Определение № 492 от 28.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 286/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Общинско предприятие „Градини и паркове“ – гр.Пловдив, представлявано от адв. Н.П., срещу въззивно решение № 1130/09.10.2019 г., постановено по възз. гр. д. № 1688/ 2019г. на Окръжен съд - Пловдив, с което като е потвърдено решение № 2103/29.05.2019 г. по гр. д. № 15193/2018 г. на Районен съд - Пловдив, са уважени предявените от И. В. Г. искове с правно основание чл.344, ал.1, т. 1, т. 2 и т.3 КТ – за отмяна на дисциплинарното уволнение, за възстановяването му на длъжността „ръководител група автотранспорт” и за заплащане на обезщетение по чл.225, ал.1 КТ за периода 30.07.2018 г. – 26.09.2018 г. в размер на сумата 1 939.47 лв. със законната лихва, считано от 26.09.2018 г. до окончателното й изплащане. В касационната жалба са изложени доводи, че решението е постановено в нарушение на материалния закон и съществено нарушение на процесуалните правила – основания за отмяна по чл.281, т. 3 ГПК. В изложението си по чл.284, ал.3, т. 1 ГПК жалбоподателят поддържа, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и касационният контрол следва да се допусне по въпроса – уведомлението и регистрацията в НАП на заповедта за прекратяване на трудовия договор, част ли е от фактическия състав на уволнението и „следва ли да се промени нормативната уредба, за да има яснота” за работодателите. Ответникът по жалбата И. Г., представляван от адв.Р. П., в писмен отговор поддържа становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол. Претендира присъждане на разноските за тази инстанция. Касационната жалба е допустима - подадена е от легитимирана страна, в срока по чл.283 ГПК и срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд. За да уважи предявените искове, въззивният съд е приел, че трудовото правоотношение между страните е незаконосъобразно прекратено с издадената на 30.07.2018 г. и връчена на служителя на същата дата заповед №72/30.07.2018 г., с която му е наложено наказание „дисциплинарно уволнение” на основание чл.187, т.8 КТ – „за уронване престижа и доброто име” на предприятието. Установено е, че към момента на уволнението ищецът е бил председател на синдикалната секция на КТ „Подкрепа” в предприятието и се е ползвал със закрилата по чл.333, ал.3 КТ. Преди издаването на заповедта работодателят не е изискал предварителното писмено съгласие на синдикалния орган за уволнението, с което е нарушил императивната норма на чл.333, ал.3 КТ. Прието е, че това обуславя незаконосъобразност на дисциплинарната процедура и само на това основание, без да се разглежда спорът по същество, оспорената заповед подлежи на отмяна. За неоснователни са счетени доводите на работодателя, че заповедта за дисциплинарно уволнение „не е произвела правно действие”, а трудовото правоотношение е прекратено с издадена последваща заповед №149/12.09.2018 г., с която договорът е прекратен на основание чл.328, ал.1, т.10 КТ (поради пенсиониране). В тази връзка е посочено, че ищецът нито е уведомяван за втората заповед, нито има значение обстоятелството, че в НАП работодателят не е подал информация (уведомление по чл.62, ал.3 КТ) за прекратения със заповед №72/30.07.2018 г. трудов договор. Неизпълнението на това административно задължение от страна на ответника, не се отразява на факта на настъпилото с оспорената заповед прекратяване на трудовото правоотношение. В заключение е направен извод за основателност на главния иск по чл.344, ал.1, т.1 КТ и на обусловените от изхода му съединени претенции по чл.344, ал.1, т. 2 и т.3 КТ. При тези решаващи мотиви на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване по поставения в изложението въпрос. В практиката на ВКС (вж. – решение № 81/25.02..2011 г. по гр. д. № 930/2010 г., III г. о., решение № 467/31.01.2014 г. по гр. д. № 2392/2013 г., IV г.о., решение № 21/23.02.2012 г. по гр. д. № 595/2011 г., III г.о., решение № 237/14.01.2020 г. по гр.д.№ 695/2019 г., III г.о. на ВКС и др.) безпротиворечиво е изяснено, че КТ е въвел писмената форма за действителност на волеизявленията на страните във връзка с трудовото правоотношение (чл.62, ал.1, чл.172, чл.173, чл.195, чл.325 и сл., чл.335 КТ), което изключва по принцип възможността те да изразят по друг начин волята си и от това да се породят правни последици. Задължението на работодателя по чл. 62, ал. 3 КТ да изпрати уведомление до съответната териториална дирекция на НАП при сключване, изменение и прекратяване на трудовия договор е с административен характер. В този смисъл, изпълнението или неизпълнението на това задължение е неотносимо и няма правно значение за съществуването, изменението или прекратяването на трудовия договор. Съгласно чл. 335, ал. 1 КТ трудовият договор се прекратява писмено. В практиката на ВКС са изяснени въпросите, че когато трудовият договор подлежи на прекратяване без предизвестие, заповедта за уволнение поражда действие от връчването й (освен ако в нея не е посочено друго), като преценката за законността й се прави към този момент. Разпоредбата на чл.335, ал. 2, т. 3 от КТ не поставя момента на прекратяване на трудовия договор в зависимост от това, дали фактически е налице основанието за прекратяване на трудовия договор. Връчването на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, издадена от работодателя, автоматично води до прекратяване на трудовото правоотношение, независимо от това дали са били налице посочените в нея основания за уволнение (вж. - решение № 72/ 05.02.2010 г. по гр. д. № 2356/2008 г., IV г. о., решение № 280/12.10.2015 г. по гр. д. № 1898/2015 г., IV г. о., решение № 289/18.11.2014 г. по гр. д. № 1289/2014 г., IV г. о. на ВКС и др.). Отмяната на уволнението по почин на работодателя по реда на чл.344, ал. 2 КТ също трябва да се извърши с писмен акт, който да се доведе до знанието на работника или служителя. Посочената разпоредба дава възможност на работодателя да избегне нежеланите последици от отмяна на уволнението по съдебен ред, когато сам е преценил, че незаконно е упражнил правото си да прекрати трудовото правоотношение. Ново прекратяване на трудовия договор може да се извърши след възстановяване на трудовоправната връзка, с нов акт на работодателя, отговарящ на законовите изисквания (решение № 935/28.12.2009 г. по гр. д. № 3558/2008 г., III г. о. на ВКС). В случая, приетото от въззивната инстанция не влиза в противоречие с цитираните правни разрешения. По делото е установено, че заповедта за дисциплинарно уволнение е връчена лично на ищеца на 30.07.2018 г. и от този момент тя е породила правното си действие - трудовото правоотношение е прекратено на посоченото в нея основание по чл.330, ал.2, т.6 КТ. Работодателят е могъл да я отмени при условията на чл.344, ал.2 КТ – с нов писмен акт, който да доведе до знанието на служителя, което не е сторено до завеждането на исковата молба. В съответствие с установената практика е приетото от решаващия съд, че е ирелевантно обстоятелството, че за оспорената заповед ответникът не е изготвил уведомление до НАП – ТД – Пловдив – неизпълнението на това административно задължение няма правно значение относно факта на прекратяването на трудовия договор. Повторно прекратяване на вече несъществуващото след 30.07.2018 г. трудово правоотношение не е могло да се извърши с издадената последваща заповед №149/12.09.2018 г. При този изход на делото, на ответната страна по жалбата се дължат разноските за настоящата инстанция, които са в размер на сумата 500 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение