Определение № 423 от 22.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 1555/2023 г.
ВКСII търговско отделение22.02.2024 г.докладчик Людмила Цолова
Диспозитив
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №55/03.04.2023 г. по гр.д.№375/2022 г. на Апелативен съд Велико Търново. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
Мотиви
Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Агро финанс“АД [населено място] срещу решение №55/03.04.2023 г. по гр.д.№375/2022 г. на Апелативен съд Велико Търново, с което е потвърдено решение №338/12.08.2022г. по гр.д.№504/21г. по описа на Окръжен съд Велико Търнотво, с което е прието за установено по предявения от ЕТ „Д. З.“ [населено място] срещу „Агро финанс“ АД иск с правно основание чл.439 ГПК, че за това дружество не съществува право на принудително изпълнение срещу едноличния търговец за сумите по заповед за изпълнение на парично задължение №975/11.06.2014г. по ч.гр.д.№1452/14г. по описа на РС Велико Търново, поради погасяването по давност на вземанията за тях. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт, поради допуснати процесуални нарушения, неправилно приложение на материалния закон и поради необоснованост. Изразява се несъгласие с извода на съда,че плащането на сумата 1000 лв.,извършено на 05.05.2016г. от едноличния търговец, не е прекъснало давността.Поддържа,че това нейно действие представлява признание на дълга с конклудентни действия. Оспорва се и възприетото от въззивния състав, че възражението на дружеството за липса на други правоотношения между страните, освен процесното,по което именно е извършено плащането, е преклудирано. Навежда доводи,че дружеството не е имало основания да навежда такъв довод преди постановяването на първоинстанционния акт, доколкото преди този момент не се е повдигал въпрос и не се е обсъждало дали плащането е относимо към задължението, предмет на спора. По тези съображения касаторът претендира отмяна на решението на ВТАС и отхвърляне на предявения срещу дружеството иск. В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът излага твърдения,че решаващите изводи на състава на апелативния съд, че доводите на дружеството са преклудирани и е следвало да ги направи пред първата инстанция, са в противоречие с дадените разрешения в решения №100/11г. по т.д.№194/10г. на ІІ т.о. на ВКС, №255/13г. по т.д.№145/12г. на ІІ т.о. на ВКС и №98/13г. по т.д.№851/12г. на І т.о. на ВКС. Ответникът по касационната жалба ЕТ“Д. З.“, в представен в законоустановения срок писмен отговор, е оспорил наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивния акт и е навел доводи за неоснователност на изложените в жалбата оплаквания и искане. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: За да потвърди решението на първата инстанция, въззивният състав е приел,че съдът е сезиран с иск по чл.439 ГПК, с предявяването на който ищецът ЕТ“Д. З.“ се е позовала на настъпила след издаването в полза на ответното дружество на заповед за изпълнение на парично задължение и изпълнителни листове от м.юни 2014г. изтекла давност, с което правото на принудително изпълнение на ответника се е погасило. Констатирал е, че последното валидно изпълнително действие, предприето от ответника срещу ищцата по образуваното въз основа на издадените два изпълнителни листа изпълнително дело ,е извършено на 28.10.2014г. /когато е наложен запор върху дружествен дял на едноличния търговец в търговско дружество/; че с постановление от 19.01.2020г. ЧСИ е констатирал настъпилата перемпция и е прекратил изпълнителното дело на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК; че по молба на ответното дружество от 01.04.2021г. е образувано ново изпълнително дело срещу едноличния търговец по същия изпълнителен титул /за същите вземания/. Въз основа на тези обстоятелства и като е съобразил чл.116 б.а и б.в ЗЗД, както и задължителните разяснения, дадени от ВС и ВКС в ППВС №3/1980г., т.10 от ТР №2/26.06.2015г. по тълк.д.№2/13г. на ОСГТК на ВКС и ТР №3/28.03.2023г. по тълк.д.№3/20г. на ОСГТК на ВКС съдът е приел,че погасителната давност в случая е започнала да тече от 26.06.2015г. /поради приложимост до тази дата на постановките на ППВС №3/80г./ и е изтекла на 26.06.2020г. – преди образуването на второто изпълнително дело. Поддържаното и пред въззивната инстанция възражение на ответника за прекъсване теченето на давността с плащането на сума в размер на 1000 лв., извършено от едноличния търговец на 05.05.2016г., съдът е определил като неоснователно. Посочил е, че на първо място доводът му,че между страните не съществува друго правоотношение,освен процесното, по което да е било извършено плащането за погасяване на други задължения, е преклудиран, тъй като е наведен за първи път във въззивната жалба. В тази връзка е развил съображения,че първоинстанционният съд изрично му е указал ,че носи тежестта да докаже становището си за липса на изтекла погасителна давност, но ответникът не е сторил това по несъмнен начин /т.е. следвало е да заяви и установи още в това производство, че плащането от 1000 лв. не би могло да е по друго правоотношение, освен по процесното/. Въпреки това становище, съдът е изложил и съображения,че плащането на част от задължението /ако се приеме,че то е във връзка с правоотношението/ само по себе си не представлява признание по смисъла на чл.116 б.а ЗЗД за съществуването и дължимостта на останалата част от вземането на ответника, поради което е негодно да прекъсне давността за остатъка от задължението. Цитирал е в подкрепа на този извод практика на ВКС по чл.290 ГПК, като е заключил,че предявеният иск по чл.439 ГПК е основателен и доказан и като такъв подлежи на уважаване, с оглед което е потвърдил постановеното в този смисъл първоинстанционно решение. Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Съгласно чл.280 ал.1 ГПК и възприетото с т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване на разпоредбата, общо изискване за допускане до разглеждане по същество от касационната инстанция на въззивни съдебни решения е в приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК да бъдат формулирани конкретни правни въпроси, по които тя дължи да даде отговор с решението си. Въпросите следва да са от обуславящ характер, което означава да са били въведени в предмета на спора и дадените от въззивната инстанция отговори да са я мотивирали да постанови крайния резултат по спора или извършените /неизвършени от него процесуални действия да са довели именно до този резултат. Същевременно търсеното с формулирането на въпросите разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, също и общозначим характер, т.е. разрешенията им да са приложими и към други сходни случаи. Същите следва да имат характер на въпроси по прилагането на закона, а не да касаят пряко фактите по конкретното дело и извършената от съда тяхна преценка, тъй като в този случай въпросът би бил по правилността на решението, която е предмет на разглеждане при осъществяването на дейността на касационната инстанция след допускането на решението до касационен контрол. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен, нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства,с оглед спазването на принципа за диспозитивното начало,а непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване,без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. В приложеното към касационната жалба изложение касаторът не е формулирал никакъв правен въпрос в смисъла, разяснен в посоченото тълкувателно решение, поради което общото основание за допускане на касационния контрол следва да се приеме за неосъществено. Липсва и противоречие на изложените от състава на въззивния съд решаващи мотиви с цитираната от касатора практика на ВКС, на част от която се е позовал и ВТАС в мотивите на решението си. Изложеното обуславя извод за неоснователност на молбата за допускане на касационна проверка за законосъобразност на атакуваното пред Върховен касационен съд въззивно решение. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Второ търговско отделение