Определение № 9 от 07.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 143/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ВАЛКОМЕРС“ ООД, Н. А. М. и В. М. М. срещу решение № 1906/26.07.2019 г. по в. т. д. № 1102/2018 г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено решение № 2107/13.11.2017 г. по т. д. № 7633/2016 г. на Софийски градски съд за уважаване на предявените от „Банка Пиреос България“ АД /с правоприемник „Юробанк България“ АД/ срещу касаторите искове с правно основание чл. 422 ГПК за установяване съществуването на вземания по заповед за незабавно изпълнение, издадена от СРС по ч. гр. д. № 3467/2016 г., за следното: 80 000 евро просрочена главница, 16 903 евро наказателна лихва върху просрочена главница за периода 11.11.2014 г. до 21.01.2016 г., 563, 58 лева /288, 15 евро/ – такси за подновяване на обезпечението по кредита, дължими на основание чл. 3.2. от общите условия към договора, 370, 46 лв. /189, 41 евро/ застрахователна премия по договор за застраховка, 9 лв. /4, 60 евро/ такса за снабдяване със заверен препис от ипотечен акт.

В подадената касационна жалба се излагат твърдения, че са налице отменителни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Навеждат се доводи, че въззивният съд не е обсъдил всички, събрани по делото доказателства, както и не е обсъдил всички, наведени от жалбоподателите възражения. Не е анализирал твърдението, че банката неправилно е отнесла платени от касаторката Н. М. суми в погашение за разноски по заповедното производство, които към датата 21.11.2014 г. са несъществуващи вземания, съответно неизискуеми. Не е отчел възраженията на длъжниците относно извършени през периода август 2008 г. – октомври 2008 г. плащания, както и извършени такива на каса. Отделно от това, въззивният съд неправилно е приложил разпоредбата на чл. 76 ЗЗД и не е отчел извършените от жалбоподателите погасявания не само на лихви, но и на главница по договора за кредит в периода 31.10.2008 г. – 22.01.2016 г. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че въззивното решение е постановено в противоречие с практика на ВКС, както и, че същото следва да бъде допуснато до касация поради очевидната му неправилност и с цел развитие на правото. Формулирани са следните въпроси, за които се твърди, че са включени в предмета на делото и са обусловили правните изводи на съда:

1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички относими към спора доказателства, надлежно приобщени по делото?“

2. „Следва ли съдът да възприеме изцяло приетото по делото заключение без да направи съвкупна преценка с останалите доказателства, които имат значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото - на правилата на чл. 266 ГПК, чл. 201 ГПК и чл. 202 ГПК?“

От касатора е формулирано искане за постановяване на акт, с който въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол и отменено съобразно правомощията на ВКС, регламентирани в чл. 293, ал. 1 ГПК. Претендира се присъждане на разноски.

От ответника по касация „Банка Пиреос България“ АД /чийто правоприемник е „Юробанк България“ АД/ е депозиран отговор, с който касационната жалба се оспорва като недопустима, евентуално неоснователна. Релевират се доводи относно липсата на предпоставки за допускане на въззивното решение до касация. Претендира се присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирани да обжалват страни в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт и отговаря на изискванията за редовност, поради което същата се явява процесуално допустима.

Предмет на исковото производство са предявени от „Банка Пиреос България“ АД срещу „ВАЛКОМЕРС“ ООД, Н. А. М. и В. М. М. искове с правно основание чл. 422 ГПК за установяване наличието на вземания с източник договор за кредит № 091/07.04.2006 г. и двадесет и един анекса. Претенциите са формирани в резултат на неплатена главница от 80 000 евро, 16 903 евро наказателна лихва върху просрочена главница за периода 11.11.2014 г. до 21.01.2016 г., 563, 58 лева /288, 15 евро/ – такси за подновяване на обезпечението по кредита, дължими на основание чл. 3.2. от общите условия към договора, 370, 46 лв. /189, 41 евро/ застрахователна премия по договор за застраховка, 9 лв. /4, 60 евро/ такса за снабдяване със заверен препис от ипотечен акт. За вземанията в полза на „Банка Пиреос България“ АД е издадена заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 3467/2016 г. на СРС.

Въззивната инстанция е възприела установените от първоинстанционния съд факти относно наличието на облигационна връзка между банката ищец и ответниците, който е останал необслужван след датата 31.05.2014 г. След анализ на приетите в рамките на първоинстанционното и въззивно производство експертни заключения, чиито изводи съвпадат, решаващият съдебен състав е счел, че изискуемият общ размер на вземането, което претендира банката, съвпада с действително дължимия размер. Подробно е възпроизвел в мотивировъчната част на обжалваното решение експертните заключения и е обсъдил констатираните от вещите лица плащания от длъжниците, включително на каса в размер на 5 433, 35 евро на датата 21.11.2014 г. Отчел е и обстоятелството, че наказателна лихва не е начислявана до датата 31.05.2014 г. Позовавайки се на ТР № 3/27.03.2019 г. по т. д. № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС, Апелативен съд София не е кредитирал допълнителното заключение на съдебно – счетоводната експертиза, която е определила размера на вземанията при извършени след 31.05.2014 г. погашения в следния порядък - разноски, договорна лихва, главница и наказателна лихва. За да потвърди първоинстанционния акт, въззивният съд е приел за несъстоятелни възраженията на длъжниците, свързани с предсрочна изискуемост на кредита, тъй като банката не се е позовала този факт. За неоснователно е счел и възражението за давност, тъй като задължението за плащане на главница и най – ранното задължение за наказателна лихва са възникнали на 31.05.2014г., поради което към датата, на която са предприети действия по изп. дело № 20168560400984, давността по чл. 111, б. „в“ ЗЗД и тази по чл. 110 ЗЗД не са изтекли.

Не се установява наличие на твърдяното от касаторите основание за директен достъп до касационен контрол по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК. Очевидно неправилно е това решение, което страда от толкова съществен порок, че същият може да бъде констатиран prima facie без да се налага извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта /съответствие с материалния или процесуалния закон, както и обоснованост/. Такива са нарушенията при подвеждане на фактите под отменена или несъществуваща законова разпоредба, при приложение на закона в неговия обратен смисъл или при драстично нарушение на правилата на формалната логика.

Въпросите, по отношение на които се претендира допускане на факултативен касационен контрол, са некоректно зададени, тъй като не кореспондират с установените по делото факти, на които са базирани правните изводи на въззивния съд, а именно, че в периода 31.10.2008 г. – 31.05.2014 г. банката е погасявала свои вземания за наказателни лихви /прието е, че такива не са начислявани до датата 31.05.2014 г./, както и, че на 21.11.2014 г. е погасено вземане за разноски, сторени в заповедното производство през 2016 г. /сочените от касаторите като погасени разноски в размер на 3 352, 71 евро с равностойност 6 557, 33 лв. дори не съвпадат като размер с тези, извършени от банката през 2016 г. в заповедното производство - 7196, 47 лв./. В противовес с твърденията на жалбоподателите в решението си Апелативен съд София е обсъдил извършените от тях плащания на каса, които вещите лица са изследвали, както и факта, че са били извършвани погасявания на главницата по дълга. Заявеното едва пред въззивния съд в открито съдебно заседание на 14.06.2019 г. твърдение, че в периода 08.2008 г. – 10.2008 г. са извършвани плащания в размер на 5 045, 65 евро, не се явява обвързващо съда, тъй като е преклудирано. В касационната жалба не се твърди от касаторите да са били ангажирани конкретни доказателства, които да са останали необсъдени от въззивния съд, съответно които биха имали значение за кредитиране на изготвените експертни заключения.

Поставените от касаторите въпроси не удовлетворяват общия селективен критерий за достъп до касация по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Същите са формално зададени и дори да им бъде даден отговор, той по никакъв начин не би допринесъл за изясняване на спора по същество. Отделно, следва да бъде посочено, че във фазата на селекция на касационните жалби Върховният касационен съд не проверява правилността на обжалвания въззивен акт, съответно не проверява дали въззивният съд правилно е възприел фактическата обстановка по спора или обсъдил събраните по делото доказателства.

Касационната инстанция намира, че след като не са изпълнени изискванията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК, не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение, постановено от Апелативен съд София.

При изхода на спора и на основание чл. 81 ГПК на ответника по касация се дължи присъждане на разноски, но доказателства за извършването им не са ангажирани. Ето защо, настоящата инстанция не дължи произнасяне по този въпрос.

Тъй като след постановяване на въззивното решение ответникът по въззивната жалба „Банка Пиреос България“ АД е заличен поради вливането му в „Юробанк България“ АД, то на основание чл. 227 ГПК, вр. с чл. 262, ал. 1 ТЗ универсалният правоприемник следва да бъде конституиран в процеса.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС