Определение № 50055 от 26.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1471/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ответниците Р. П. Я. и П. Л. Я., последният наследник по закон на починалата в хода на делото ответница Р. Г. П. срещу решение № 10553/11.11.2021 г. по гр.дело № 1861/2020 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 18.12.2019 г. по гр.дело № 195/2019 г. на Софийски градски съд, като е обявено за относително недействително спрямо К. С. Й. извършеното от Р. П. в полза на Р. Г. П. на 25.02.2014 г. дарение на недвижим имот с договор по нот.акт № 20/2014 г. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени решението и вместо него се постанови друго, с което да се отхвърли предявения иск. В изложението са формулирани въпросите: 1. Може ли съдът да приеме, че когато е налице изпълнение на задължение по предхождащо момента на деликта задължение по договор за издръжка и гледане в поведението и действията на длъжника по това първо правоотношение не е налице знание и умисъл за увреждане на втория по време кредитор съгласно разпоредбата на чл.135 ЗЗД, когато разпоредителната сделка е безвъзмездна? 2. Може ли съдът да приеме, че длъжникът не е увредил втория по време кредитор, тъй като не е налице знание и умисъл за увреждане съгласно разпоредбата на чл.135 ЗЗД, когато разпоредителната сделка е безвъдзмездна? Въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Жалбоподателят поддържа, че обжалваното решение е очевидно неправилно. Касационна жалба срещу постановеното решение № 10553/11.11.2021 г. по гр.дело № 1861/2020 г. на Софийски апелативен съд е подадена от Е. В. Я. – наследник по закон на починалата в хода на делото ответница Р. Г. П., чрез особения представител адв. С. И.. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени решението и вместо него се постанови друго, с което да се отхвърли предявения иск. В изложението са формулирани въпросите:1. Всяко едно действие на разпореждане с имуществото на длъжника ли представлява увреждане на интересите на кредитора в смисъла на чл.135 ЗЗД? 2. При преценка на увреждащия характер на извършено разпореждане с имущество на длъжника, следва ли съдът да изследва имущественото състояние на длъжника и дали имуществото, предмет на разпоредителната сделка е несеквестируемо? 3. Представлява ли увреждане по смисъла на чл.135 ЗЗД разпореждане с имуществото на длъжника, когато това имущество е било несеквестируемо? Въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС. 4.Как следва да бъде оборена презумпцията по чл.135,ал.2 ЗЗД? 5. Следва ли съдът да формира убеждението си/включително за преценката си относно оборване на презумпцията за знание за увреждане в хипотезата на чл.135,ал.2 ЗЗД/ след съвкупна преценка на всички ангажирани по делото доказателства, включително доказателства относно действителните мотиви на длъжника да се разпореди с имуществото си? 6. Налице ли е оборване на презумпцията за знание по чл.135, ал.2 ЗЗД в случаите, когато длъжникът се е разпоредил със свое имущество поради причини, произтичащи от друго правоотношение между длъжника и трето лице, включително поради причина неизпълнение от длъжника на договорно задължение към трето лице? Четвърти, пети и шести въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС, а пети и шести въпроси са и от значение за точното прилагане на закона, и за развитие на правото. Ответникът по касационните жалби К. С. Й., чрез А. Т. в писмени отговори е изразил мотивирано становище за липса на соченото основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложенията и за неоснователност на всяка от касационните жалби по същество. Ответницата по касационната жалба на Р. и П. Я. Е. Я., чрез особения представител адв.С. И. е изразила становище за основателност на жалбата. Ответниците по касационната жалба на Е. В. Я. Р. и П. Я., чрез адв. Х. М. в писмен отговор са изразили становище за основателност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че всяка от касационните жалби е подадена от легитимирана страна в срока по чл. 283 ГПК срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима. Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с пр.осн.чл.135 ЗЗД. Прието е, че по делото няма спор по фактите. Съдът е приел, че ищецът се легитимира като кредитор на Р. Я. с вземане от непозволено увреждане, настъпило на 19.12.2013 г., което е установено с влязла в сила на 15.04.2016 г. присъда по нохд № 3897/2014 г. на СРС, с която е уважен и предявеният в наказателния процес граждански иск по чл.45 ЗЗД, като е осъден Я. да плати на Й. 50 000 лв. обезщетение за неимуществените вреди от деянието. На 25.02.2014 г. в хода на наказателното производство срещу Я. същият е дарил апартамент № ,[жк], [жилищен адрес] на баба си Р. Г. П. с нотариален акт № /4 г. Прието е, че дареният имот е бил собствен на Я. по силата на нотариален акт № / г., с който Р. П. му е прехвърлила имота срещу задължение за гледане и издръжка. Този договор ответницата П. е поискала да бъде развален с депозирана в хода на първоинстанционното производство насрещна искова молба. Искът не е приет за съвместно разглеждане. Прието е още, че в хода на принудителното изпълнение за събиране на вземането за обезщетение е установено, че длъжникът Я. не разполага с имущество. При тези факти е изведен извод, че искът по чл.135 ЗЗД е допустим и основателен. Съдът е приел, че няма връзка между евентуално висящото исково производство за разваляне на договора от г., поради неизпълнение на задълженията на приобретателя Я. и настоящия иск. С оглед на това е посочил, че основаното на това твърдение възражение за недопустимост на П. иск не е обсъдено от първата инстанция. Според съда въпросът за наличието на правен интерес би бил актуален, ако е атакувана от някоя от страните по нея сделката за дарение, която е обект на иска по чл.135 ЗЗД и то преди вписване на исковата молба по последния, но в случая не е така. Прието е, че отменителният иск по чл.135 ЗЗД е основателен, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или извършва други правни действия, с които се създават трудности за удовлетворение на кредитора, в т.ч. опрощаване на дълг, обезпечение на чужд дълг, изпълнение на чужд дълг без правен интерес и др. Съдът е приел, че длъжникът винаги знае за увреждането, когато разпоредителната сделка е извършена след възникване на кредиторовото вземане, както е в случая. Възприета е трайната съдебна практика, според която, при вземане, произтичащо от деликт, увреденото лице е кредитор на деликвента за причинените му вреди от момента на деликта. Формиран е извод, че Й. е кредитор на Я. за обезщетението за неимуществени вреди от датата на увреждането си – 19.12.2013 г., а атакуваната сделка от 25.02.2014 г. е извършена след възникване на вземането на Й.. Позовал се е на мотивите на ТР № 2/2017 г. по т.д.№ 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС, според които правото на кредитора да иска обявяване за недействителни спрямо него увреждащите го актове на длъжника е предпоставено от действително вземане, което може да не е изискуемо или ликвидно, нито е необходимо да бъде установено предварително с влязло в сила решение. Приел е, че към датата на дарението вземането на Й. е възникнало и действително, а обстоятелствата кога е станало ликвидно, съдебно признато, кога е повдигнато обвинение на Р.Я., кога е предявен уважения иск по чл.45 ЗЗД и кога е влязла в сила присъдата по нохд № 3897/2014 г. на СРС са ирелевантни. Съдът е приел, че като се е разпоредил безвъзмездно със свое имущество, след като е увредил телесната цялост на ищеца Й. ответникът Я. е увредил кредитора си – пострадалият Й., като е намалил патримониума си, имайки субективна представа, че по този начин ще затрудни удовлетворяването на паричното притезание на последния. Приел е още, че нямат отношение към този извод, нито към предмета на спора възраженията на въззивника Я., че към датата на сделката и в хода на наказателното производство се е считал за невинен и е смятал, че ще бъде оправдан по повдигнатото му обвинение. Прието е, че увреждащата сделка е безвъзмездна - договор за дарение и поради това не е необходимо приобретателят Р. П. да е знаела за увреждането на кредитора. Въззивният съд е приел за неоснователни оплакванията по жалбите и поради съвпадане на крайните изводи с тези на първоинстанционния съд решението на последния, с което искът с правно основание чл.135 ЗЗД е уважен е потвърдено. По правните въпроси, поставени от жалбоподателите Р. Я. и П. Я.: Не следва да се допусне касационно обжалване по първия въпрос от изложението. Въпросът не е разрешаван от въззивния съд и не е обусловил решаващите правни изводи по предмета на спора. Следователно формулираният въпрос не е правен по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Неустановяване на общото основание е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъждат допълнителните основания по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГППК. Неоснователни са доводите на жалбоподателите за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението. Жалбоподателите са цитирали и са приложили решение № 185/22.11.2010 г. по т.дело № 136/2010 г. на ВКС, II т.о. по чл.290 ГПК. Тази практика на ВКС е неотносима към поставения въпрос, тъй като с решението е дадено разрешение на правния въпрос: За приложението на чл. 147 ал. 1 ЗЗД по отношение на поръчител - авалист на запис на заповед. Съдебният състав е възприел практика на ВКС, изразена в решение №120/ 2010 г. по т.