Определение № 225 от 16.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1250/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ищцата М. Ц. М. срещу определение № 125 от 19.02.2020 г. по ч. гр. дело № 66/2020г. на Софийски окръжен съд, с което е потвърдено определение № 352 от 18.09.2019г. по гр.д. № 607/2018г. на Районен съд – [населено място], в частта му, с която производството по делото е прекратено относно предявените искове за упражняване на родителски права, мерките на лични отношения и издръжката на роденото от брака на ищцата и ответника Е. А. М. дете Д. Е. М., поради липса на международна компетентност на българския съд. Касаторът излага доводи за неправилност на въззивното определение като постановено при нарушение на материалния закон. Посочва, че щом българският съд е компетентен да се произнесе по предявения иск за развод, то той следва да разгледа и въпросите относно родителската отговорност, тъй като в противен случай би се стигнало до недопустимо „разкъсване“ на производството между съдилища на две различни държави. Моли обжалваното определение да бъде отменено като неправилно, като бъде разпоредено производството да бъде разгледано и решено от българския съд. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към частната касационна жалба касаторът навежда доводи за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, без да формулира правни въпроси, като поддържа, че въззивното определение е в противоречие с решение № 164/15.05.2013г. по гр.д. № 42/2013г. на ВКС, определение № 446/20.12.2013г. по гр.д. № 5742/2013г. на ВКС, определение № 723/19.11.2013г. по гр.д. № 5785/2013г. на ВКС и определение № 475/28.09.2011г. по гр.д. № 400/2011г. на ВКС. В приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК извежда следните въпроси, значими за точното прилагане на закона и за развитието на правото: 1. „ Следва ли да се откаже международна компетентност на българския съд относно развод, родителски права и издръжка на български граждани, по причина местопребиваването на роденото от брака дете извън България, ако не е имало пречки от правен или фактически характер един от съпрузите да подаде иск относно родителски права пред избран от него съд извън българския съд?“; 2. „ Следва ли Регламент 2201/2003 г. да определя приложимото право и да се намесва в материалното право на държавите?“. В хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК частният жалбоподател М. поддържа, че определението е очевидно неправилно, поради неправилното приложение на чл. 12, ал. 3 от Регламент 2201/2003г.. Ответникът по частната жалба Е. А. М. подава отговор в законоустановения срок, поддържайки становище за правилността на въззивния акт и за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване. Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу определение на въззивен съд, което подлежи на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което е допустима. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е констатирал, че производството по делото е образувано по иск за развод, предявен от М. М. срещу Е. М., двамата български граждани, съединен с искове за упражняване на родителските права спрямо роденото от брака дете Д. /български гражданин/, личните отношения с детето и издръжката му, но делото има международен елемент, тъй като роденото от брака на страните дете Д. има обичайно местопребиваване в Швеция /въз основа на твърденията на страните и представените от ответника доказателства, че детето посещава детска градина в Стокхолм/. Посочил е, че предявените искове попадат в предметния обхват на Регламент 2201/2003г. на Съвета, като е уточнил, че съгласно принципа на върховенство на европейското право, Регламент /ЕО/ № 2201/2003г. изключва приложението на ГПК и КМЧП в идентичните сфери на правно регулиране. Посочил е, че съгласно чл. 8 от Регламента съдилищата на държава-членка са компетентни по делата, свързани с родителската отговорност за детето, само ако то има обичайно местопребиваване в тази държава-членка по времето, когато съдът е сезиран. От изявленията на страните в производството и събраните по делото писмени доказателства, съдът е заключил, че малолетното дете Д., род. на 04.10.2015г., има своето обичайно местопребиваване в Кралство Швеция, където е живяло след раждането си с двамата си родители и където живее с баща си понастоящем и посещава детска градина. Конкретизирал е, че не са изпълнени условията за предоставяне на компетентност по чл. 9, чл. 10, чл. 12 или чл. 15 от Регламента, поради което, преценявайки релевантният момент за определянето на компетентния съд – датата на сезирането с настоящата искова молба, е приел, че международно компетентен да се произнесе по въпросите, свързани с родителската отговорност, е съдът в Кралство Швеция, с оглед на което е счел, че правилно първоинстанционният съд е прекратил образуваното пред него производство в тази му част. Не са налице твърдените от частния жалбоподател основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно определение. Съобразно разпоредбите на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК вр. чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат определенията на въззивните съдилища, с които се оставят без уважение частни въззивни жалби срещу определения, преграждащи по-нататъшното развитие на делото и в които съдът се е произнесъл по правен въпрос, който е от значението за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Допускането на касационно обжалване на въззивно определение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. В изложението към касационната жалба на ищцата не са формулирани въпроси, които да са обусловили решаващите правни изводи в атакуваното въззивното определение. За да потвърди прекратителното първоинстанционно определение въззивният съд е посочил, че при дела с международен елемент в рамките на Европейския съюз, националната юрисдикция, компетентна да се произнесе по повдигнат спор за родителска отговорност, следва да се определи съгласно разпоредбите на Регламент /ЕО/ № 2201/2003г., който, като източник на наднационалния правен порядък и с оглед принципа за върховенство на европейското право, изведен в практиката на СЕО, има приоритет над вътрешното българско законодателство. Определянето на компетентния орган в дадена държава-членка зависи единствено и само от задължителните постановки в регламента, като не се влияе от обстоятелството коя от страните по спора първа е сезирала дадена национална юрисдикция /съд или друг орган/, нито от това в коя държава се намира сезираният орган, предвид общото задължение на всички институции в държавите от Европейския съюз да прилагат Регламент /ЕО/ № 2201/2003г. в случаите, когато е налице спор за родителска отговорност. Прилагането на европейското законодателство е задължение на българския съд, поради което, определяйки компетентния орган, той следва да изключи приложението на онези вътрешни разпоредби, които влизат в колизия с европейските норми, включително, но не само, разпоредбата на чл. 322, ал. 2 ГПК. По този начин всяка национална институция осигурява върховенството на европейското законодателство, определяйки по еднообразен начин компетентния по спора орган, а не приложимото по делото материално право, както погрешно смята жалбоподателят. Последното не е обсъждано в атакуваното въззивно определение, тъй като е без значение за разрешаване на предварителния въпрос за международната компетентност на българския съд да разгледа исковете за родителската отговорност. Дори да можеше да се приеме за осъществено общото основание за допускане на касационно обжалване за приложението на правилото на чл. 8 и на изключението по чл. 12 Регламент /ЕО/ № 2201/2003г. на Съвета за компетентността на съдилищата на държавите – членки на ЕС по искове за родителска отговорност, не е налице соченото от касаторката допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Това е така тъй като е формирана безпротиворечива практика на ВКС по чл. 274, ал. 3 ГПК, уеднаквяваща противоречивата практика на въззивните съдилища, обективирана в определение № 7 от 9.01.2014г. по ч. гр. д. № 6366 / 2013г. на I ГО, с която атакуваното въззивно определение е изцяло съобразено и наличието на която изключва допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК. Според последната общата компетентност по искове за родителска отговорност е определена в чл. 8 Регламент /ЕО/ № 2201/2003г. на Съвета по обичайното местопребиваване на детето към момента на сезиране на съда. В решение на Съда /III състав/ на ЕО от 02.04.2009г. по дело С-523/07 по преюдициално запитване е разяснено, че понятието за обичайно пребиваване по смисъла на чл. 8, пар. 1 Регламент /ЕО/ № 2201/2003 трябва да се тълкува в смисъл, че това пребиваване съответства на мястото, което изразява определена интеграция на детето в социалната и семейната среда, като следва да се вземат предвид продължителността, редовността, условията и причините за престоя на територията на държава - членка, както и причините за преместването на семейството в тази държава, гражданството на детето, мястото и условията за обучение в училище, лингвистичните познания, както и семейните и социални отношения, поддържани от детето в посочената държава. Националната юрисдикция следва да установи обичайното пребиваване на детето, като държи сметка за съвкупността от фактическите обстоятелства, специфични за всеки конкретен случай. Разяснено е още, че обичайното пребиваване на едно дете според чл. 8 Регламент (ЕО) № 2201/2003 се намира на мястото, където е центърът на неговите интереси, както и че престоят на детето в определена държава не трябва да бъде непрекъснат, за да се приеме, че там е неговото обичайно местопребиваване. Обстоятелството, че малолетното дете Д. живее в [населено място], Швеция, заедно с баща си, почти от раждането си, където посещава и детска градина, определя неговото обичайно местопребиваване в Швеция и международната подведомственост на предявените искове за родителска отговорност на шведските съдилища, при неосъществено по делото някое от приложимите към предявените искове изключения на чл. 9, 10 и 12 Регламент (ЕО) № 2201/2003. Към процесното правоотношение са неприложими чл. 9 и чл. 10 от горепосочения регламент, тъй като не са налице визираните в тях кумулативно изискуеми предпоставки за ангажиране компетентността на българския съд /обичайното местопребиваване на детето на страните е преместено в Швеция преди много повече от три месеца и не се касае за отвличане на дете/. По отношение на визираната в чл. 12 от регламента пророгация на компетентност, тази норма също е неприложима въпреки, че родителите и детето са български граждани, че детето има основна връзка с родната България и че обичайното местопребиваване на майката е в България, тъй като бащата – ответник е оспорил изрично в отговора на исковата молба международната подведомственост на българския съд, а съгласно чл. 12, пар. 1 и пар. 3 от Регламент /ЕО/ № 2201/2003г. на Съвета признаването на тази подведомственост /изрично или по друг недвусмислен начин/ от носителите на родителската отговорност е кумулативно изискуемата втора предпоставка за пророгация на компетентността на съда по обичайното местопребиваване на децата. Частният жалбоподател релевира в жалбата си и довод за очевидна неправилност на въззивното определение. Като самостоятелно основание за допускане на касационен контрол, различно от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти /явна необоснованост/. Доколкото жалбоподателят не е изложил аргументи за очевидна неправилност, различни от тези, сочени за основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК и от изложените обстоятелства за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които в своята съвкупност не покриват горепосоченото съдържание на квалифицирани състави на неправилност на въззивното определение, не е осъществено основанието за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. На основание гореизложеното не следва да бъде допускано касационно обжалване на атакуваното въззивно определение. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,