Определение № 680 от 08.12.2020 г. на ВКС по т. д. № 938/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Гаранционен фонд, със седалище [населено място] против въззивното решение на Великотърновския апелативен съд № 292 от 13.122019 г., по в.т.д.№ 198/2019 г., с което е потвърдено решение № 90 от 13.03.2019 г., по т.д.№ 263/2018 г. на Русенския окръжен съд за отхвърляне на предявения от касатора, като ищец, срещу Г. Д. Й. регресен иск по чл.288, ал.12 КЗ (отм.) за сумата 405 629.99 лв. - платено застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, лихви и разноски, ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 01. 04. 2016 г. до окончателното и изплащане, като в негова тежест е поставена и отговорността за деловодните разноски по делото в общ размер на 16 515.33 лв. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Основно касаторът възразява срещу процесуалната законосъобразност на извода на въззивния съд, че по време на процесния пътен инцидент, ответникът, като водач на увреждащия л.а. е бил в състояние на шизофренен пристъп и алкохолно опиване, поради което не е разбирал свойството и значението на действията си и не е могъл да ги ръководи. Счита, че доколкото към релевантния за спора момент делинквентът не е бил поставен под запрещение, нито е имало данни за предхождаща пътния инцидент негова хоспитализация и е бил с валидно свидетелство за професионален шофьор –категория „С“, макар свидетелството му за правоуправление да е било временно отнето, заради редица нарушения на ЗДвП, бил е едноличен собственик на капитала на няколко търговски дружества, извършващи реално търговска дейност и няма категорични данни за проявено неадекватно негово поведение по време на настъпване на пътния инцидент, извън алкохолното опиянение, то не е налице основание, да се приеме хипотезата на чл.47, ал.1 ЗЗД и да се отрече отговорността му, поради неговата обективна неспособност да разбира и да ръководи постъпките си. В депозираното към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на материалното право: 1 .)“ Какви са критериите за приемане, че едно лице не разбира свойството и значението на деянието си и не е в състояние да ръководи постъпките си при настъпване на пътно- транспортно произшествие с прякото негово участие като водач на моторно- превозно средство, когато не е поставено под запрещение (пълно или частично), дееспособно е според законодателството на Р България, притежава свидетелство за правоуправление на моторно-превозно средство и е управител на търговско дружество ?“; 2.)“ Кой носи отговорността при деликт ( пътно-транспортно произшествие), причинено от лице, което не е поставено под запрещение, дееспособно е по смисъла на закона, управлява търговско дружество със значителен паричен и документоооборот, има валидно свидетелство за управление на моторно- превозно средство и употребявайки алкохол, сам се е поставило в състояние на алкохолно опиянение? “ и 3.) По какви критерии съдилищата и в частност Апелативен съд Велико Търново и Русенския окръжен съд приемат за установено дали едно лице е дееспособно към определен минал момент?“. Посочено е, че даденият с обжалвания съдебен акт отговор на същите е в противоречие с приетото в съдебната практика и правна доктрина, а разрешаването им от ВКС би било от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. При условията на евентуалност касаторът въвежда и критерия за селекция по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, като твърди очевидна неправилност на въззивното решение на Великотърновския апелативен съд, поради грубо нарушаване на процесуалните правила. Твърди, че въпреки допуснатата тройна комплексна–съдебно медицинска експертиза, приетото от въззивния съд заключение е изготвено от две вещи лица, като въпреки изричното оспорване на същото от процесуалния му представител в мотивите на обжалвания съдебен е отразено, че е останало неоспорено от страните. Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК възразява по допускане на касационното обжалване, позовавайки се на отсъствие на посочена от касатора съдебна практика, израз на твърдяното противоречие, което да обуслови приложението на въведения допълнителен критерий за селекция по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, като излага подробни писмени доводи. При условията на евентуалност изразява несъгласие и с поддържаните касационни основания по чл.281, т.3 ГПК, определяйки ги за неоснователни. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280,ал.3 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно, че с влязло в сила решение на Софийски градски съд № 2556 от 03.06.2009 г., по гр.д.№ 2221/2007 г. ищецът Гаранционен фонд, със седалище [населено място] е осъден, на основание чл.88, ал.1, б.“б“ ЗЗ (сега отм.), да заплати обезщетения за неимуществени вреди на всеки от наследниците на В. К. Д. и на Г. И. В., двамата б.ж. на [населено място] могили, Р. област резултат от смъртта на техните наследодатели, настъпила при пътно-транспортно произшествие на 28.06.2004 г. по пътя [населено място] - [населено място], област Р. при управлението на л.а. “БМВ“ с ДК№ Р 420-46 РС, с водач ответника Г. Д. Й., с отнето за периода 13.112003 г.-13. 11.2004 г. свидетелство за правоуправление. За безспорни са счетени и обстоятелствата, че Гаранционният фонд е изплатил на правоимащите присъдените суми, възлизащи в общ размер на 405 629.99 лв. и с писмо изх.№ -ГФ-РП-67/12.01.2015 г. е отправил до ответника регресна покана по щета № Н-21-0105/28.05.11 г. и щета № Н-80/07.08.2011 г., с която му е дал едномесечен срок, считано от получаването й, да възстанови изплатените суми.Позовавайки се на прекратеното, на основание чл.33 НК, наказателно производство по следствено дело № 554/2004 г. на Русенската окръжна прокуратура, образувано срещу ответника Г. Й. и на заключението на допуснатата и изслушана пред въззивния съд комплексна съдебно- психиатрична и психологическа експертиза, според което водачът на увреждащия л.а. Г. Д. Й., водещ се на диспансерен учет в „ЦПЗ—Русе“ ЕООД с диагноза „параноидна шизофрения“, към момента на процесното пътно - транспортно произшествие е бил в състояние на шизофренен пристъп и алкохолно опиване с концентрация на алкохол в кръвта 1.12%, поради което не е разбирал свойството и значението на действията си и не е могъл да ръководи постъпките си, решаващият състав на Великотърновския апелативен съд е извел правен извод, че по отношение на същия, като пряк причинител на вредата, презумпцията за виновност, въведена с чл.45, ал.2 ЗЗД е оборена, тъй като в кумулативна даденост са съществували медицинските и юридически критерии за недееспособността му по см. на чл.47, ал.1 ЗЗД, Обстоятелството, че в хода на процеса ищецът, комуто е възложена доказателствената тежест, не е установил водачът Й., въпреки психичното си заболяване,да е имал нормално и адекватно поведение към момента на процесния пътен инцидент, или че е бил в ремисия, нито е доказано последният сам виновно да е причинил неспособността си, респ. да са налице хипотези, при които може да се ангажира отговорността на други лице, задължени да упражняват надзор над него, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, изключва ангажиране на отговорността на делинквента. С оглед гаранционно- обезпечителния характер на отговорността на Гаранционния фонд Великотърновският апелативен съд е счел за неоснователен и предявеният регресен иск. Преценил, че за елементите от специалния фактически състав на чл.47, ал.1 ЗЗД, изключващ отговорността на деленквента,наличието на притежавано, макар и временно отнето, свидетелство за правуправление на моторно превозно средство, употребеното количество алкохол към момента на пътно-транспортното произшествие, непоставянето му под запрещение и последвалото състояние на ремисия, вкл. към момента на разглеждане на делото, на които ищецът, настоящ касатор, се е позовавал, са правно ирелевантни. Съобразени решаващите мотиви в обжалваното въззивно решение дават основание да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е основателно и следва да бъде уважено. Материалноправният въпрос № 2 в изложението на касатора по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, който уточнен от настоящия съдебен състав в съответствие със задължителните постановки в т.1 на ТР № 1/19.02.10 г. на ОСГТК на ВКС е за възможността да носи гражданската отговорност за причинено увреждане от пътно-транспортно произшествие от лице - водач на моторно превозно средство, с временно отнето свидетелство за правоуправление, което е освободено от наказателна отговорност, поради невъзможност да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, когато употребявайки алкохол се е поставило в състояние и на алкохолно опиянение, като включен в предмета на конкретния правен спора и обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд, обосновава общото селективно основание по чл.280, ал.1 ГПК. Основателно по отношение на същия е позоваването на т.1 на чл. 280, ал.1 ГПК. Даденият с обжалвания съдебен акт отговор от въззивния съд налага извършването на проверка за съответствието му с възприетото разрешение по приложението на чл.47, ал.1 ЗЗД в казуалната практика на ВКС, израз на която е решение по чл.290 ГПК № 136 от 15. 10. 2015 г., по т.д.№ 2130/2014 г. на І т.о. Поставеният от касатора въпрос № 1 обосновава общото главно основание за достъп до касация, но по отношение на него са недоказани едновременно поддържаните допълнителни селективни основания по чл.280, ал.1, т.1 и по т.3 ГПК, последното от които е въведено в процеса единствено чрез възпроизвеждане на законовия му текст. Отделно е, че изложените в касационната жалба доводи и оплаквания, сочат, че чрез така поставения материалноправен въпрос № 1 касаторът всъщност оспорва правилността на осъществената от въззивния съд преценка на на доказателствения материал по делото, която – относима към касационните основания по чл.281, т.3 ГПК, не подлежи на инстанционен контрол в производството по чл.288 ГПК. Въпрос № 3 не притежава характеристиката на правен по см. на задължителните постановки в т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, поради което не попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК. Липсата на общото селективно основание за допускане на касационното обжалване изключва необходимостта от обсъждане на въведените допълнителни селективни критерии. С оглед приетата основателност на искането за достъп до касация не следва да бъде обсъждано евентуално поддържаното селективно основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. На касатора следва да бъде указано да внесе по сметка на ВКС допълнителна държавна такса за касационното производство в размер на 8 112 лв., съгласно чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС