Определение № 456 от 21.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2057/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от И. В. Д., приподписана от адв. М. С., против определение № 193/14.04.2021 г., постановено по в. ч. гр. д. № 472/2021 г. на Окръжен съд - Бургас, с което е потвърдено определение № 261359/18.02.2021 г. по гр. д. № 456/2021 г. на Районен съд - Бургас, с което съдът е върнал исковата молба на И. В. Д. против Г. Д. Д., поради неизпълнение на указанията за отстраняване нередовностите на исковата молба. В частната жалба се съдържат доводи за неправилност и необоснованост на атакуваното определение, иска се отмяната му и продължаване на съдопроизводствените действия по иска. Жалбоподателят сочи основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гражданско отделение, при данните по делото, намира следното: Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу обжалваемо определение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима. Производството е образувано по предявен от И. В. Д. иск за приемане за установено по отношение на ответника Г. Д. Д., че ищецът не дължи на ответника сумите по изпълнително дело № 20192120400774, образувано по изпълнителен лист, издаден възоснова на решение № 473/07.06.2001 г. по гр. д. № 2690/2000 г. на Районен съд - Бургас, 1 тъй като са погасени по давност и се иска да бъде и прието, че клауза за неустойка по договор за заем от 21.05.2000 г., която неустойка е присъдена с решение № 473/07.06.2001 г. по гр. д. № 2690/2000 г. на Районен съд - Бургас, е нищожна като противоречаща на добрите нрави. С обжалваното определение е потвърдено първоинстанционно определение, с което е върната исковата молба на И. В. Д. поради неизпълнение на указанията да посочи поотделно по пера и размер конкретните вземания, за събирането на които твърди, че е образувано и висящо изпълнително дело, да посочи конкретна цена на иска, да формулира конкретен петитум и да внесе дължимата държавна такса. Въззивният съд е споделил доводите на първоинстанционния съд, че претенцията по чл. 439 ГПК може да се основава само на факти настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. В този смисъл претенцията с оглед изложението в исковата молба би могла да се основава на изтекла в полза на ищеца погасителна давност, каквато е наведена в исковата молба. Такава обаче е посочена в исковата молба в декларативен вид и само в обстоятелствената част на исковата молба. По-нататък съобразно твърденията в обстоятелствената част на исковата молба и приложенията към нея, между страните е бил сключен договор за заем от 21.05.2000 г., по който ответникът е имал качеството заемодател, а ищецът - заемополучател. По искова молба на заемодателя е било образувано гр. д. № 2690/2000 г. на Районен съд - Бургас, по което с решение № 473/07.06.2001 г. настоящият ищец е бил осъден на основание договора за заем да върне заетата сума, ведно с уговорените лихви и неустойки. Въз основа на това решение е издаден изпълнителен лист от 23.10.2001 г. за присъдените в полза на заемодателя суми и е образувано изпълнително производство. Въззивният съд е приел, че искът за установяване нищожност на неустойката като противоречаща на добрите нрави е недопустим, тъй като възражение в този смисъл е следвало да се заяви в предходния процес между страните и въпреки дадената от съда двукратна възможност с подадените молби ищецът не е изправил нередовностите на исковата молба. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, жалбоподателят поставя следните въпроси: 1. „За връщане на исковата молба и прекратяване на производството, поради неизпълнение на указанията за посочване на цена на иска, съответно за внасяне на държавна такса от 4 % от така посочена цена на претенцията?“ и 2. „За допустимостта на заведен иск за прогласяване на нищожност на договорна клауза за неустойка от договор, по който кредиторът е провел осъдителен иск и между страните има влязло в сила осъдително решение? Дали е допустимо, когато след влизане в сила на осъдителното решение се формира нова задължителна съдебна практика, съгласно която Върховният касационен съд възприеме разрешение обратно на практиката, съществувала към момента на разглеждане на спора по осъдителния иск, страната позовавайки се на новите разрешения по въпроса 2 за нищожност на договорна клауза за неустойка, да заведе установителен иск за прогласяване на нейната нищожност?”. Сочи, че първият въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 76 от 15.07.2016 г. по т. д. № 888/2015 г. на ВКС, I т. о. и решение № 72 от 02.08.2016 г. по т. д. № 686/2015 г. на ВКС, II т. о., а вторият е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК - доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки, да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че не е налице основание за допускане до касационното обжалване по повдигнатите от жалбоподателя въпроси. Първият въпрос не може да послужи за общо основание за допускане на касационното обжалване, тъй като се отнася до допълнителните мотиви на въззивнния съд. Основните аргументи за връщане на исковата молба на И. В. Д. са за неизпълнение на указанията на първоинстанционния съд за формулиране на петитум съобразно изложеното в обстоятелствената част на исковата молба за недължимост на сумите по изпълнително дело поради погасяването им и за недопустимост на претенцията за установяване на нищожност на неустойката по договора за заем, чиято дължимост е установена с влязло в сила решение между страните. В този смисъл първата част на втория поставен въпрос е обусловила мотивите на въззивния съдя стоящи в основата постановения на съдебния акт, но по нея не се разкрива бланкетно релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Жалбоподателят не е аргументирал защо поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и от значение за развитието на правото. Съгласно т. 4 на ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното определение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Жалбоподателят не е посочил съдебната практика по поставения въпрос, нуждаеща се от осъвременяване. Съгласно същото тълкувателно решение, 3 правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното определение, е от значение за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване. Нормата на чл. 439, ал. 1 ГПК е ясна и не се нуждае от тълкуване. Съгласно трайната практика отрицателният установителен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК може да бъде основан само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Разпоредбата на чл. 439, ал. 2 ГПК е аналогична на чл. 255, изр. 2 ГПК /отм./, поради което при приложението на чл. 439, ал. 2 ГПК, следва да се приложи и установената съдебна практика по чл. 255 ГПК /отм./. Отрицателният установителен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК, с който може да се оспори изпълняемото право, изключва възможността да се основава на факти, преклудирани със сила на пресъдено нещо, поради което е недопустим иск, основан на такива факти. В изложения смисъл са и указанията, дадени в решение № 101 от 1.12.1972 г. по гр. д. № 95/1972 г. на ОСГК на ВС, което служи за ръководство но съдилищата, в което е прието, че предпоставките на иска по чл. 255 ГПК /отм./ са изпълнителната сила на решението и промените, които са изменили или погасили материалното право, установено с решението в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Посочените предпоставки касаят допустимостта на предявения иск. Така формулираното становище е възприето и в практиката по чл. 439, ал. 1 ГПК, напр. определение № 313 от 25.03.2011 г. по ч. т. д. № 157/2011 г. на ВКС, определение № 233 от 17.04.2009 г. по ч. т. д. № 239/2009 г. на ВКС, II т. о, както и произнасянето по ч. гр. д. № 471/2009 г. на ВКС, IV г. о. в производство по чл. 274, ал. 3 ГПК. Втората част на въпроса, с който се пита: дали е допустимо, когато след влизане в сила на осъдителното решение се формира нова задължителна съдебна практика, съгласно която Върховният касационен съд възприеме разрешение обратно на практиката, съществувала към момента на разглеждане на спора по осъдителния иск, страната позовавайки се на новите разрешения по въпроса за нищожност на договорна клауза за неустойка, да заведе установителен иск за прогласяване на нейната нищожност, не осъществява общия критерий за допустимост на касационното обжалване, тъй като не е бил предмет на разглеждане и не е разрешен във въззивното определение. Наведените доводи за неправилност на въззивното определение не са относими към основанията за допускане на касационно обжалване. Те са относими към проверката правилността на обжалваното определение, която се провежда само ако бъде допуснато касационна обжалване. Предвид изложеното не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр., четвърти състав