Определение № 1298 от 18.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3436/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество, чрез процесуален представител-старши инпектор-юрист К. А., против решение № 538 от 07.05.2024г., постановено по в.гр.дело №3031/2023г. на Софийския апелативен съд, ГО, 14 състав, с което е потвърдено решение № 261087/16.08.2023г. по гр. дело № 8011/2020г. на Софийския градски съд, ГО, І-21 състав, в обжалваната пред САС част, за отхвърляне на предявените от Комисията искове за отнемане в полза на държавата от В. Н. Ц. на незаконно придобито налично имущество на обща стойност 275 400 лева.

Касаторът счита, че обжалваното решение е неправилно, необосновано и постановено в нарушение на закона. С подробни съображения оспорва решаващия извод на въззивния съд за отхвърляне на исковете, поради липса на установено значително несъответствие по смисъла на §1, т.3 ДР на ЗОНПИ между имуществото и нетния доход на проверяваното лице. Иска да бъде допуснат касационен контрол, на основание чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, като формулира следните въпроси, за които счита, че са включени в предмета на спора и са обусловили решаващите изводи на САС: 1. Как следва да се обсъждат от съда свидетелските показания и следва ли съдът да отчете евентуална заинтересованост на свидетеля в хипотезата на чл. 172 ГПК; 2. Допустимо ли е след проведено първо открито съдебно заседание да се представят доказателства, които са извън хипотезата на чл. 147 ГПК; 3. Допустимо ли е получени от ответника парични средства да се приемат за доходи, установени само със свидетелски показания; 4. Допустимо ли е съдът да се позовава на несъбрани по делото доказателства, както и да въвежда по свой почин твърдения, каквито няма изложени и поставени за разглеждане от страните; 5. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите към решението си всички доказателства и възражения на страните с оглед чл. 235, ал.2 ГПК и чл.12 ГПК. Според касатора въззивното решение е очевидно неправилно, тъй като е постановено в противоречие с приложимия материален и процесуален закон, като мотивите на същото са в явно несъответствие с нормите на ГПК и на чл.153 ЗОНПИ и явно несъответства с волята на законодателя, изразена в приложимия закон.

Ответникът по касационната жалба В. Н. Ц., чрез процесуален представител, оспорва наличието на основания за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Излага съображения и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна, срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, съставът на Четвърто ГО на Върховния касационен съд, намира следното:

Предмет на разглеждане от въззивиня съд са исковете, предявени от КОНПИ с правно основание чл. 153 от ЗОНПИ - за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито от ответника В. Н. Ц. налично имущество, както следва:

• апартамент № 12 в [населено място] на [улица] в сграда № 1, етап I, застроена в поземлени имоти с пл.№ * и пл.№ *, като част от обект, представляващ Хотелски апартаментен комплекс, самостоятелен обект с идентификатор № *.*.*.*.*, разположен на 2 жилищен етаж, на кота +6, 35 с обща площ 85,46 кв.м, в това число застроена площ 68,13 кв.м, заедно с 2, 015 % ид.ч. от общите части на сградата, равняващи се на 17,33 кв.м, и поземления имот, с идентификатор № *.*.*, с площ от 683 кв.метра;

• право на строеж на недвижим имот за изграждането на обект в сграда № 2 етап II - апартамент № 13 на 5 жилищен етаж, на кота + 14,90 м, с обща площ 116,38 кв.м, в това число застроена площ 88,77 кв.м, заедно с 4,410 % ид.ч. от общите части на сградата, равняващи се на 27,61 кв.м, заедно със съответните ид.ч. от правото на строеж върху поземлен имот с идентификатор № *.*.*, с площ 683 кв.метра;

• мотоциклет „Априлия Леонардо 250“ и

• лек автомобил „БМВ 435 ДХ Драйв“.

За да постанови обжалвания резултат за отхвърляне на исковете въззивният съд е приел от фактическа и правна страна следното: на ответника Ц. е повдигнато обвинение, за престъпление по чл. 199, ал.1, т.1 НК, във вр. с чл. 20, ал.4 НК, което попада в попада в обхвата на чл.108, ал.1, т.7 от ЗОНПИ; комисията е започнала проверка на имуществото му за периода от 14.01.2009г. до 14.01.2019г.; взето е решение за внасяне на искане за отнемане от ответника в полза на държавата на незаконно придобито имущество, като установеното несъответствие между имуществото и дохода на лицето за проверявания период според Комисията е 381 788,65 лева.

Въззивният съд е посочил, че основният спорен въпрос, пренесен и във въззивното производство, с оглед оплакванията на Комисията във въззивната жалба, е дали е налице несъответствие над посочения в закона допустим размер. Изложил е съображения, че сумата минус 350 631,30 лева, отразена в най-обременителния за ответника (с оглед изхода на спора) вариант І на СИЕ, изготвена от в.л.Й., като несъответствие между нетните доходи и стойността на придобитото имущество, изчислено в лева по отделни години и с натрупване за целия период следва да бъде ревизирана по следния начин: На първо място, в компонента придобито имущество е отразено, че Ц. е придобил право на строеж и недвижими имоти в размер 184 319 лева, което не съответства на цената на която е закупена правото на строеж по нотариалните актове приложени по делото. Тази цена е общо 60 360 лева с ДДС за двата обекта, следователно с горницата от 123 959 лева въззивният съд е намалил несъответствието, което е станало минус 226 672,30 лева; от тази сума е извадил дарението, направено от бабата и дядото на ответника в размер 10 000 лева. Посочил е, че липсва пречка с гласни доказателства да се установява дарение (сделка) на сума 10 000 лева от бабата и дядото на ответника, тъй като със свидетели може да се доказва съдържанието на документи и на договори на стойност над 5 000 лева между роднини, съгласно чл. 164, ал. 1, т. 3 от ГПК. Намерил е за логични, достоверни и релевантни показанията на св. Й., доколкото от същите се установява и източникът на тези средства (дългогодишна работа в чужбина на дядото на ответника и развиван в последствие бизнес с износ на стоки и пр.). Допълнил е, че е логичен и мотивът за направеното дарение – свидетелката е посочила, че след като ответникът взел книжка те решили да му дадат средства за да си закупи своя собствена кола. Предвид това съдът е редуцирал несъответствието до минус 216 672,30 лева. От тази сума е приспаднал и сумата 20 400 лева-формирана от получените наеми от ответника за периода от 3.07.2016г. до 2.06.2018г. Съдът не е възприел тезата на жалбоподателя, че наемните отношения с Д. Й. не са доказани. Посочил е, че по делото е представен писмен договор; за неоснователно е намерено оплакването, че по приемането на това доказателство към общия доказателствен материал е допуснато процесуално нарушение от съда, тъй като дори първоинстанционният съд изрично да не е докладвал документа, нито да е посочил в конкретно нарочно определение, че го приема, се е задоволил да докладва делото (в това число с всички налични по него книжа до датата на първото заседание) и да приеме представените писмени доказателства без да ги изброява; договорът за наем е представен в първо заседание (т.е. не е налице процесуална преклузия) и в присъствието на представител на Комисията. Въззивният съд е отчел, че в протокола от съдебното заседание не е отбелязано, че на ищеца е дадена изрична възможност да вземе становище по това конкретно доказателство, но според САС този пропуск би бил релевантен ако, в която и да е част от развитието на процеса Комисията е оспорила този документ като писмено доказателство, а съдът е отхвърлил оспорването като преклудирано. Подобни процесуални искания не са били обективирани, поради което и пропускът на СГС не е довел до накърняване на правата на ищеца. На следващо място във връзка с установяването на наемното правоотношение като източник на средства за ответника, съдът е посочил, че обратното доказване на ищеца не е проведено до край. Дали наемателката е имала регистрация на други адреси, дали е работила в друг район от страната, не са достатъчни основания според съда за да се счете, че тя не е сключила договор за наем за съответния имот. САС е посочил, че в закона няма изискване наемателят да ползва имота постоянно или лично, а в конкретния договор е предвидена и възможност за предоставяне на имота на трети лица – чл. 10 от договора. Според съда не може да обори съществуването на наем и обстоятелството, че доходът на наемателката бил под размера на наема; как тя е осигурявала средства за заплащането му е ирелевантно за разглеждания иск на КОНПИ. Представените по делото разписки за плащане на наемната цена не могат да бъдат игнорирани като писмени доказателства, а доколкото тяхната дата е спорна, няма пречка тя да се доказва и със свидетелски показания, а това е сторено предвид разпита на наемателката (при съобразяване на чл. 181, ал. 2 ГПК така напр. и определение № 1242 от 25.05.2023 г. по гр. д. № 4837/2022 г. на ІІІ ГО на ВКС). Освен това няма пречка те да са били създадени и след датата на заплащането на наемната цена, след като в тях е отразено, че такава е платена и получена от ответника. По отношение на липсата на вписване на договора за наем съдът е посочил, че този факт не е причина да се счете, че облигационното отношение не е съществувало реално. След приспадане на получения наем, въззивният съд е изчислил несъответствието на минус 196 272,30 лева. От тази сума е приспаднал и сумата 38 400 лева, която според показанията и данните за сключване на сделка на 05.04.2018г., е предадена от св. М. на Ц., и с тази сума, той е платил цената на закупеното право на строеж на ап. 13, с ДДС. Съдът е кредитирал свидетелските показания в тази част, тъй като е приел, че те отговарят на другите данни по делото-че с тази сума е сключена сделката. Свидетелката е съжителствала с ответника на семейни начала, имала е доход, получила е средства от наследство и в този смисъл логично и житейски обосновано е да е участвала в закупуването на правото на строеж. За останалите предадени от М. на Ц. суми, съдът не е кредитирал показанията, тъй като е счел същите за недостоверни, доколкото не кореспондират с дати на конкретни сделки, или са характеризирани като нелогично големи суми за коледен подарък (55 000 лева). Предвид това съдът е намалил несъответствието с 38 400 лева и е приел, че то е спаднало до минус 157 872,30 лева. От тази сума е извадил и включената сума за разход 8 059 лева, представляваща издръжка за 2009г., 2010г. и 2011г., тъй като ответникът не е заплащал такава, доколкото е бил издържан от родителите си. САС не е споделил възраженията на Комисията, че след като ответникът не е от категорията на лицата имащи право на издръжка, то обезателно доказан се явява факта, че той не е съжителствал с родителите си и не е бил издържан от тях. Според съда от значение за предявения иск е дали реално такава издръжка е давана - към началото на проверявания период той е бил на 18 години и не съществува пречка да се приеме (с оглед обичаите и традициите на българското общество), че Ц. е продължил да живее съвместно с майка си и баща си за още 3 години – с оглед показанията на св. М. (съжителстваща с ответника на семейни начала). В изявленията на св. Й. (баба на ответника) е посочено, че докато е живял с родителите си те са поемали неговата битова издръжка, като не са налице основания тези данни да бъдат изключени от доказателствения материал. Именно поради факта, че са дадени от лице, близко до семейния кръг, те следва да се считат за верни и не могат да бъдат игнорирани, доколкото са последователни, имат достоверност, вътрешно безпротиворечиви са. Същите изводи са относими и към доказването на съвместното съжителство със св. М.. Предвид приетото и извършението изчисления и по най-обременителното заключение на СИЕ, съдът е приел, че размерът на несъответствието е под предвидената в закона сума 150 000 лева, а именно минус 149 813,30 лева и предвид липсата на основната предпоставка за уважаване на иска, същият като неоснователен е отхвърлен. САС е изложил съображения, че втората приета по делото СИЕ категорично установява, че несъответствието между придобитото имущество и нетния доход е положителна величина, поради което не може да обоснове предпоставки за отнемане на имущество. Съставът на СГС е изградил решението си само въз основа на изводите във втората експертиза, който избор въззивният съд е счел за обоснован.

Върховният касационен съд намира, че обжалваното решение не е очевидно неправилно. От съдържанието на мотивите не се установява АС-София да е допуснал нарушение на императивни норми или основополагащи правни принципи, да е приложил несъществуваща или отменена правна норма, както и правна норма в смисъл, различен от действително вложения. Решението не е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

Въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване по последния поставен процесуалноправен въпрос: Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите към решението си всички доказателства, както и доводите и възраженията на страните. Обжалване трябва да се допусне, на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, за да се провери твърдението на касатора, че по въпроса е налице противоречие с правните разрешения, дадени в съдебната практика на ВКС. По останалите въпроси ВКС ще се произнесе при постановяване на решението по чл. 290 ГПК.

За разглеждането на касационната жалба, съгласно чл. 157, ал. 2 от ЗОНПИ, Комисията не дължи предварително внасяне на държавна такса, а нейният размер ще се определи след приключване на производството в зависимост от изхода на делото.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО