Определение № 1470 от 26.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 860/2025 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК Образувано е по частна касационна жалба на Е. Д. М., чрез назначения му процесуален представител адв. И. Ю. от САК, срещу определение №2399/06.02.2024г по в.ч. гр.д № 13131/2024г на СГС, с което е потвърдено разпореждане №151611/ 21.10.2023г за връщане искова молба на жалбоподателя вх.№21931 от 24.01.2024г на СРС и прекратяване на образуваното по нея гр.д.№ 4344/2024г по описа на СРС. Прекратено е исково производство на основание чл.126,ал.1 ГПК,поради констатация на съда за наличие на вече образувано пред същия съд гр.д№59491/2023г ,от същия ищец,срещу Прокуратурата на РБ като ответник,за обезщетение в размер от 24000 лева на основание чл.2в ЗОДОВ поради нарушения на общностното право, допуснати от това ,че ищецът е незаконно задържан в затвора, чрез осъждане по непредявено обвинение. В исковата молба по гр.д.№ 4344/2024г по описа на СРС се твърди,че ПРБ осуетява чрез бездействие искането за възобновяване на производството по к.н.о.х.д. № 1018/2019 г. по описа на ВКС,с посочен период на увреждането 11.09.2020г - 30.12.2023г. Съставът на районния съд се е позовал на служебна справка, сочеща множество депозирани искови молби на същия ищец в СРС. В тях увреждащото действие на ответника е идентично посочено, като исковите молби се различават по периода, за който се тврърди да са причинени неимуществени вреди от бездействието, също така различни са по номер и дата множеството жалби, подавани с идентично искане да бъдат предприети действия по оплакванията. На едно от образуваните по-рано висящи дела -гр.д №3490/2024 г на СРС,155 състав, което е между същите страни,на същото основание и за същото искане,внесено за разглеждане в открито заседание (определение № 5225/30.01.2025г по цитираното дело), се е позовал въззивният съд за да потвърди обжалваното разпореждане и да приеме,че са налице предпоставките на л.126,ал.1 ГПК. По гр. дело №3490/202г на СРС периодът, за който се иска присъждане на обезщетението е заявен от 16.04.2019г - 12.01.2024г.Той обхваща и този,заявен по гр.д № 4344/2024г по описа на СРС, при наличие на другите предпоставки по чл.126,ал.1 ГПК - правопораждащият фактически състав, при покриване на заявените пертитуми ,при обективен и субективан идентнитет, поради което по- късно заведеното дело подлежи на прекраяване В частната жалба се иска отмяна на определението с оплакване на неправилност въззивният съд е направил необосновани изводи ,след като периодите на претенциите не са идентични ,има разлика в твърденията .В изложението се цитират основанието на чл.280,ал.1 .1 ГПК ,основанието на чл.280, ал.1 т.3 ГПК и основанието на чл. 280, ал.2 ГПК– очевидна неправилност Дори периодът по исковите молби да е един и същ и претендираните неимуществени вреди да са сходни,това не означава пълен идентитет на исковете. Защитата счита, че поради необсъждане на правнорелевантни факти и доказателства, СГС се е произнесъл в противоречие с практика на ВКС по въпроса длъжен ли е съдът съобразно изискванията на чл. 12 и чл.235 ГПК да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото и длъжен ли е да прецени всички правнорелевантни факти и доказателства,от които произтича спорното право,така че да реши делото според точния смисъл на закона. Изтъква се противоречие с ППВС №4/1968г, както и решение №9/2014г по гр.д №3700/2013г на Първо г.о на ВКС ,постановено в отговор на поставения въпрос. Частната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК от надлежна страна,чрез назначен по реда на ЗПрП защитник адв. И. Ю. от САК срещу въззивно определение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима. Върховен касационен съд,ІІІ г.о намира, че касационната жалба не следва да бъде допусната до касационно разглеждане, тъй като не е отговорено на критерия за обуславящо поставен правен въпрос по смисъла на чл. 280 ,ал. 1 ГПК, и обосновка на основание по чл. 280, ал.1,т.1 ГПК, или чл. 280, ал.1 т.3 ГПК по поставения въпрос. Общо изискване е въпросът да е конкретен,свързан с решаващите съображения на съда,да е включен в предмета на спора и да е обусловил правните изводи на въззивния съд в обжалваното определение. Касаторът следва да обоснове в изложението посоченото основание за допускане до касационно обжалване не само декларативно. Тези изисквания не са изпълнени.Приложената от защитата съдебна практика на ВКС– ППВС №4/1968г ,както и решение №9/2014г по гр.д №3700/2013г на Първо г.о, съдържа указания към решаващата дейност на съда при преценката на правнорелевантните факти съгласно чл.12 и чл.235ГПК,без да се изключва процесуално разрешение за прекратяване на исковото производство след проверка на предпоставките в чл.126, ал.1 ГПК и за прилагането на чл. 130 ГПК в случай като настоящия- при служебна консатация за образувани дела по искове с идентично искане и основание. Указанията в изтъкнатата от касатора съдебна практика ще намерят приложение при постановяване на съдебното решение, когато са налице процесуалните условия за неговата допустимост. Съдът се е позовал на обстоятелства, подлежащи на служебна проверка и преценка. Доводите на защитата, освен че са абстрактни, нямат връзка с формулирания въпрос. Признаците за идентичност на две или повече заведени дела са установени в практиката на ВКС по критерии за субективен и обективен идентитет, изтъкнати и решаващо съобразени от въззивния съд. По отношение на тези критерии при искове на основание чл.2в ЗОДОВ конкретен въпрос не е формулиран.Твърди се необсъждане на правнорелевантни факти ,без да се изтъква кои са те.По поставения общ процесуалноправен въпрос длъжен ли е съдът да обсъди всички доводи на страните и да прецени всички правнорелевантни факти касационно обжалване не следва да се допуска,тъй като в случая отговорът му няма да обуслови друг решаващ извод, различен от оспорвания. Тълкуването и прилагането на чл.126 ГПК като процесуалната норма, изключваща допустимост една и съща искова претенция да обуслови две висящи съдебни производства с идентичен предмет,следва от основните принципи на гражданския процес,като служебното начало в този текст се прилага в съответствие с духа и смисъла на закона ,както е подчертано в т.1 на ТР №1 от 09.12.2013г по т.д.№1/2013г. ОСГТК при очертаване компетенциите на въззивния съд. Не е налице и бланкетно наведеното основание по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК. Съчетаното приложение на основните начала в гражданския процес не води до ревизия на начина,по който е изграден извод за тъждественост на делата и е приложена нормата на чл.126 ГПК в обуславяща за изводите на въззивния съд насока,по допустимостта на иска.Приложената от съдилищата норма на чл. 126, ал.1 ГПК е ясна ,по нея е налице трайно установена практика на ВКС,с която въззивното определение е съобразено.Необходимо е служебно известните факти,или установени след служебно предприети справки от страна на съда факти със значение на процесуални предпоставки,да бъдат отразявани в мотивите на съдебния акт по начин ,който позволява на страните да вземат становище по фактическите констатации на съда и източникът им, а на по-горната съдебна инстанция да осигурят възможност да ги провери при обжалване. Проверката по висящността на образувани дела,служебно констаирана като отрицателна процесуална предпоставка по чл. 126,ал.1 ГПК,въззивният съд е длъжен да извърши и сам и без да е обвързан с довоите в частната жалба /определение №132/2021г по ч гр.д №347/2021г ,Трето г.о на ВКС /.Тези изисквания са спазени при постановяване на обжалваното определение. Не е налице и основанието на чл.280,ал.2 ГПК - очевидна неправилност,като самостоятелна предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Съдържанието на двете съпоставени от съдилищата искови молби ,съответно предметът на двете дела е обективно отразен Констатациите на съдилищата кореспондират с данните по делото и попадат под хипотезата на приложения закон. По изложените съображения,ВКС ІІІ г.о.