Определение № 378 от 06.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 957/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ищеца в производството „БУМЕКС“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК] против въззивно решение № 87 от 24.01.2024 г., постановено от Апелативен съд – София /САС/ по в.гр.д. № 216 по описа на съда за 2023 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 2399 от 31.08.2022 г., постановено от Софийски градски съд /СГС/ по гр.д. № 10110 по описа на съда за 2021 г., с което е отхвърлен предявеният от касатора срещу „Билдинг компани“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК], иск за заплащане на сумата 104960 лв. на основание чл. 163, ал. 3 от ЗУТ, представляваща вреди от появили се в гаранционните срокове дефекти по сграда на [улица], дължащи се на некачествено и/или неправилно извършени СМР, които ответникът е отказал да отстрани в срок, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение, като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Сочи се, че второинстанционният съд не е обсъдил всички представени доказателства по делото и не ги е анализирал в тяхната съвкупност, като по този начин е достигнал до погрешни изводи и неправилно приложение на материалния закон. В тази връзка касаторът счита, че оплакванията му срещу решението на първоинстанционния съд са основателни. Сочи, че в развилото се съдебно производство по категоричен начин е доказана причинно-следствената връзка между появилите се дефекти и поведението на строителя. Твърди, че чрез представените актове обр. 19 е доказал, че ответникът е извършил СМР в точките на сградата, където са се появили дефекти под формата на течове, конкретните дефекти са изцяло индивидуализирани и напълно съответстват на извършените СМР от „Полстарт“ за отстраняването им, а от всички представени доказателства са установени вида на вредите и техния размер. Излага, че от приетите по делото актове и протоколи със строителя „Полстарт“, който е ангажиран с извършване на ремонтните дейности на появилите се течове в сградата, се установяват точно и ясно видовете СМР, които са извършени, ценовата стойност и обема работа, а от приетите по делото банкови документи по точен начин се установява размерът на вредите, респ. заплатените от „Бумекс“ ЕООД, ремонтни дейности, извършени от фирма „Полстарт“.

Касаторът излага, че гаранционната отговорност касае отношенията възложител - изпълнител, каквито в случая са страните, по общото правило на действие на договорите, поради което „Бумекс“ ЕООД следва да търси вреди от гаранционна отговорност, в какъвто смисъл е например решение № 140/08.03.2021 г. по т.д. № 2601/2019 г. на ВКС, ТК, I т.о. На следващо място сочи, че въззивното решение противоречи на TP № 37/13.11.1984 г. по гр. дело № 16/84 г., ОСГК, в което е прието, че гаранционното задължение в случая възниква по силата на закона и в тежест на строителя, който през определен период от време би следвало да обезпечи наличието на установени качества, както и свойства на имота, които са предмет на договора, респ. следва да отстранява настъпилите в гаранционния срок недостатъци, без да е от значение дали се дължат на неговото виновно поведение или не. Касаторът счита, че от цитираното тълкувателно решение може да се направи извода, че отговорността на строителя по чл. 167, ал. 3 от ЗУТ /явно се има предвид процесната такава по чл. 163, ал. 3 от с.з./ е безвиновна отговорност, а дори и нормата на чл. 163, ал. 3 от ЗУТ да не дава отговор пред кого се носи тази отговорност и дали строителят отговаря и пред лица, различни от възложителя и конкретно пред крайния купувач на имота, според правната доктрина и практиката на съда, имуществената отговорност на строителя се простира не само по отношение на контрагента по сключения между тях договор за строителство, но и по отношение на третите лица приобретатели на сградата или на самостоятелните обекти в сградата.

Сочи се още, че в своето решение второинстанционният съд приема, че ищецът „Бумекс“ ЕООД е материалноправно легитимиран да претендира обезщетяване на основание чл. 163, ал. 2 от ЗУТ само по отношение на притежаваните от него имоти. Тук касаторът отново излага, че отговорността на строителя е безвиновна отговорност, тя има гаранционно-обезпечителна функция по отношение на претърпелия вреди. Тази отговорност не произтича от вина на лицето, възложило работата, а само от факта, че е възложило работата на други лица, в резултат на чиито виновни и противоправни действия или бездействия, при или по повод работата е причинена вреда на трети лица. Сочи, че в съдебната практика еднозначно е установено, че в този случай възложителят отговаря солидарно с изпълнителя (строителя) спрямо третите лица, както това е прието например в решение от 23.01.2006 г. по гр. д. № 2570/2004 г., ТК, IV г.о. на ВКС.

Накрая в жалбата се сочи, че обжалваното решение е неправилно, немотивирано, необосновано, фактически и логически грешно, като приетото от съда не отговаря на доказателствата по делото.

Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му и постановяване на друго такова по спора, с което предявеният от касатора иск да бъде уважен в цялост, претендират се разноски.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поддържа наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Твърди се, че въззивният съд се е произнесъл по въпрос, свързан с валидността и допустимостта на постановеното първоинстанционно решение, който е обусловил крайния правен резултат по иска, както и че на практика апелативният съд не се е произнесъл изцяло по съществото на спора, приемайки само наличието на отрицателните предпоставки, а изводите на съда в тази насока са неправилни.

Сочи се, че въззивното решение съдържа произнасяне по включените в предмета на спора и имащи значение за изхода на делото правни въпроси, а именно:

1. Следва ли съдът, при формиране на вътрешното си убеждение по конкретен правен спор, да обсъди в мотивите на решението си всички релевантни за спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните в тяхната съвкупност?

По отношение на същия въпрос се твърди, че е решен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд - основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, а именно: решение №1/2013г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, решение №175/11.07.2012 г. по гр.д. №1855/2010 г. на ВКС, ГК, IV Г.О., решение №126/09.05.2011 г. по гр.д. № 421/2009 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение №443/25.10.2011г. по гр.д.№166/2011г. на ВКС, ГК, IV г.о.

Касаторът счита, че решението на въззивния съд противоречи и на Тълкувателно решение № 37 от 13.11.1984 г. на ВКС по гр.д. № 16/84 г. на ОСГК, което също е основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване.

Сочи, че съгласно посоченото тълкувателно решение и при съществуваща вероятност въззивното решение да е неправилно, необосновано и постановено в противоречие със задължителната практика, ВКС следва да извърши на същото касационен контрол.

Ответникът по касация в депозиран писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира разноски.

Третото лице помагач на страната на ответника „С-Консулт“ ЕООД, не взема становище по жалбата.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да потвърди първоинстанционното решение въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното въззивно решение, че:

Относно довода за липса на материалноправна легитимация на ищеца изводите са въпрос на основателност, а не на допустимост на исковата молба.

По съществото на спора съдът е изложил, че по делото е приложен договор за строителство, сключен между „Билд Трейд Груп“ ООД (инвеститор) в качеството му на възложител и „Билдинг компани“ ЕООД – изпълнител, в раздел Х от който се съдържа постигнатото съгласие за гаранционни срокове и гаранции, а раздел XI-ти регламентира дължими неустойки. Налице е констативен нотариален акт 15 по н.д. 251/19 г. по описа на нотариус К. Белазелкова, според който собственикът на терена (безспорно е, че това е ищецът) по силата на приращение е и собственик на конкретно посочени в нотариалния акт, и възпроизведени в мотивите на въззивното решение имуществени обекти в процесната сграда. Съдът сочи, че в открито съдебно заседание 01.03.22 г. е направено изявление от повереника на ищеца - адв. А., че и част от тези имоти е продадена, като сред посочените апартаменти не фигурират утвърдените с исковата молба като имоти с вреди от теч апартаменти А19 и Б14.

Позовавайки се на изслушаната по делото експертиза, извършена от вещо лице И. С., съдът излага, че според отразеното от вещото лице, експертът е направил оглед на имота на 16.02.22 г. Течове е имало предимно в сутеренните нива и последните етажи. Към датата на огледа е започнало отстраняване на течове в сутеренните нива и покривната тераса чрез запълване с полимерни смеси под налягане и различни хидроизолационни материали. Това е най-щадящ начин на ремонт, тъй като други методи биха изисквали откриване (лишаване от хидроизолация) на големи участъци. Ремонтът е изпълнен в 85 %. Вещото лице е остойностило отделните ремонтни работи и е направило съпоставка с цените, предлагани от друго дружество със същата дейност. Съдът излага, че при приемане на експертизата в.л. С. е заявила, че имотът е стоял дълго време с открита хидроизолация и поради това тя се е компрометирала (разкъсала).

По отношение на изслушаната по делото повторна експертиза, осъществена от в.л. И. Х., съдът посочва, че вещото лице възпроизвежда отразеното в Наредба № 2/03 г. на МРРБ, че за хидроизолационна дейност гаранционният срок е 7 г. (в агресивна среда - 5 г.). Вещото лице възпроизвежда писмо от „Европласт“ ЕООД за технологията при монтиране на предпазни парапети на терасата на сградата - намазване на анкерния болт с полиуретаново лепило, шпилки от неръждаема стомана, запълване с химически анкер и полиуретаново лепило, като твърдението е, че тази дейност е предхождала полагането на хидроизолацията. Анализира се и доклад от обследване с термокамери, установяващ липса на хидроизолация в дълбочината на воронките - причина за теч в ап. А19 и Б14. Към момента на огледа терасите над двата апартамента са вече реновирани (обработени), покрити с течна хидроизолационна мембрана. При полагането й е обърнато специално внимание на местата около воронките, отворите за стойките на подпорите за парапета - допълнително уплътнени. Вещото лице не може да даде отговор преди поставянето на течната хидроизолационна мембрана как са били уплътнени визираните по-горе места. Няма настоящ теч в двата апартамента. Вещото лице допуска, че течът в тях може да се е дължал на недобро изолиране около воронките и/или неправилен монтаж на стойките за парапета. Вещото лице прави извод от фактура [ЕГН]/03.07.19 г., че работата на „Европласт“ ЕООД по изработка и монтаж на парапет предхожда 04.07.19 г., когато е съставен акт обр. 16.

При така събраните доказателства въззивният съдебен състав е приел, че ищецът е материалноправно легитимиран да претендира обезщетяване на основание чл. 163, ал. 2 ЗУТ само по отношение на притежаваните от него имоти. Това следва от обстоятелството, че правоимащ е понасящият имуществени вреди/пропуснати ползи. Възложителят на работата разполага с договорна защита в рамките на уговорените в договора гаранционни срокове, които на база договорната свобода могат да надвишават по продължителност визираните от Наредба № 2/03 МРРБ. Според съда видно от представения договор, страните са постигнали съгласие за заплащане на неустойки, което облекчава събирането на сумите до визирания в договора размер. Сочи се и че недоказването на оправомощаването на съконтрагента на ответника от ищеца не е предмет на настоящия правен спор. Според съда несъмнено собственик на двата апартамента, за които в исковата молба се твърди, че е имало теч, е физическо лице, различно от ищцовото дружество, а дружеството ищец не уточнява местонахождението (спрямо местата на теч) на негови имоти, като не уточнява дори кои конкретни имоти притежава към момента на предявяване на претенцията (с оглед изявлението на пълномощника му, че има допълнително отчуждени имоти). Според съда не са доказани вредите, претърпени от ищеца на база увреждане на негови имоти. Не е проведено пълно и главно доказване на некачествената работа от страна на ответника - наличие на теч в приземията и в подпокривното пространство. Поисканите експертизи са оценителни - имат за задача да установят оценяването на ремонтната дейност по преодоляване на течовете.

Въззивният състав излага, че по делото е наличен констативен протокол, подписан от представител на ищеца, ответника, изпълняващия технически надзор (третото лице помагач в процеса) и още две търговски дружества. Съдът приема, че измежду местата с проявен теч единствено гараж № 4 на второ сутеренно ниво би могъл да принадлежи на ищеца, но няма доказателства за актуалността на правото на собственост (оттук - на твърдението, че течът причинява вреди на ищеца) към момента на сезиране на съда с исковата молба.

Съдът излага, че не може да основе решението си както на твърденията на свидетеля на ищеца В. Я. (л. 473), заявяващ, че отворите за ток, вода и газ не са били изолирани и от тях е влизала вода „като чешма“ (такава констатация не се съдържа в многостранния констативен протокол), така и на тези на свидетеля на ответника - М. Ч. (л. 609) относно надупчването на хидроизолацията на терасата на блока при поставяне на парапети и посочването като причина за влагата на сутеренно ниво на високи подпочвени води и лоша първоначална хидроизолация на основите на сградата. Според съда причина за дискредитиране на описаните показания е обстоятелството, че те не са твърдения за факти, а изводи за факти, които би следвало да се направят от вещи лица в процес по обезпечаване на доказателства (преди течовете да са отремонтирани и спрени). Поради това, че е несвоевременно депозиран докладът на обследване с термокамера и последното не е извършено в рамките на висящ процес по реда на ГПК (вкл. такъв по обезпечаване на доказателства) същият не може да се използва като опорен пункт за установяване на причини за констатираните течове.

В обобщение в мотивите на въззивното решение се посочва, че в условията на пълно и главно доказване ищецът следва да установи по естество и размер вредите като щети или пропуснати ползи, които търпи, причинната връзка на същите с ремонтната дейност, възложена да бъде изпълнена от ответника, момента на проявяване на вредите (с оглед установените гаранционни срокове) и средствата, които следва да се вложат за отремонтиране на вредите, а липсата на доказателства за горните обстоятелства обосновава извод за недоказаност на предявените искове.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

В случая не е налице заявеното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Поставеният от касатора въпрос е правен и отговорът му е от естество да обусловят изхода на всеки правен спор, като относим към спазването на императивно законоустановените в процесуалния закон задължения на съда да разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, да преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение, да постанови решението си въз основа на доказателствата по делото и вътрешното си убеждение, като го основе върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, и при това да изложи мотиви към решението си, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда. В случая обаче не е налице поддържаният от касатора допълнителен критерий за селектиране на касационната му жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

По отношение задължението на съда да постанови акта си след преценка на всички ангажирани по делото относими към спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните, като на тази база обоснове крайните изводи в решението си, е налице постоянна и еднопосочна, включително задължителна за съдилищата съдебна практика на касационната инстанция. Според постоянното, застъпено в практиката становище, от разпоредбата на чл. 153 от ГПК за съда произтича задължение да извърши преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти от значение за решаване на делото и връзките между тях, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните твърдения и възражения на страните, които са от значение за спорното право. Именно след установяването на тези факти, твърдения и възражения, и въз основа на обсъждането на събраните по делото доказателства съдът е длъжен да се произнесе с решението си за съществуването на спорното право, и то – по правилата на чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК - към момента на съдебното заседание, в което е даден ход на устните състезания. Затова при постановяването на решението си съдът е длъжен да вземе предвид всички посочени от страните факти и възражения, които са от значение за спорното право, в какъвто смисъл е и императивната разпоредба на чл. 12 от ГПК. Задълженията на съда по чл. 12 от ГПК, наред с тези по чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК са предвидени като гаранция за правилното и законосъобразно разрешаване на спора. Неизпълнението на тези задължения, въведени с цел установяване на действителните отношения между страните и постановяване на законосъобразно решение по спора, представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е основание за отмяна на решението. Според т. 3 от р. I на ППВС № 1/13.07.1953 г. мотивите на съдебното решение следва да съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за разрешаване по делото, както и необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно, като мотивите трябва да бъдат точни, ясни и убедителни, а когато по делото са събрани противоречиви доказателства, съдът следва мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. Дадените с посоченото ППВС указания са доразвити в ППВС № 7/27.12.1965 година и с т. 13 от ППВС № 1/10.11.1985 година, където се сочи, че решението се отменя и се връща за ново разглеждане, ако към него не са изложени мотиви и без тях не може да бъде извършена проверка на правилността му. При липсата на такива мотиви горната инстанция може да провери решението, ако доказателствата не са противоречиви и установяват признатото субективно право. Така следва да процедира горната инстанция и когато съдът не е дал квалификация на правото, но правните му изводи кореспондират на закона или не е посочил доказателствата, на които е основал фактическите си констатации и изводи, но те ги обосновават. С оглед изложеното не е задължително в мотивите си съдът да излага отделно становище за всеки факт, довод или възражение на страните или пък за всяко едно доказателство отделно от становището си за другите такива. Достатъчно е от тях да може да бъде направен извод в насока на това, че съдът е взел предвид факта, довода или възражението, както и че е преценил съответното доказателство във връзка с останалите по делото. Тези господстващи в задължителната за съдилищата практиката на ВС постановки са възприети и доразвити и в практиката на ВКС – срв. пр., но не само, определение № 60573 от 16. 07. 2021 г. по гр. д. № 922/2021 г., Г.К., ІV г. о. на ВКС, определение № 873 от 14. 08. 2017 г. по гр.д. № 3656 по описа за 2016 година на ВКС, ТК, Четвърто г.о., определение № 60629 от 09. 09. 2021 г. по гр.д. № 1298/2021 г. на ВКС, ТК, Четвърто г.о.

Видно е от посоченото, че изискванията към съда в изложената насока не следва да се абсолютизират, особено по дела, отличаващи се с голяма фактическа и/или правна сложност. Тези задължения на съда следва да са изпълнени в степен, годна да установи, че съдът е взел предвид релевираните от страните техни изявления и възражения по делото, и подкрепящите/отричащите ги доказателства, както и да осигури възможност за проверка на изводите на съда по съществото на спора, и в настоящия случай, с оглед действителното съдържание на мотивите на обжалваното въззивно решение, касационният състав намира, че същото не разкрива претендираното от касатора противоречие с практиката на ВКС. Видно е от само частично възпроизведените и в настоящите мотиви, такива на въззивния съд, че в същите в достатъчна за изясняване действителната воля на въззивния състав и за проверка на изводите му по съществото на спора досежно фактите и правното им значение за съществуването на заявеното за съдебна защита спорно право степен, са обсъдени и отразени както твърденията и възраженията на страните, така и подкрепящите или оборващи ги доказателства. При изложеното, както относимите към въпросите оплаквания на касатора в жалбата му, така и обосноваващите ги твърдения в изложението на основания за допускане на касационно обжалване, разкриват всъщност несъгласието на касатора с формираните и изложени от въззивния съд, негови изводи по съществото на спора, преценката относно правилността на които обаче е извън възможния предмет на настоящото производство по проверка само наличието или не на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

В допълнение следва да се посочи, че както оплакванията на касатора в касационната му жалба, така и заявленията му в обосноваване наличието на претендираното основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, са общи и бланкетни, и не съдържат конкретни твърдения за необсъдени от страна на съда, както на негови /на касатора/, изложени по делото доводи и възражения, така и на подкрепящи ги, също конкретни, ангажирани по делото доказателства. Акцентирането върху базираната на произтичащото според него, като прието в TP № 37/13.11.1984 г. по гр. дело № 16/84 г., ОСГК, безвиновна гаранционна отговорност на ответника – строител, е несъответно на действителните изводи на съда, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция и видни от мотивите към въззивното решение, които са основани единствено на недоказаност по делото от стана на ищеца – касатор, на материалноправната му легитимация да претендира процесните вреди, като собственик на също действително увредени от дейността на ответника, имуществени обекти в процесната сграда, както и на вида, времето на настъпването им, и на размера на претърпените вреди, съответстващи на разходите за отстраняването им.

При изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допусне при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение