Определение № 885 от 24.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1226/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от С. Б. К., представлявана от пълномощника й адв. Д. М., срещу въззивно решение № 589 от 11.12.2024 г. по в.гр. д. № 1129/2024 г. на Окръжен съд – Благоевград, в частта му, с която след частична отмяна на решение № 109 от 15.04.2024 г. по гр.д. № 1414/2021 г. на Районен съд- Разлог, е отхвърлен предявеният от С. Б. К. против Е. Г. П. иск с правно основание чл. 108 ЗС за признаване за установено, че ищцата С. К. е собственик на ½ ид. част от самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***. по КККР на [населено място], и за осъждане на ответницата П. да й предаде владението върху тази идеална част. В касационната жалба са наведени доводи за неправилност на обжалваното решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон. Поддържа се, че ответницата не е упражнявала фактическа власт върху първи етаж от сградата, поради което не е придобила по давност спорната ½ ид. част от него. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване са формулирани следните въпроси: При преценка на иск с правно основание чл. 108 ЗС достатъчно ли е да се установи с гласни доказателства единствено фактическото действие по предаване на ключа, което да доведе до извода, че е доказано придобиване на имот по давност. Следва ли да се докаже, че е било реално владение над 10 години, което владение да е осъществявано спокойно, явно, открито демонстрирано. Може ли да има прекъсване на владението над 2 години, което да не доведе до загубване на правото на собственост. Следва ли владелецът да демонстрира своенето чрез определени действия и действията като посещение на имота, за да се грижи за родители, действия по своене на имота ли са. Следва ли да се установи освен началния и крайния момент на владението. Жалбоподателката поддържа, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В срока за отговор на касационната жалба ответницата Е. Г. П. не е взела становище. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК против подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт по смисъла на чл. 280, ал. 3 ГПК, от процесуално легитимирана страна и в съответствие с изискванията за редовност по чл. 284 ГПК, поради което са налице предпоставките за разглеждането й по реда на чл. 288 ГПК. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че Г. Б. К. и М. Й. К. са били собственици на дворно място, съставляващо парцел /УПИ/ *** в кв. 74 по плана на [населено място], сега – поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място]. През 1979 г. дарили на своя син Б. Г. К. ½ ид. част от дворното място. В имота има двуетажна жилищна сграда, построена през 1962 г. М. К. е починала на 11.06.2017 г., а Г. К. - на 08.04.2018 г. Техни наследници по закон са децата им Б. Г. К. и ответницата Е. Г. П.. Б. К. е починал на 01.01.2020 г. Негов единствен наследник по закон е дъщеря му С. Б. К.. След преценка на събраните по делото гласни доказателства въззивният съд е приел, че приживе родителите Г. и М. К. са изразявали пред свидетели волята си вторият етаж от жилищната сграда да бъде на сина им Б., а първият етаж - на дъщеря им Е., на която в периода 2003-2005 г. предали ключ от етажа. Г. и М. К. продължили да живеят на първия етаж, като заедно с тях е живял и синът им Б.. Приел е, че Е. П. не се е нанесла фактически да живее в къщата, но ежедневно посещавала своите родители, за които полагала грижи предвид влошеното им здравословно състояние, ремонтирала и поддържала жилището и заплащала сметките за него. При така установените факти по делото въззивният съд е направил извод, че ответницата Е. П. от 2003-2005 г. е започнала да държи първия етаж за себе си със съгласието на родителите си - негови собственици, и не е било необходимо да обективира намерението си за своене чрез действия, надхвърлящи обикновеното ползване. При формиране на този извод се е позовал на практиката на ВКС, обективирана в решение № 20 от 23.07.2018 г. по гр.д. № 1377/2017 г. на ІІ г.о.; решение № 32 от 08.02.2016 г. по гр.д. № 4591/2015 г. на І г.о.; решение № 3 от 25.01.2016 г. по гр.д. № 3973/2015 г. на І г.о., в които е прието, че ако наследодателят приживе е изразил воля да предаде владението на свой родственик, който след смъртта му ще има качеството на негов наследник, следва да се приеме, че още от момента на предаване на владението този наследник е установил самостоятелна фактическа власт с намерение да придобие правото на собственост. При този начин на установяване на владението действа презумпцията на чл. 69 ЗС и чл. 83 ЗС - владението е установено на основание, различно от наследяване, поради което следва да се счита, че това лице продължава да владее имота за себе си и не е нужно да извършва действия, с които да демонстрира пред останалите наследници намерението си за своене. С тези аргументи и след като е приел, че договорът за дарение на 1/2 ид. част от правото на собственост върху дворното място от 1979 г. в полза на бащата на ищцата няма отношение към правата върху изградената още през 1962 г. жилищна сграда, въззивният съдебен състав е обосновал решаващ извод за основателност на предявеното от ответницата възражение за придобиване на първия жилищен етаж по давност в изискуемия 10 -годишен срок, започнал да тече най-късно 2005 г. и изтекъл още приживе на общите наследодатели на страните, починали съответно 2017 и 2018 г. При тези мотиви на въззивния съд не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване във връзка с поставените въпроси относно приложението на института на придобивната давност по чл. 79 ЗС. В решение № 145 от 14.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 627/2010 г., I г. о., на което се позовава жалбоподателката, е прието, че правоизключващото възражение за изтекла давност може да бъде уважено само ако са безспорно доказани всички елементи на фактическия състав на чл. 79, ал. 1 ЗС - упражняване на явно, несъмнено и непрекъснато владение в продължение на повече от 10 години, като владелецът е демонстрирал по отношение на собственика на вещта, че упражнява собственически правомощия само за себе си. Посочено е също, че общият принцип на справедливостта изключва скритостта на придобивната давност, защото не могат да се черпят права от поведение по време, когато засегнатият собственик няма възможност /поради неведение/ да се брани. За да обоснове противоречие с така формираната практика, касаторът изхожда от субективно си убеждение, че от събраните в конкретния случай доказателства не се установява ответницата да е владяла имота. Констатациите на въззивния съд обаче са в обратна насока. Съгласно приетото от него, събраните доказателства установяват с категоричност предаване на владението върху процесния имот приживе от общите наследодатели на страните и изтичане на изискуемия от закона 10-годишен давностен срок преди откриване на наследството на Г. и М. К.. При това положение за скритост и прекъсване на владението изобщо не може да става въпрос, като е и ирелевантно дали ищцата, респ. нейният баща, са знаели за това обстоятелство, тъй като фактическият състав на придобивното основание по чл. 79 ЗС е реализиран още преди настъпване на юридическите факти, въз основа на които ищцата претендира за нея да са възникнали права върху спорния имот. Практиката на касационната инстанция във връзка с предаването на владението като фактическо отношение е трайна и последователна. Приема се, че владението може да се придобие и със съгласието на предишния владелец, за което законът не установява изискване за специална форма, доколкото само по себе си предаването на владението не представлява правна сделка, която да поражда, изменява или погасява права и задължения. Когато приживе едно лице е предало владението върху недвижим имот другиму, тогава последният установява самостоятелна фактическа власт върху имота с намерението да придобие собствеността именно от този момент. Самото предаване на владението не е формален акт – то може да стане както с конклудентни действия, така и да се изрази словесно. В този смисъл е трайната практика на ВКС, на част от която се е позовал и въззивният съд- решение № 32 от 08.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4591/2015 г., I г. о., решение № 140 от 23.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4755/2008 г., I г. о., решение № 60 от 07.06.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2420/2017 г., I г. о., решение № 3 от 19.01.2016 г. на ВКС по гр. д. № 3973/2015 г., I г. о., решение № 20 от 23.07.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1377/2017 г., II г. о. Разясненията на ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ВКС, ОСГК не могат да намерят приложение, след като срокът по чл. 79, ал. 1 ЗС е изтекъл преди смъртта на общия наследодател – решение № 55 от 08.10.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3255/2014 г., II г. о. Възприетото от въззивния съд тълкуване на закона съответства на горепосочената практика на касационната инстанция. Същата се споделя напълно от настоящия съдебен състав и доколкото липсват аргументи за необходимостта от нейното изменение, респ. осъвременяване, по смисъла на дадените разяснения в т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК, то не се установяват и предпоставките за допускане на касационно обжалване и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Водим от гореизложеното съдът