Определение № 60459 от 07.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 961/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от Г. М. Н. чрез адв.С. Кескинов от АК-Ямбол срещу решение № 329 от 7.12.20г.по в.гр.дело № 401/20г.на Ямболския окръжен съд в частта му,с което е отменено решение № 173 от 9.04.20г.по гр.дело № 2595/19г.на Ямболския районен съд и е уважен предявения от „Агенция за събиране на вземания“ЕАД [населено място] иск с правно основание чл.422 ГПК в частта му,с която се претендира да бъде прието за установено,че Г. М. Н. дължи главница по договор за потребителски паричен кредит № 1914176/15.07.15г.за сумата 7057.49 лв,както и сумата 538.39 лв – договорна /възнаградителна/ лихва за периода от 14.08.16г.до 19.04.17г. и сумата 620.59 лв – обезщетение за забава ,за периода от 14.08.16г.до датата на подаване на заявлението в съда,предмет на заповед № 782/5.04.19г.за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 1307/19г.на ЯРС. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателят сочи основанията по чл.280 ал.1 т.3 ГПК по следните правни въпроси: 1.Следва ли да се приеме,че цесионерът по договор за цесия е легитимна страна, при условие че вземането е цедирано на основание настъпила предсрочна изискуемост, а в действителност такава не е настъпила; 2.Следва ли да се присъжда мораторна лихва,поискана на основание настъпила предсрочна изискуемост,при условие,че такава не е настъпила.Поддържа се и основанието по чл.280 ал.2 ГПК – недопустимост и очевидна неправилност на решението. В отговор по чл.287 ГПК ответникът по жалбата „Агенция за събиране на вземания“ЕАД счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. С обжалваното решение въззивният съд е приел от фактическа страна,че между ответника Г. Н. и „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ЕАД е възникнало валидно договорно правоотношение по повод на процесния договор за кредит в размер на 10 000 лв,с такса за разглеждане на кредит 300 лв,застрахователна премия 11.85 лв,общ размер на кредита 10300 лв и обща дължима от потребителя сума 15026.43 лв.От съдебно –счетоводната експертиза е установено,че Н. е получил цялата сума по кредита,като същата е преведена по банковата му сметка.Същият е заплатил суми по кредита в общ размер на 2845.97 лв.С рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 20.12.16г.,сключен между „Уникредит Кънсюмър Файненс“ЕАД и ищеца „АСВ“ЕАД, в качеството на цесионер, страните са се споразумели продавачът да прехвърли възмездно на купувача просрочени и ликвидни вземания по договори за парични заеми,сключени с физически лица,които са индивидуализирани в приложение 1,към всеки отделен месечен договор за цесия.По отношение на задължението на Н. е извършено прехвърляне с индивидуален договор за цесия от 19.04.17г.,където под № 15 е посочено задължението му по договор № 1914176 в размер на 8868.84 лв главница и 562.37 лв остатък лихва. От правна страна съдът е счел за неоснователно възражението на ответника,че ищецът няма качеството на кредитор ,тъй като е налице липса на уведомяване на длъжника за извършената цесия и е прехвърлено несъществуващо вземане.Посочено е,че действително няма данни представените известия да се достигнали до длъжника, но с връчването на особения представител на исковата молба и приложеното към нея уведомление за извършеното прехвърляне на вземането, ответникът е надлежно уведомен в съответствие с разпоредбата на чл.99 ал.3 ЗЗД.Поради липсата на доказателства кредиторът да е обявил предсрочна изискуемост на кредита, въззивният съд е приел,че следва се присъдят вноските с настъпил падеж към момента на формиране на силата на пресъдено нещо,като се е позовал на разясненията в ТР № 8/2.04.19г.на ОСГТК на ВКС.Приел е за основателен установителният иск за главницата до размер на 7057.49 лв за периода от 14.08.16г.- 14.11.20г.Уважена е изцяло исковата претенция за непогасената договорна лихва по падежиралите вноски в претендирания размер за 538.39 лв, както и за лихвата за забава по отношение на неплатените падежирали вноски до датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК в съда – от 14.08.16.до м.04.19г.в размер на 620.59 лв. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,намира,че не са налице предпоставките на чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол по следните съображения: Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело,разрешен в обжалваното въззивно решение,е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна поради неточно тълкуване на съдебна практика или осъвременяване тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия,а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви,за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.Настоящият случай не е такъв.Формулираните в изложението въпроси са разрешени в съответствие с т.1 от ТР № 8/2.04.19г.на ОСГТК на ВКС,където е посочено,че е допустимо предявеният по чл.422 ал.1 ГПК иск за установяване на дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж,ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ.Предявеният по реда на чл.422 ал.1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки, че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК. Изводът на въззивния съд,че правното основание,на което се претендира изпълнение, е договорът за кредит,а не настъпила предсрочна изискуемост, е съобразен с ТР № 8/2.04.19г.на ОСГТК на ВКС.В него е прието,че предсрочната изискуемост на вземането по договора за кредит променя изискуемостта на вноските,които не са подлежали на изпълнение преди датата на настъпването й,но няма за последица изменение на основанието, от което произтича вземането.Вноските с падеж преди датата на настъпване на предсрочната изискуемост и вноските, станали предсрочно изискуеми, са вземания, възникнали на едно и също основание – договорът за кредит.По тези съображения позоваването на предсрочната изискуемост не е определящо за основанието на претенцията,предявена по реда на чл.422 ал.1 ГПК. В съответствие с постановките на тълкувателното решение е присъдена мораторна лихва по неплатените падежирали вноски. Върховният касационен съд намира,че и релевираното от касатора основание по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК за допускане на касационното обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение не се установява.Очевидно неправилен е съдебният акт при допуснати от съда нарушения,при които законът е приложен в неговия противоположен смисъл,т.е.съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма,на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила,извън формиране на вътрешното убеждение ,гарантиращи обективно и безпристрастно ,при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор,както и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика.В случая нито служебно, нито с оглед изтъкнатите в касационната жалба пороци на въззивното решение ,не може да се обоснове наличието на очевидна неправилност,която е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. По изложените съображения настоящият състав намира,че не следва да допуска касационно обжалване на въззивното решение. Воден от горното,ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на ІІІ г.о.