д. № 988/ 2009 г. на ВКС, постановено на основание чл. 290 ГПК, с което е прието, че поради съществените разлики между задължението на авалиста в сравнение с поръчителството, не се прилага към менителничното поръчителство принципът на акцесорност на договора за поръчителство, установен от чл. 147 и 148 ЗЗД, с изключението по чл. 485 ал. 2 in fine ТЗ, поради което за менителничното поръчителство не намират приложение разпоредбите на чл. 146 ал. 3, 147 и 148 ЗЗД. С оглед на посоченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК не е установено. По същият въпрос не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК, тъй като касае приложение разпоредбите на чл.135 ЗЗД, които са ясни и пълни и не се нуждаят от тълкуване. По приложението им е установена трайна съдебна практика, включително и задължителна такава, която не следва да се осъвременява, поради липса на данни за промени в законодателството и обществените условия. По правните въпроси, поставени от жалбоподателката Е. В. Я.: Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първи и четвърти въпроси от изложението, тъй като са поставени общо и бланкетно, и не са свързани с конкретните решаващи правни изводи на въззивния съд по предмета на спора. Поради това съдът преценява, че въпросите не са правни по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Неустановяване на общото основание е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втори, трети и шести въпрос, и по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по шести въпрос от изложението. С въззивното решение съдът не е формирал изводи дали имуществото, предмет на разпоредителната сделка е несеквестируемо и съответно по третия въпрос представлява ли увреждане по смисъла на чл.135 ЗЗД разпореждане с имущество на длъжника, което е несеквестируемо. Шестият въпрос от изложението не е свързан с решаващите изводи на въззивния съд. Следователно поставените от жалбоподателката въпроси – 2,3 и 6-ти не са разрешавани от въззивния съд и не са обусловили решаващите правни изводи по предмета на спора, поради което въпросите не са правни. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втори, трети и шести въпрос, и по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по шести въпрос. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по пети въпрос от изложението. С решение № 218/11.10.203 г. по гр.дело № 1778/2013 г. на ВКС, III г.о. по чл.290 ГПК е разрешен правния въпрос: за начина и доказателствените средства, въз основа на които следва да се установи знанието на длъжника и лицата, с които е договарял за увреждане на кредитора, като предпоставка за уважаване на иска по чл.135 от ЗЗД и по-специално - дали знанието за увреждане следва да се установи с преки доказателства или е възможно то да бъде изведено въз основа на поредица от установени факти, които в своята взаимна връзка косвено водят до извод за наличие на знание. Прието е, че предпоставките за уважаване на иска по чл.135 от ЗЗД са: наличие на действително вземане в полза на кредитора, което е възникнало преди действието, чието обявяване за недействително се иска, извършването на увреждащо кредитора действие и ако то е възмездно - лицето, с което длъжникът е договарял, да е знаело за увреждането, което понася кредиторът в резултат на сделката. Това знание на приобритателите на недвижимия имот за увреждане на кредитора на техния прехвърлител подлежи на установяване с всички допустими доказателствени средства. Доказването не е необходимо да е пълно и главно. При липса на преки доказателства, доказването може да бъде изведено въз основа на поредица от установени факти, които в своята взаимна връзка косвено водят до несъмнен извод за наличието му. За наличие на знание е достатъчно приобритателите по транслативните сделки да са съзнавали, че в резултат на сделката съществува възможност да се възпрепятства кредитора да се удовлетвори от стойността на имота. С обжалваното решение съдът е обсъдил събраните по делото доказателства и е приел, че ответникът-длъжник Р. Я. се е разпоредил безвъзмездно със свое имущество, след като е увредил телесната цялост на ищеца Й., че Я. е увредил кредитора си – пострадалият Й., като е намалил патримониума си, като е имал субективна представа, че по този начин ще затрудни удовлетворяването на паричното притезание на последния. Изводът на съда за наличието на знание за увреждането от страна на длъжника не противоречи на цитираната практика на ВКС. Относно наличието на знание от страна на приобретателката Р. П. за увреждането на кредитора съдът е приел, че това не е необходимо, тъй като сделката е безвъзмездна – договор за дарение. И този извод на съда не е в отклонение от цитираната практика на ВКС. Поради изложеното съдът намира, че основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този въпрос не се установява. По същия правен въпрос не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Въпросът касае приложение разпоредбите на чл. 135,ал.1 и 2 ЗЗД, както и чл.154 ГПК, които са ясни и пълни и не се нуждаят от тълкуване. По приложението им е установена трайна и обилна съдебна практика, която не следва да се осъвременява, тъй като не са установени промени в законодателството и обществените условия. С оглед изхода на делото в полза на ответника по жалбите К. С. Й. следва да се присъди сумата 1210.50 лв. разноски по делото за настоящото производство – внесено възнаграждение за назначен особен представител на Е. В. Я. на основание чл.47,ал.6 ГПК. Сумата 1210.50 лв. внесена по сметка на ВКС от ищеца, представляваща възнаграждение на назначения особен представител адв. С. И. на жалбоподателката-ответник Е. Я. в изпълнение на разпореждане от 19.01.2022 г. на Софийски апелативен съд по в.гр.дело № 1861/2020 г. следва да му се изплати. Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско