Определение № 2309 от 14.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 44/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. Де Ф. С., ЛНЧ [ЕГН]- лично, и като майка и законен представител на децата А. П. П. и Й. П. П. срещу решение №860/23.06.2023г. по гр. дело №20221000500646 по описа на САС, което според жалбоподателите е постановено в нарушение на процесуалния и на материалния закон, и е необосновано. Твърдят, че в нарушение на съдопроизводствените правила, апелативният съд не е допуснал назначаването на съдебно-психологична експертиза относно състоянието на децата и наличието на родителско отчуждение, въпреки направеното в тази насока искане. Считат, че е нарушено правото на защита на децата, тъй като техният пълномощник не е бил допуснат да участва при тяхното изслушване в открито съдебно заседание. Твърдят, че това е съществено нарушение на съдопроизводствените правила и нарушение на правото на защита, регламентирано в чл.56 от Конституцията и чл.6, чл.13 вр. чл.8 от Европейската конвенция за правата на човека и чл. 1 от Протокол първи към нея. Считат за направен при превратно тълкуване и приложение на чл. 59 СК, и в противоречие с практиката на ВКС изводът, че причина за отчуждаването на децата е майката, като не е съобразено, че тя не успява обективно да общува с децата поради противоправното поведение на поелия закона в собствените си ръце техен баща. Твърдят, че фактическите констатации на въззивния съд са в разрез със събраните доказателства, като необсъдено е останало поведението на ответника, който е единствен източник на родителското отчуждение. Излагат, че е допуснато нарушение на чл.8, чл.6, чл.13 вр. чл.8 от ЕКПЧ, чл.1 и чл.13 вр. чл.1 от Протокол първи към ЕКПЧ, като не са съобразени ясните стандарти и изисквания, изведени в Решението от 6 април 2017 по делото А. и други срещу България, жалба №66997/13 и др. Твърдят, че това решение, касаещо сходни факти, въпреки изричното му посочване в пледоарията в откритото съдебно заседание на 29.05.2023г. изобщо не е било обсъдено. Според касаторите, като не е преценил релевантните факти в контекста на практиката на ЕСПЧ, въззивният съд е ощетил основните права на децата в нарушение на закона и съдопроизводствените правила. Считат изводът на въззивния съд, че „интересите на децата стоят над личните конфликти на родителите“ за абстрактен, неотнесен и необоснован с оглед фактите по делото. Твърдят, че съобразяването с изискваната от закона грижа за „интересите на децата“ би довело до извод за дължимост на претендираното обезщетение от причинилия уврежданията техен баща, който е започнал конфликта, вземайки ги противоправно, и като е възприел обратното, въззивният съд е постановил необосновано решение. Излагат, че неясните мотиви относно родителското отчуждаване и липсата на ясни логически връзки в констатациите и изводите по този въпрос, също са довели до опорочаване на обжалваното решение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните правни въпроси:

1. „Съществува ли задължение съдът служебно да събира доказателства относно обстоятелства, имащи отношение при решаването на спора в интерес на ненавършилите пълнолетие деца?“ във връзка с наведеното твърдение, че САС е отхвърлил искането за допускане на съдебно-психологична експертиза въпреки наличието на доказателства по делото, че е налице родителско отчуждение на децата от майката вследствие на противозаконното им задържане при бащата, в нарушение на установения режим на упражняване на родителските права. Твърди се наличието на основанието по чл.280, ал. 1, т. 1 от ГПК, тъй като въпросът е от съществено значение за правото на справедлив процес и за полагането на грижа за защитата на най-добрия интерес на децата, и е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд, и по-конкретно Решение №58/16.04.2019г. по гр.д №2931/2018г., Решение №60208 от 03.12.2021г. по гр.дело №3523/2020г. и ТР №1/2013 г. на ОСГТК.

2. „Допустимо ли е с оглед правото на защита отстраняването от съдебната зала на адвоката на децата при тяхното изслушване?“ при наведени твърдения, че въззивният съд е отстранил защитника на децата от залата по време на изслушването им, без да изложи мотиви. Твърди се, че отстраняването на адвоката на децата от съдебната зала в момента, в който те се изслушват, е съществено нарушение на правото им на защита и справедлив процес, както и нарушение на принципа на състезателното начало, гарантирани с Конституцията и чл.6 ЕКПЧ, а ефективната защита на правата на децата е задължителна и с оглед чл.13 вр. чл.8 от ЕКПЧ. По този въпрос се моли да бъде допуснато касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.З от ГПК – поради значението му за правилното решаване на подобни дела, за точното прилагане на закона и развитието на правото, а именно правата на защита на най-уязвимите членове на обществото - малолетните деца.

3. „Следва ли да се изключи отговорността за причинени на децата вреди само на основание обстоятелството, че те живеят при родителя, който самоволно и в нарушение на закона ги е взел при себе си?“ който въпрос е поставя във връзка с твърдението, че въззивният съд е пренебрегнал установеното по делото, а именно, че децата са напълно лишени от нормален контакт с майката, тъй като баща им не позволява срещи с нея насаме, нито такива, по-дълги от определен брой минути докъм час. Считат, че извършеното от въззивния съд тълкуване и приложение на закона във връзка с правнорелевантни обстоятелства в производствата по чл. 59 СК е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Определение № 160/05.03.2019 г. по гр.д. № 4509/2018 г. на ВКС, III ГО. Твърди се наличието на основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК - противоречие с практиката на ВКС, като в случай, че е налице съмнение дали цитираното определение представлява задължителна практика, то тогава е налице очевидна неправилност — основание по чл.280, ал.2 от ГПК, тъй като въззивният съд не е извършил преценка на същите правоотношения и правно релевантни обстоятелства, които вече са били обсъдени и преценени в предходен акт на ВКС. Алтернативно, излагат, че този въпрос е от значение за точното приложение на закона и развитието на правото, т.е. основание по чл.280, ал.1, т.З от ГПК. В тази връзка се посочва, че в практиката на ЕСПЧ /решението по делото А. и други срещу България/ се приема, че при неспазване на режима на упражняване на родителските права, при което детето е възпрепятствано да има нормални контакти с майката, то има право на обезщетение за нарушение на правото му по чл.8 от ЕКПЧ. По изложените съображения се моли въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване.

Ответникът по жалбата – П. А. П. чрез депозирания писмен отговор излага, че липсват предпоставките за допускане до касационно обжалване. Счита, че въпросите за материалната законосъобразност, спазването на съдопроизводствените правила и обосноваността на въззивното решение, изведени в касационната жалба, следва да се обсъждат в производството по чл. 293 ГПК при вече допусната касация, но не са предпоставка за допускане на такава. Посочва, че не са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на П. А. П. по реда на чл.45 от ЗЗД, тъй като по делото не са доказани елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане. В заключение се моли да не бъде допускано касационно обжалване на решението. В случай, че такова бъде допуснато, то моли касационната жалба да бъде оставена без уважение, а решението - потвърдено.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

При разглеждане на касационната жалба, настоящият състав установи, че след нейното подаване, с влязло в сила на 27.11.2023г. решение №438/20.12.2022г. /недопуснато до касационно обжалване с определение №3761 от 27.11.2023г./ по гр. дело №20221800500222 по описа за 2022 на СОС, на основание чл. 59 ал. 9 от СК упражняването на родителските права по отношение на децата А. П. П., [дата на раждане] и Й. П. С. П., [дата на раждане], е предоставяно на бащата П. А. П. ЕГН [ЕГН], като е определено местоживеене на децата при него на адрес [населено място], [община].

С определение №1288/20.03.2024г. на основание чл. 23. ал. 3 вр. чл. 21, ал. 1, т. 2 ЗЗП на децата е назначен процесуален представител - адв. И. В. Н., на който изрично е указано, че следва да изпълни указанията на съда, съдържащи се в определение №1125 от 13.03.2024г. в двуседмичен срок от връчването на съобщението, като е предупреден, че при неизпълнение в срок, производството по касационната жалба в частта, касаеща предявените от името на децата искове, ще бъде прекратено.

Съобщението с горните указания е получено лично от адв. Н. на 05.04.2024г. Становище от нея по касационната жалба не е изразено нито в предоставения двуседмичен срок, нито към настоящия момент, поради което производството по жалбата на децата следва да бъде прекратено. Тяхната майка, считано от 27.11.2023г., когато е влязло в сила решението за изменение на родителските права вече не разполага с процесуална легитимация да подаде същата от името на децата, а служебно назначеният им от съда пълномощник не е изразил становище, че поддържа жалбата на децата в предоставения му за целта срок.

Производството по настоящото дело следва да продължи само по касационната жалба на Р. Де Ф. С. с ЛНЧ [ЕГН], в личното ѝ качество срещу решение №860 от 23.06.2023г., постановено по гр. дело №20221000500646 по описа на САС.

Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице, в срока по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване.

Във връзка с наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното:

Производството е образувано по искове с правно основание чл. 45, ал.1 от ЗЗД, предявени от Р. С. - лично и като майка и законен представител на децата Й. П., [дата на раждане] и А. П., [дата на раждане] срещу П. П.. Ищцата Р. С. твърди, че с ответника се намирали в граждански брак до 19.03.2013г., когато той бил прекратен с развод с решение №III-9221/01.03.2013г. на СРС. По време на брака им се раждат децата Й. и А. Попови, като по силата на постигнато споразумение упражняването на родителските права е предоставено на майката, а на бащата е определен режим на лични контакти с тях. Първоначално ищците живеели в [населено място], а от месец юли 2015 година се преместили в [населено място]. На 20.10.2015г. ответникът взел децата за осъществяване на личен контакт с тях и не ги върнал на майката. На 30.12.2015г. Р. С. подала молба пред ДСИ за предприемане на принудително действие за връщане на децата, но без успех. Въпреки решението от 19.02.2015г., с което е одобрена спогодба по гр.д. №5348/15г. на СГС, ответникът П. П. завел гр.д. №372/16г. за промяна на родителските права, в хода на което чрез постановените привременни мерки бил определен режим на лични контакти на майката с децата, който ответникът не спазвал. През 2016г. Р. С. подала молба за принудително изпълнение за предаване на децата чрез ЧСИ, но П. П. отказал да ги предаде. РС- Костинброд е уважил иска за промяна на упражняване на родителските права, но с влязло в сила решение на СОС, искът бил отхвърлен. Твърди се, че между родителите е имало дела по ЗЗДН, по които е установено, че ответникът е осъществявал домашно насилие, изразяващо се в препятстване на осъществяване на режима на лични отношения между децата и тяхната майка. Ищцата твърди, че влошените отношения с ответника довели до психична нестабилност и до конфликт на лоялност. Въпреки постановеното от съда заместващо съгласие на бащата за пътувания на Й. П. и А. П. извън територията на РБългария до Б., ответникът П. не ги дал на майката и те не са виждали близките си повече от 5 години. Излага се, че всички опити на майката да вземе децата били осуетявани от бащата, който самоволно и неправомерно в нарушения на съдебно установения режим, е отнел децата, като по този начин я лишава от обективна възможност да реализира родителските си права и да прояви родителски капацитет. Твърди се, че децата живеят в изолация от майката и в зависимост от бащата и от неговото отношение към нея, като неговото поведение е довело до синдром на родителско отчуждение от нея. Ищцата твърди, че не се вижда и не се чува с децата регулярно, въпреки че те трябва да живеят при нея. Излага се, че е имало акт на физическо насилие от бащата над нея /на който децата са били свидетели/, при който тя е пострадала, поради което ѝ било проведено лечение в САЩ. По изложените съображения се моли ответникът да бъде осъден да заплати обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10 000лв. на Р. С. за периода 20.10.2015г. до 09.09.2020г., и по 25 010 лв. на Й. П. С. П. и А. П. П. за всеки един за същия период, ведно със законната лихва върху сумите, считано от датата на деликта до окончателното им изплащане.

Ответникът П. П., чрез депозирания писмен отговор излага становище за неоснователност на предявените искове. Не оспорва, че с Р. С. са се намирали в брак, който вече е прекратен. Не оспорва, че със споразумение от 14.01.2014г. по гр.д. №5348/13г. на СГС, влязло в законна сила на 19.02.2015г. упражняването на родителските права по отношение на родените от брака деца е предоставено на майката, като на него е определен режим на лични контакти. Излага, че по негов иск по чл.59, ал.9 от СК пред РС- Костинброд е било образувано дело за промяна на родителските права, по което с привременни мерки на майката е определен режим на лични контакти с малолетните деца Й. и А. Попови. Ответникът оспорва, че не е спазвал режима по привременните мерки, че майката не е виждала децата регулярно, както и твърдението за наличие на синдром на родителско отчуждение. Излага, че от протокола от 16.12.2016г. на ЧСИ е видно, че децата не желаят да отидат при майката, а искат да останат при него. Твърди, че по повод действията на ищцата С., на 14.07.2018г. по гр.д. № 635/18г. е издадена нова заповед за незабавна защита, според която тя трябва да се въздържа от извършване на домашно насилие по отношение на децата Й. и А. Попови. Твърди също, че тъй като от една година С. живее и работи в САЩ, то тя е в обективна невъзможност да вижда децата. Предвид което счита, че не са налице предпоставките на чл.45 от ЗЗД за ангажиране на отговорността му.

От фактическа страна въззивният съд е установил, че ищцата Р. С. и ответникът П. П. са били в граждански брак, прекратен с решение от 01.03.2013г. на СРС, като упражняването на родителските права по отношение на родените по време на брака деца е предоставено на майката. С определение от 19.02.2015г. по гр.д. №5348/13г. е одобрена спогодба относно упражняването на родителските права на майката и режима на лични контакти на децата с бащата, като в полза на Р. С. е издаден изпълнителен лист на 08.07.2015г. През месец октомври 2015г. бащата е взел децата за осъществяване на личен контакт и от тогава те живеят при него, с което е отнел възможността на майката да упражнява предоставеното й от съда родителско право, което освен това представлява и нарушение на съдебно решение. Приел е за безспорно, че родителите са в траен конфликт, свързан най- вече с упражняването на родителските права, в който са въвлечени и децата. От двата социални доклада и от събраните доказателства, е прието за установено, че ищцата Р. С. до месец декември 2020г. и в периода от април 2021г. до април 2022г. е работела в САЩ като преподавател; от м.09.2019г. до 09.05.2020г. е отсъствала от страната за осъществяване на лечение в САЩ, които факти според въззивния съд създават обективна невъзможност майката да има физически контакт с децата си. Бащата П. П. е поискал промяна в упражняването на родителските права, която е била допусната с решение по гр.д. №372/16г. на РС-Костинброд, но с влязло в сила решение №228/22.06.2018г., СОС е отменил решението, и е отхвърлил иска с правно основание чл.59, ал.9 от СК.

Въззивният съд е изложил че не следва да обсъжда заключението на медицинската експертиза, допусната по гр.д. №8794/17г. на СРС, тъй като то не е изготвено за настоящия процес и приемането му би нарушило принципите на непосредственост и публичност при разглеждане на делата чл. 11 от ГПК. Посочил е, че възприема заключението на изслушаната по настоящото дело съдебно-психологична експертиза като компетентно, безпристрастно, обосновано и основаващо се на науката, с оглед на което е направил извод, че не се наблюдава синдром на родителско отчуждение между децата и майката, а такова има поради отношенията майка- дете. От друга страна- доколкото е установено, че е имало случаи, в който майката е отказвала личен контакт с децата, само защото бащата е бил в близост до тях, съдът е счел, че нейното поведение също може да се определи като препятстващо режима на лични отношения и допринасящо за липсата на контакт с тях.

При изслушването им по реда на чл.15, ал.1 от ЗЗакрД, децата са заявили, че винаги имат контакт с нея: когато е в чужбина общуват с нея чрез „Телеграм“ когато тя прояви желание, и са ходили са в дома й в [населено място],[жк]. Децата излагат, че не винаги искат да се виждат с нея, което според съда не е в причинна връзка с поведението на ответника.

От приетите по делото междинни и заключителни доклади от ЦОП- С., ЦОП „Промяна“, ЦОП- К., съдът е приел, че ответникът П. е оказвал съдействие за осъществяването на срещи между майката и малолетните деца в присъствието на специалисти- лични или чрез видео-конференция. Счел е, че децата не са развили синдром на родителско отчуждение, а осъществената работа с тях е подействала като превенция. Ползваните социални услуги от ЦОП са спомагали за осъществяване на контакт между децата и тяхната майка чрез индивидуална или съвместна работата, но те не желаят да живеят при майка си, а при бащата. Въпреки, че бащата е нарушил съдебен акт като през месец октомври 2015г. е взел децата А. и Й. Попови при себе си и ги отглежда до настоящия момент, съдът е счел, че не се установява чрез пълно и главно доказване, че той е създавал пречки ищците да осъществяват контакт по между си, от което за тях да са произтекли неимуществени вреди, т.е. че има причинна връзка между неговото поведение и претендираните вреди.

Въззивният съд е изложил, че интересите на децата стоят над личните конфликти на родителите, както и, че не заведените граждански дела между тях ще способстват за установяване на нормални взаимоотношения с Й. и А. Попови. Направил е извод, че не се доказват настъпили неимуществени вреди за децата поради препятстване на личните контакти с майка им, а от изслушването им се установява, че винаги, когато поискат, могат да осъществят контакт с нея дори и когато тя не е в Р България.

По изложените съображения въззивният съд е отхвърлил предявените искове по чл.45, ал.1 от ЗЗД като неоснователни.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на първо гражданско отделение на ВКС, за да се произнесе по поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК съобрази следното:

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи по делото.

Не се констатира разрешението на въззивния съд по първия въпрос: „Съществува ли задължение за съда служебно да събира доказателства относно обстоятелства, имащи отношение при решаването на спора в интерес на ненавършилите пълнолетие деца?“ да е в противоречие с посочената от касатора задължителна практика, обективирана в Решение № 58/16.04.2019г. по гр.д №2931/2018г., Решение №60208 от 03.12.2021г. по гр.дело №3523/2020г. и ТР №1/2013г. на ОСГТК. В цитираните решения е възприето, че според разясненията в ТР №1/2013 г. на ОСГТК и в множество решения по чл. 290 ГПК, предметът на спора изисква от съда във всички инстанции служебно да следи за интересите на детето, което означава, че не може да откаже да прецени твърдение на страна или да допусне доказателствено искане, независимо, кога са направени, щом са от значение за установяване най-добрия интерес на децата. Въззивният съд, който е втори по ред съд по съществото, е длъжен служебно да изисква от страните и от социалните служби да установяват релевантните за спора обстоятелства, а когато е нужно и сам да събира доказателства; за страните и във въззивна инстанция не съществуват преклузии да сочат обстоятелства и доказателства, както и да представят доказателства.

Апелативният съд не е действал в противоречие, а в съответствие с така установената практика- в хода на въззивното производство е назначен и приет нов социален доклад, изслушани са и децата в съответствие с разпоредбата на чл. 15 от Закона за закрила на детето.

Искането за назначаване на СПЕ е оставено без уважение не поради преклузия, а с оглед преценката на съда, че по делото вече е изслушана съдебно-психологична експертиза, която е отговорила на така поставените въпроси. Пълномощникът на ищците не е навел твърдения за изменение в обстоятелствата, настъпили след изслушване на експертизата в хода на първоинстанционното производство, налагащо изготвянето на нова такава. Представянето на заключение на СПЕ, изслушано и прието в хода на друго дело между същите страни само по себе си не е основание за назначаване на нова експертиза.

От друга страна следва да се съобрази, че между родителите на децата, след техния развод, са водени многобройни дела на различно правно основание, като децата са били обект на изследване по множество експертизи, били са изслушвани многократно –пред съда, от психолози и социални работници, участвали са и продължават да участват в множество социални услуги, предоставени от ЦОП с цел подкрепа и улесняване на общуването с майка им, поради което не е в техен интерес да бъдат подлагани на поредното психологическо тестване и анализиране с оглед изготвянето на поредната експертиза при липса на наведени или установени по делото изменения на обстоятелствата, което да мотивира изготвянето на нова СПЕ. В т. 1 от ТР №1/09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г. на ВКС, ОСГТК е разяснено засиленото служебно начало по делата, в които съдът следи за интереса на ненавършили пълнолетие деца. Засиленото служебно начало обаче не означава, че съдът е длъжен да допусне всяко направено доказателствено искане, а едва след извършване на преценка доколко то е относимо, необходимо, и от значение за установяване на „най-добрия интерес“ на детето. Като се има предвид, че по делото са събрани многобройни доказателства за изясняване на обстоятелствата, свързани с предявения иск– приета е съдебно-психологична експертиза, няколко социални доклада, разпитани са свидетели, изслушани са и децата, като всички доказателства са обсъдени от съда, то недопускането на нова експертиза, при липсата на наведени твърдения за изменение в обстоятелствата, се явява надлежно мотивирано от апелативния съд. По изложените съображения, настоящият състав намира, че въззивният съд при осъществяване на своята правораздавателна дейност не е действал в противоречие с посочените от касаторите решения, нито в противоречие с друга задължителна практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, поради което по този въпрос липсва основание за допускане до касационно обжалване.

По въпроса „Допустимо ли е с оглед правото на защита отстраняването от съдебната зала на адвоката на децата при тяхното изслушване?“ при наведени твърдения, че въззивният съд е отстранил защитника на децата от залата по време на изслушването им, без да изложи мотиви“, настоящият състав на ВКС съобрази следното:

Според разпоредбата на чл. 15, ал.1 от Закона за закрила на детето, във всяко административно или съдебно производство, по което се засягат права или интереси на дете, то задължително се изслушва, ако е навършило 10-годишна възраст, освен ако това би навредило на неговите интереси, като съобразно разпоредбата на чл. 4 от с.з. на изслушването и консултирането на детето задължително присъства социален работник от дирекция "Социално подпомагане" по настоящия адрес на детето, а при необходимост - и друг подходящ специалист.

Съблюдавайки и точно изпълнявайки това свое задължение, въззивният съд е изслушал децата само в присъствието на социален работник и психолог, специално призовани за това о.с.з. Въззивният съд не е допуснал процесуално нарушение, като е провел изслушването в отсъствието на родителите и техните пълномощници, тъй като тяхното присъствие не е било необходимо, още по-малко задължително с оглед цитираната законова разпоредба. Във връзка с изложеното в касационната жалба следва да се отбележи, че изслушването на децата е проведено в изпълнение за императивната разпоредба на Закона за закрила на децата, с цел установяване на техните желания и чувства, както и техните физическите, психическите и емоционалните потребности, което е от значение за преценката на техния "най-добър интерес" съобразно §1, т.5 от същия закон, а не в качеството им на ищци. Техните права и законни интереси са достатъчно гарантирани от присъствието на психолога и социалния работни, поради което не е било необходимо присъствието и на адвокат, като следва да се отбележи, че при тяхното изслушване е недопустимо те да бъдат подлагани на разпит посредством задаването на въпроси от адвокатите на страните. Не са налице и основанията по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, тъй като по този въпрос не е необходимо разясняване относно точното прилагане на закона. Според установената практика изслушването на децата пред съда се извършва в присъствието на социален работник, а по преценка -и психолог, след което страните и техните пълномощници накратко се запознават от съда с казаното от децата, или им се предоставя съставения от изслушването протокол.

Третият въпрос: „Следва ли да се изключи отговорността за причинени на децата вреди само на основание обстоятелството, че те живеят при родителя, който самоволно и в нарушение на закона ги е взел при себе си?“ се поставя във връзка с твърдението на ищцата, че след като ответникът самоволно е отвел децата, ги е лишил от нормален и пълноценен личен контакт с майка им.

Доколкото съобразно изложените по-горе мотиви производството по касационната жалба, предявена от името на децата се прекратява, то така поставен въпросът – относно причинени вреди на децата попада извън предмета на касационното сезиране.

Настоящият състав намира, че касационно обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал.2 ГПК за преценка правилността на извода на въззивния съд относно предпоставките, при наличието на които може да бъде ангажирана отговорността на единия родител спрямо другия, с оглед особеностите на настоящия случай, при който той самоволно и в нарушение на постановените мерки за упражняване на родителските права е взел децата при себе си, в контекста на константната съдебна практика, задължаваща въззивния съд да обоснове изводите си въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка с оглед своевременно наведените доводи и възражения на страните.

По отношение на алтернативно заявеното основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, а именно, че въпросът е от значение за точното приложение на закона и развитието на правото в контекста на посоченото от касатора решение на ЕСПЧ по делото А. и други срещу България, настоящият състав съобрази следното:

Въззивният съд не е бил длъжен да излага съображения във връзка с това решение, тъй като въпреки наличието на сходни факти, то е постановено в различна хипотеза, касаеща задължението на държавата да предприеме необходимото за да спомогне осъществяването на режима на лични отношение между родители и деца и/или тяхното събиране. В решението на ЕСПЧ се съдържа извод, че властите не са предприели ефективни и навременни действия за да реализират правото на жалбоподателите на връщане на децата, съответно правото им да имат пълноценни отношения с майка си, като констатациите за липсата на сътрудничество от страна на другия родител, който системно възпрепятства властите да съберат родители и деца, и незаконният му отказ да се съобрази със съдебните решения, са извън решаващите мотиви на ЕСПЧ, тъй като искът е бил насочен срещу Държавата, чиито власти въпреки това поведение не се освобождават от отговорност да съдействат на жалбоподателите.

В изложението не е посочено коя правна норма се нуждае от тълкуване и разясняване във връзка с точното ѝ прилагане с оглед посоченото основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Доколкото предявеният иск е по чл. 45 ЗЗД, във връзка с който е постановена многобройна и непротиворечива практика, то не се установява наличието на необходимост от тълкуване и разяснения относно точното ѝ прилагане. Задържането на децата от бащата в нарушение на постановените мерки за упражняване на родителските права е укоримо поведение, което следва да се анализира в съвкупност всички установени по делото факти, за да се прецени дали са на лице елементите от фактическия състав за ангажиране на деликтната му отговорност.

При допускане на касационното обжалване, касаторът, с оглед цената на предявения иск, дължи внасяне на държавна такса в размер на 200.00 лв.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,