Определение № 1124 от 15.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 1977/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ЕЛОН“ ООД със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от адв. Е. П., против решение № 838 от 17.06.2025 г., постановено по в. гр. д. № 629/2025 г. на Апелативен съд - София. С посоченото решение, след отмяна на решение № 531 от 26.01.2025 по гр. д. № 8355/2023 г. на Софийски градски съд в обжалваната пред въззивната инстанция, е отхвърлен предявеният от „ЕЛОН“ ООД срещу Е. Е. К. иск с правно основание чл. 403 ГПК за заплащане на сумата 28 248.56 лв. (с равностойност 14 443.25 евро), претендирана като обезщетение за имуществени вреди, претърпени от дружеството - ищец вследствие обезпечение на бъдещ иск, допуснато по молба на ответницата с определение № 1744 от 10.07.2014 г. по ч. гр. д. № 2390/2014 г. на Апелативен съд - София, който иск е отхвърлен частично с влязло в сила на 11.01.2023 г. решение № 627 от 21.10.2021 г. по в. т. д. № 158/2021 г. на Апелативен съд - София. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради наличие на основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Оспорва се обосноваността и законосъобразността на залегналите в мотивите към решението изводи, с които въззивният съд е обосновал преценката си за неоснователност на исковата претенция. Излагат се оплаквания, че въззивният съд не е съобразил специфичния характер на отговорността по чл. 403 ГПК, при която не се установява вина/противоправност в поведението на лицето, по чието искане е допуснато обезпечението, и неправилно е приел, че за уважаване на иска по чл. 403 ГПК е необходимо да са налице предпоставките по чл. 45 ЗЗД; че след като в нарушение на закона въззивният съд е счел за приложима към спора разпоредбата на чл. 45, ал. 2 ЗЗД, не е констатирал отсъствието на указания в доклада на първата инстанция, че в тежест на ищеца е да докаже противоправност в поведението на ответницата по повод обезпечаването на иска, и не е предприел необходимите в тази насока процесуални действия. По съображения в жалбата се иска отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от въззивната инстанция или разрешаване на спора по същество с уважаване на предявения иск. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с твърдения, че с въззивното решение съдът се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси от значение за изхода на делото, част от които са разрешени в противоречие с практиката на ВКС (въпроси от № 1 до № 7) - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а друга част са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (въпроси от № 8 до № 10): „ 1. По иск, предявен по реда на чл. 403 от ГПК, кои са обстоятелствата, които ищецът следва да доказва; За кои факти носи той доказателствена тежест; 2. Виновна или безвиновна е отговорността за вреди, претендирани по реда на чл. 403 от ГПК; 3. Следва ли ищецът да установи противоправно поведение на ответника по иск с право основание чл. 403 от ГПК; 4. В каква степен въззивният съд е обвързан с извършените от първоинстанционния съд действия по разпределение на доказателствената тежест; 5. Може ли въззивната инстанция да основава решението си на недоказаност на елемент от фактическия състав на правна норма, ако не е указано (от първоинстанционния или второинстанционния съд), че следва страната да го докаже; 6. Допустимо ли е въззивният съд да въвежда изисквания за основателност на исковата молба, които не са обсъждани от първоинстанционния съд и не са предмет на въззивната жалба; 7. В хипотезата на наложено обезпечение възбрана, което е наложено на основание обезпечителна заповед, и последваща публична продан на имоти, които са изнесени на публична продан само и единствено за събиране на сума за гарантиране на вземането на кредитора по обезпечителна заповед, събраните във връзка с тези продани разноски на ЧСИ по реда на т. 26 ТТРЗЧСИ, включително такива за описи и други, представляват ли пряка вреда за длъжника; 8. Приложимо ли е Тълкувателно решение № 3/13.01.2023 г. по тълк.д. 3/2021 г. на ОСГТК на ВКС към хипотезата на чл. 403 от ГПК, при която е налице безвиновна отговорност, предвид самостоятелния характер на правната уредба и целта на разпоредбата; 9. Следва ли в хипотезата на чл. 403 от ГПК при заявена претенция от страна на ищеца за минимална обезвреда в размер на законната лихва за пропуснати ползи ищецът да извърши пълно и главно доказване на размера на пропуснатите ползи, при положение че чл. 86, ал. 1 ЗЗД допуска презумирана вреда при невъзможност за разпореждане с парични средства; 10. В хипотезата на наложено обезпечение на бъдещ иск възбрана на недвижими имоти, от чиято продажба частният съдебен изпълнител удържа сума в полза на обезпечения кредитор, събраната и задържана сума от ЧСИ при какви условия се възстановява на длъжника; Необходим ли е нарочен акт на съда по смисъла на чл. 459 от ГПК“. В подкрепа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се сочат Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС, Тълкувателно решение № 1/ 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решения по чл. 290 ГПК на ВКС - решение № 50276/11.09.2023 г. по гр. д. № 4570/2021 г., решение № 59/04.05.2017 г. по гр. д. № 2817/2016 г., решение № 172/10.04.2017 г. по т. д. № 2312/2015 г., решение № 24/01.06.2016 г. по гр. д. № 2968/2015 г., решение № 202/31.10.2018 г. по т. д. № 57/2018 г., решение № 136/17.10.2019 г. по т. д. № 2673/2018 г., решение № 257/14.07.2011 г. по гр. д. № 1149/2009 г., решение № 216/03.04.2024 г. по гр. д. № 1536/2023 г., решение № 111/13.07.2010 г. по т. д. № 935/2009 г. и решение № 499/30.06.2010 г. по гр. д. № 647/2009 г. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се сочи бланкетно. Като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване се поддържа и очевидна неправилност на въззивното решение - чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация Е. Е. К. от [населено място] - чрез адв. В. В., в който е изразено становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване поради отсъствие на заявените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК и за неоснователност на касационната жалба по същество. С отговора е поискано присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38 ЗАдв. в полза на адв. В. В.. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и на доводите по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване. Производството по гр. д. № 8355/2023 г. е образувано по искова молба на „ЕЛОН“ ООД, с която е предявен осъдителен иск срещу Е. Е. К. за сумата 30 206.70 лв. (15 444.44 евро). В обстоятелствената част на молбата са изложени следните твърдения: С определение № 1744 от 10.07.2014 г. по ч. гр. д. № 2390/2014 г. на Апелативен съд - София, 7-ми състав, е допуснато обезпечение на бъдещ иск в полза на Е. К. за сумата 522 000 евро срещу заплащане на гаранция 20 000 лв. и въз основа на издадена обезпечителна заповед е наложена обезпечителна мярка възбрана върху всички собствени на „ЕЛОН“ ООД недвижими имоти; След допускане на обезпечението е предявен иск от Е. К. срещу „ЕЛОН“ ООД за заплащане на сумата 522 000 евро, претендирана като равностойност на наследен от К. дружествен дял от капитала на „ЕЛОН“ ООД, който е отхвърлен с решение по т. д. № 5720/2014 г. на Софийски градски съд; С решение по в. т. д. № 158/2021 г. на Апелативен съд - София, недопуснато до касационно обжалване с определение № 50017/11.01.2023 г. по т. д. № 119/2022 г. на ВКС, І т. о., решението на Софийски градски съд е отменено частично и „ЕЛОН“ ООД е осъдено да заплати на основание чл. 125, ал. 3 ТЗ на Е. К. сумата 137 281.37 евро, а в частта за отхвърляне на иска за разликата до 522 000 евро е потвърдено; Преди произнасянето на касационната инстанция, по молба на Е. К., е издаден изпълнителен лист на основание невлязлото в сила осъдително решение на въззивния съд и е образувано изпълнително дело № 2705/2021 г. по описа на ЧСИ М. П., в хода на което е извършена публична продан на част от възбранените имоти на дружеството на обща стойност 980 432.99 лв. с ДДС и на Е. К. е изплатена цялата дължима по изпълнителния лист сума, включваща 137 281.37 евро с равностойност 268 499.02 лв. - главница, и 207 497.30 лв. - лихви; Поради допуснатото обезпечение чрез възбрана върху имотите Е. К. е присъединена в изпълнителното производство и като обезпечен кредитор за разликата до пълния размер на обезпечения иск от 522 000 евро и е извършена продажба на имоти на дружеството, повече от необходимите за удовлетворяване на вземането по изпълнителния лист, като при извършване на публичните продажби частният съдебен изпълнител е заделял суми за К. на две основания - в качеството й на взискател по изпълнителния лист и в качеството й на обезпечен кредитор по обезпечителната заповед; След приключване на публичните продажби и влизане в сила на решението по иска с правно основание чл. 125, ал. 3 ТЗ на Е. К. е изплатено цялото присъдено с решението парично вземане, но поради противопоставяне от нейна страна срещу исканията на „ЕЛОН“ ООД за прекратяване на изпълнителното дело по сметката на съдебния изпълнител е задържана сумата 245 672.22 лв. (разлика над уважения до пълния размер на обезпечения иск) и дружеството е лишено от възможност да се разпорежда със сумата; С оглед „посочената фактическа обстановка“, включително частичното отхвърляне на предявения иск за разликата над 137 281.37 евро (което представлява основание за отговорност за вреди съгласно чл. 403 ГПК), както и с оглед общото увреждащо поведение на Е. К., изразено в неправомерните й действия, насочени срещу възстановяване на събрана по изпълнителното дело значителна парична сума на дружеството (което представлява основание за отговорност по общия ред на чл. 45 ЗЗД), „ЕЛОН“ ООД е претърпяло вреди в размер на 15 000 лв. - такси и разноски по изп. дело № 2705/2021 г., събрани от частния изпълнител във връзка с осребряване на имущество на дружеството за удовлетворяване на претенцията на К. като обезпечен кредитор и като взискател, и в размер на 15 206.70 лв. - натрупана за периода от 11.01.2023 г. до 21.07.2023 г. законна лихва върху събраната в хода на изпълнителното дело сума от 245 672.22 лв., подлежаща на връщане след отхвърляне на иска и приключване на изпълнителното дело. Въз основа на така изложените фактически твърдения, в исковата молба е формулиран петитум за осъждане на ответницата да заплати на „ЕЛОН“ ООД сумата 30 206.70 лв., ведно със законната лихва до пълното изплащане на вземането, представляваща обезщетение за нанесени вреди вследствие неоснователно наложено обезпечение - възбрана върху собствени на дружеството имоти. Относно вредата на стойност 15 000 лв. ищецът е пояснил, че е посочена с приблизителен размер, като сумата 15 000 лв. е част от начислените в изпълнителното производство на база материален интерес от 522 000 евро такси и разноски на обща стойност 38 371.15 лв., които са недължимо начислени в частта, за която ответницата не разполага с изпълнителен лист, а извършените действия за осребряване на имущество на дружеството се оказват неоснователни и ненужни предвид частичното отхвърляне на иска. С допълнителна молба от 05.12.2023 г. исковата молба е уточнена по отношение на началния момент на претенцията за законна лихва в смисъл, че лихвата се претендира от датата на завеждане на молбата, като в останалата част съдържанието й е останало непроменено. В срока по чл. 131 ГПК ответницата Е. К. е оспорила иска като неоснователен с подробно изложени в писмен отговор възражения и е заявила становище за неговото отхвърляне. Относно твърдяната вреда в размер на 15 000 лв. е възразила, че общият размер на присъденото й с влязлото в сила решение и подлежащо на принудително удовлетворяване вземане е 475 996.32 лв. (главница и лихви), че продажбата на имоти на ответника на стойност 980 432.99 лв. е наложено от участието в изпълнителното производство и на друг присъединен взискател с вземане в размер на 315 389.96 лв. и че таксите и разноските, които според ищеца са недължимо събрани, не биха били начислени, ако ищецът е изпълнил задължението си към нея и ако не е поискал начисляване на ДДС върху подлежащите на публична продан имоти. Първоинстанционният съд се е произнесъл с решение, с което е осъдил Е. Е. К. да заплати на „ЕЛОН“ ЕООД сумата 28 248.56 лв. - обезщетение за претърпени имуществени вреди вследствие допуснатото обезпечение на иск, частично отхвърлен с влязло в сила съдебно решение, ведно със законната лихва върху сумата 15 000 лв. от датата на подаване на исковата молба - 21.07.2023 г., до окончателното плащане, и е отхвърлил иска, квалифициран с правно основание чл. 403, ал. 1 ГПК, за разликата до 30 206.70 лв., както и искането за присъждане на законна лихва върху сумата 15 206.70 лв. За да уважи иска за сумата 15 000 лв. - част от общата претенция в размер на 30 206.70 лв., съдът е взел предвид заключението на назначената по делото съдебносчетоводна експертиза, според което таксата по т. 26 от ТТРЗЧСИ върху данъчната основа на „облагаемите сделки“ - извършената публична продан на имоти на ответното дружество, е в размер на 38 870.41 лв. След приспадане на таксата, дължима съобразно размера на присъдените на ответницата суми за главница и за законна лихва в производството по иска с правно основание чл. 125, ал. 3 ТЗ, и на таксата за вземанията на другия присъединен по изпълнителното дело взискател, е формирана разлика от 24 483.93 лв., за която е прието, че е недължимо събрана и че следва да се присъди на ищеца на основание чл. 403 ГПК под формата на обезщетение за вреди до претендирания с иска размер от 15 000 лв. Сезиран с въззивна жалба от Е. К., Апелативен съд - София е постановил обжалваното с касационната жалба решение, с което е отменил решението на първоинстанционния съд в обжалваната осъдителна част и е отхвърлил иска по чл. 403 ГПК за сумата 28 248.56 лв. Въззивният съд, след преценка на доказателствата по делото, е приел за доказани твърдените в исковата молба обстоятелства относно поисканото от ответницата и допуснато от съда обезпечение на бъдещ иск, налагането на обезпечителна мярка възбрана върху имоти на „ЕЛОН“ ЕООД, развитието на исковото производство, в хода на което - на 25.10.2021 г., е издаден изпълнителен лист въз основа на невлязлото в сила осъдително решение на въззивен съд, и приключването му с влязло в сила на 11.01.2023 г. съдебно решение, с което искът е уважен частично за сумата 137 281.37 евро, заедно със законна лихва от 01.09.2014 г., образуването на изпълнително дело и извършването на публична продан на част от възбранените имоти с цел удовлетворяване на съдебно признатото вземане по чл. 125, ал. 3 ТЗ, получаването на парични суми от тяхното осребряване и начисляването от съдебния изпълнител на такси и разноски по изпълнението. Въпреки липсата на въведени от страните фактически твърдения, в мотивите са обсъдени и предприетите от ответницата действия за освобождаване на внесената в обезпечителното производство гаранция, отправените от ищеца искания до съда по чл.402 ГПК за отмяна на допуснатото обезпечение чрез възбрана върху собствените му недвижими имоти и отмяната на обезпечението по отношение на останалите незасегнати от публична продан имоти, извършена с определение от 02.11.2023г. по ч. гр. д. № 2895/2023 г. на Апелативен съд - София. От правна страна въззивният съд е изложил принципни съображения, че предвидената в чл. 403 ГПК отговорност за вреди, причинени от допуснато обезпечение, е основана на общата гражданска отговорност за непозволено увреждане - чл. 45 ЗЗД, и че доколкото в чл. 45 ЗЗД липсва изрична регламентация относно вредите, съответно приложими по отношение на тях следва да се считат разпоредбите на 33Д; Отговорността по чл. 45 3ЗД се поражда тогава, когато има увреждане в резултат на виновно и противоправно действие или бездействие на едно или няколко лица, т. е. при установена причинна връзка между виновното и противоправно поведение и увреждането, като съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК ищецът по иска с правно основание чл. 403 ГПК дължи пълно и главно доказване на елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане, а ответникът носи тежестта да докаже липсата на виновно поведение (оборване на презумпцията за вина). Обобщил е, че съгласно чл. 403 ГПК на обезщетяване подлежат причинени от допуснато обезпечение вреди, когато не е имало правно основание за предприемане на исковото производство и за налагане на ограничения по чл. 390 и сл. ГПК или когато обезпеченият иск не е предявен в срок, които хипотези не се установяват в конкретния случай. В аспекта на изложените общи съждения въззивният съд е извършил преценка дали има противоправно поведение на ответницата във връзка с образуването на производството по чл. 390 ГПК за обезпечаване на бъдещия иск и във връзка с предявяването на иска, като е достигнал до извод, че не са противоправни действията по снабдяване с изпълнителен лист въз основа на невлязлото в сила осъдително решение по в. т. д. № 158/2021 г. на Апелативен съд - София, предприемането на принудително изпълнение за събиране на присъдените с решението парични вземания за главница и законни лихви, поддържането на активна позиция в изпълнителното дело чрез посочване на изпълнителни способи. Въззивният съд е отрекъл злоупотребата с права от страна на ответницата при подаване на жалби в изпълнителното производство и при противопоставянето й на исканията на „ЕЛОН“ ООД за прекратяване на изпълнителното производство след пълното удовлетворяване на претенцията, предмет на обезпечения иск. Въпреки констатацията за отсъствие на твърдения за злоупотреба с правото на обезпечение на иск, съдът е изложил мотиви, че не може да има злоупотреба с право тогава, когато страната подава молба по чл. 390 ГПК със съзнанието, че защитава свое субективно право - в случая правото на ответницата да получи равностойността на дружествения дял на починалата си майка в „ЕЛОН“ ЕООД. Акцентирал е върху факта, че към момента на подаване на молбата за допускане на обезпечение ответницата не е имала информация относно баланса на дружеството и цената, по която следва да се остойности наследеният от нея дружествен дял. Във връзка с претенцията на ищеца за обезщетение за вреди от недължимо събрани такси/разноски в изпълнителното производство въззивният съд е преразказал съдържанието на представеното по делото разпореждане от 13.04.2022 г. на ЧСИ М. П. за извършено разпределение по изп. д. № 2705/2021 г., което е обжалвано от длъжника, но жалбата е оставена без уважение от компетентния съд. В разпореждането е отразено съотношението между вземанията на Е. К. като обезпечен кредитор и като взискател по изпълнителния лист, както и съотношението между вземанията на К. и на другия присъединен взискател - Ц. М., и е определен размерът на дължимите съгласно ТТРЗЧСИ такси и разноски - общо 62 338.32 лв., от които такси по т. 26 в размер на 37 851.26 лв. с ДДС (остатък след приспадане на предплатените от К. такси в размер на 7 545 лв.); Установено е, че след провеждане на публична продан върху собствените на „ЕЛОН“ ООД недвижими имоти, върху които е наложена възбрана в производството за обезпечение на бъдещ иск, в полза на взискателя Е. К. е разпределена сума в размер на 490 611.99 лв., от която 475 996.32 лв. - вземане по изпълнителния лист, а останалата част - платени в изпълнителното производство такси и разноски; За остатъка от получената при публичната продан сума в размер на 245 672.22 лв. е предвидено на основание чл. 459, ал. 1 ГПК да се запази по сметката на частния съдебен изпълнител за разликата до пълния размер на вземането на Е. К. - 522 000 евро, с оглед вписаната на 18.07.2014 г. възбрана по допуснатото обезпечение. Въззивният съд е обсъдил мотивите към постановеното по реда на чл. 463 ГПК решение на Апелативен съд - София и приел, че с претенцията си ищецът цели преразглеждане на произнасянето в решението по жалбата срещу разпределението, което е недопустимо. С аргумент, че няма доказателства ищецът да се е възползвал от правната възможност на чл. 435, ал. 2, т. 7 ГПК да обжалва разноските по изпълнението, въззивният съд е приел за неподлежащо на проверка извършеното изчисление на таксата по т. 26 ТТРЗЧСИ. Съобразявайки обстоятелството, че в изпълнителното производство ищецът е поискал по реда на чл. 45, ал. 7 ЗДДС и пар. 1, т. 5 ДР към ЗДДС имотите му да се изнесат на публична продан с включен ДДС, съдът се е произнесъл, че ползването или неползването на данъчен кредит от същия е без значение за отговорността на ответницата като взискател в изпълнителното производство. Посочил е също, че дори в изпълнителното производство да са проведени незаконосъобразни действия от частния съдебен изпълнител, това не може да бъде вменено във вина на ответницата - взискател, доколкото причинната връзка (с евентуално увреждане на ищеца) не били била пряка, а опосредена. Извън така изложените съображения, мотивите към обжалваното решение не съдържат произнасяне (правни изводи) по твърденията и доводите, на които ищецът е основал претенцията си за сумата 15 000 лв., включително дали начислените и събрани в изпълнителното производство такси/разноски по т. 26 ТТРЗЧСИ са недължими с оглед крайния резултат от приключилото исково производство по чл. 125, ал. 3 ТЗ, дали събирането им е в причинна връзка с допуснатото обезпечение и дали могат да се квалифицират като вреда, подлежаща на обезщетяване по правилата на чл. 403 ГПК. Изразено е единствено становище, че според практиката в решение № 63/30.11.2016 г. по т. д. № 1512/2024 г. на ВКС, ІІ т. о., в хипотезата на предявен иск с правно основание чл. 403 ГПК при установяване на вредата като елемент от фактическия състав е необходимо да се установи, че са засегнати права, които принадлежат на ищеца по иска, а в случая таксите по т. 26 ТТРЗЧСИ представляват възнаграждение за частния съдебен изпълнител и са част от неговия патримониум, респ. не са част от патримониума на ищеца. Относно претенцията за заплащане на обезщетение в размер на сумата 15 206.70 лв., представляваща законна лихва върху задържаната по сметка на съдебния изпълнител, след приключване на исковото производство, сума от 245 672.22 лв., въззивният съд е приел следното: По същността си претенцията е за пропусната полза и според Тълкувателно решение № 3/13.01.2023 г. по тълк. д. № 3/2021 г. на ОСГТК на ВКС трябва да бъде доказана със сигурност. За целта е необходимо да се прецени дали в конкретния случай е възможно да се направи обоснован извод, че в патримониума на ищеца действително е могла да настъпи положителна промяна, съизмеряваща се със законната лихва. Невъзможността да се ползва парична сума причинява имуществена вреда в размер най - малко на законната лихва, но това разрешение важи само при налагане на запор върху парична сума. Съгласно чл.459, ал.1 ГПК кредиторът, в полза на който е допуснато обезпечение чрез налагане на запор или възбрана, се смята за присъединен взискател, когато изпълнението е насочено върху предмета на обезпечението, като припадащата му се сума се запазва по сметката на съдебния изпълнител и му се предава след представяне на изпълнителен лист; Ако обезпечението бъде отменено, сумата се разпределя между останалите взискатели или се връща на длъжника. В случая частният съдебен изпълнител е процедирал в съответствие с чл.459, ал.1 ГПК и е заделил по специалната си сметка сума в размер на 245 672.22 лв. Длъжникът, представляван от адвокат, е подал чрез упълномощен адвокат молба за възстановяване на заделената сума едва на 31.03.2023 г., като молбата не е отговаряла на изискванията за редовност поради липса на представено адвокатско пълномощно. Неговото бездействие да поиска връщане на сумата след постановяване на определението на ВКС от 11.01.2023 г., респ. след отмяната на обезпечението, не може да се разглежда като противоправно поведение на ответницата в качеството й на взискател в изпълнителното производство. При липса на противоправност в поведението на ответницата по повод освобождаването на сумата претенцията на ищеца е неоснователна, като следва да се има предвид и това, че според практиката на ВКС в случай на твърдения за свръхобезпеченост вредата подлежи на доказване и не е съизмерима със законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Настоящият състав на Върховен касационен съд намира, че не са осъществени поддържаните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания за допускане на касационно обжалване на решението по в. гр. д. № 629/2025 г. на Апелативен съд - София. Касаторът е обосновал основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по отношение на формулираните в изложението въпроси от № 1 до № 7, които са относими към отхвърлената с въззивното решение искова претенция за заплащане на обезщетение по чл. 403 ГПК за вреди от допуснатото по молба на ответницата обезпечение на бъдещ иск, съизмеряващи се с недължимо начислени и събрани такси/разноски в производството за принудително изпълнение (осребряване на имуществото, обект на обезпечението). Въпросите са свързани с оплакването, че въззивният съд неправилно е приравнил специалната отговорност по чл. 403 ГПК на общата деликтна отговорност по чл. 45 ЗЗД и е поставил основателността на иска в зависимост от доказването на противоправност и от наличието на вина в поведението на ответницата, без да е необходимо вината и противоправността да се изследват в исковото производство по чл. 403 ГПК. Отговор на първите три въпроса се съдържа във формираната по реда на чл. 290 ГПК непротиворечива практика на ВКС по приложението на чл. 403, ал. 1 ГПК, в която е възприето следното разрешение: Предвидената в разпоредбата на чл. 403, ал. 1 ГПК отговорност за вреди, причинени от допуснато обезпечение, е основана на принципа за общата гражданска отговорност за непозволено увреждане (чл. 45 33Д), но се отличава от нея по това, че има обективен характер; Доколкото в чл. 403, ал. 1 ГПК липсва изрична регламентация относно вредите, приложими са съответно разпоредбите на 33Д и съгласно чл. 51, ал. 1 33Д обезщетението се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането; По иска с правно основание чл. 403, ал. 1 ГПК ищецът следва да докаже всички предпоставки за възникване на отговорността на ответника - наложено обезпечение, неоснователност на обезпечението и вреда, която произтича пряко и непосредствено от наложената обезпечителна мярка (вж. в този смисъл решение № 216/03.04.2024 г. по гр. д. № 1536/2023 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 676/22.04.2013 г. по т. д. № 28/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 257/14.07.2011 г. по гр. д. № 1149/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 966/18.12.2009 г. по гр. д. № 231/2009 г. на ВКС, III г. о., и др.). Относима към въпросите е и практиката в решение № 101/05.08.2013 по т. д. № 1029/2013 г. на ВКС, І т. о., в което е прието, че отговорността по чл. 403, ал.1 ГПК е специфична безвиновна деликтна отговорност на лицето, по чието искане е допуснато обезпечението, при която вследствие на наложената обезпечителна мярка са възникнали вреди за лицето, срещу което е допуснато обезпечението. При разглеждане на иска, с който е бил сезиран, въззивният съд е извършил преценка относно наличието на предпоставките, които според практиката на ВКС формират съдържанието на специалната отговорност по чл. 403, ал. 1 ГПК за вреди от обезпечаване на иск - допуснато по молба на ответницата обезпечение на иск (бъдещ, осъдителен), неоснователност на предприетото обезпечение (за отхвърлената с влязло в сила съдебно решение част от обезпечения иск) и настъпили вреди за ответника по иска - ищец в производството по чл. 403 ГПК, причинени пряко и непосредствено от допуснатото обезпечение, респ. от наложената обезпечителна мярка. За да отхвърли иска, въззивният съд е констатирал, че първите две предпоставки са налице, но е приел, че липсва пряка причинна връзка между допуснатото обезпечение, съответно наложената обезпечителна мярка възбрана върху собствените на ищеца имоти, и настъпването на вреди в неговия патримониум, тъй като евентуалните вреди са опосредени от извършените в изпълнителното производство действия на принудително изпълнение. Същевременно съдът е приел, че таксите/разноските по т. 26 ТТРЗЧСИ са част от патримониума на съдебния изпълнител, а не от патримониума на длъжника в изпълнителното производство, като по този начин е отрекъл и проявлението на вреди в правната сфера на ищеца. Отхвърлянето на иска е обусловено от направените при постановяване на обжалваното решение изводи за отсъствие на елементи от фактическия състав на чл. 403, ал. 1 ГПК, а не от извод за недоказана противоправност и/или липса на вина в поведението на ответницата по повод допускането на обезпечението и налагането на обезпечителната мярка. Според разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС в стадия на производството по чл. 288 ГПК Върховният касационен съд няма правомощия да проверява обосноваността и законосъобразността на изводите, обусловили решаващата правна воля на въззивния съд по съществото на спора и постановения с обжалваното въззивно решение правен резултат. Поради това, дори преценката на въззивния съд за отсъствие на част от предпоставките по чл. 403, ал. 1 ГПК да е неправилна, както поддържа касаторът, въззивното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване по съображения за неправилност. Действително, в мотивите към решението се съдържат съждения относно противоправността и вината като елементи на деликтната отговорност по чл. 45 ЗЗД и тяхното значение в случаите на възникнал спор за обезщетяване на вреди от обезпечение на иск, но те не са обусловили отхвърлянето на предявения от касатора осъдителен иск. Въззивният съд е разсъждавал за наличието на вина и противоправност в контекста на извършени от ответницата действия, които не са релевирани в исковата молба като причина за неоснователност на допуснатото обезпечение/наложената обезпечителна мярка (подаване на молба за обезпечение на бъдещ иск, активно поведение в производството за реализиране на обезпечението, противопоставяне срещу искането на длъжника за прекратяване на изпълнителното производство), но не е формирал решаващ извод, че с оглед твърдените в обстоятелствената част на исковата молба факти, на които е основана претенцията за сумата 15 000 лв., за уважаване на иска е необходимо поведението на ответницата да е виновно и противоправно. Предвид съображенията, с които въззивният съд е мотивирал преценката си за неоснователност на исковата претенция, въпроси № № 4, 5 и 6 - относно тежестта за доказване на противоправното поведение на ответницата и дължимите от въззивния съд процесуални действия при отсъствие на указания за нейното разпределение в доклада на първата инстанция, са без значение за изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. По изложените съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване по въпросите от № 1 до № 6 в изложението, тъй като те не удовлетворяват общия и допълнителния селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В раздел ІV на изложението касаторът се е позовал на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдение, че въззивният съд се е произнесъл неправилно по въпроса „за определяне на размера на настъпилата вреда“, който е разрешен в противоречие с константната практика на съда, че „по реда на чл. 403 от ГПК поради липса на изрична законова уредба се прилага чл. 51