Определение № 50249 от 31.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3289/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал.2, вр. чл.274, ал.1, т.1 ГПК.

С определение № 30 от 14.01.2022 г. по гр. д. № 761/2014 г. на Смолянския районен съд е прекратено производството по предявените от Х. К. Б. и А. К. Б. срещу В. Т. Л. искове по чл.108 ЗС поради отказ от исковете.

С определение № 159 от 16.03.2022 г. по ч. гр. д. № 81/2022 г. на Смолянския окръжен съд е отменено прекратителното определение № 30 от 14.01.2022 г. по гр. д. № 761/2014 г. на районния съд в посочената по-горе част и делото е върнато за произнасяне по тези искове. Съдът е приел, че в сезиращите съда молби липсва воля за прекратяване на производството по исковете по чл.108 ЗС срещу В. Л.. Впоследствие с определение № 234 от 28.04.2022 г. по същото дело е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на основното определение № 159/16.03.2022 г., като е добавен нов диспозитив: Отхвърля искането за прекратяване на гр. д. № 761/2014 г. в частта по предявените от Х. К. Б. и А. К. Б. срещу В. Т. Л. искове по чл.108 ЗС поради липса на валидно волеизявление за отказ от исковете.

С разпореждане № 122 от 04.04.2022 г. по гр. д. № 81/2022 г. на Смолянския окръжен съд е върната като недопустима частната касационна жалба на В. Т. Л. срещу определение № 159 от 16.03.2022 г. по ч. гр. д. № 81/2022 г. на Смолянския окръжен съд в посочената по-горе част. Съдът е приел, че това определение не е преграждащо и не подлежи на обжалване.

С определение № 212 от 30.05.2022 г. по ч. гр. д. № 244/2022 г. на Пловдивския апелативен съд е потвърдено разпореждане № 122 от 04.04.2022 г. по гр. д. № 81/2022 г. на Смолянския окръжен съд и В. Т. Л. е осъден да заплати на Х. К. Б., А. К. Б. и С. Б. Б. сумата от 450 лв. разноски по делото пред апелативния съд. Прието е, че разпорежданията, с които въззивният съд връща касационната жалба на някое от основанията по чл.286, ал.1 ГПК, следва да бъдат постановени еднолично, както е процедирано в случая, тъй като действието се отнася до администриране на касационна жалба, което не се извършва в качеството на въззивна инстанция по спора. Разпоредбата на чл.286, ал.1 и ал.2 ГПК намира приложение за частните касационни жалби против въззивните определения, съгласно чл.278, ал.4 ГПК. В случая не се прилагат нормите на чл.260, чл.261 и чл.262 ГПК, тъй като те касаят проверката на редовността на въззивната жалба, която извършва първоинстанционният съд. По отношение на частната жалба срещу определение № 159 от 16.03.2022 г. се прилагат правилата за касационно обжалване на решенията. Според чл.286, ал.1, т.3 ГПК касационната жалба се връща от въззивния съд, когато въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по чл.280, ал.3 ГПК, съответно частната касационна жалба се връща от въззивния съд, когато въззивното определение не подлежи на касационно обжалване по чл.274, ал.3 и ал.4 ГПК. При това положение, извършвайки преценка дали частната касационна жалба е подадена срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно определение, съдът е действал в съответствие с така предоставените му правомощия и компетентност. Посоченото в съдебния акт относно неговата обжалваемост нито създава, нито препятства правото на обжалване, тъй като то произтича от закона. Според чл.274, ал.3 ГПК, когато са налице предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, на обжалване с частна жалба пред ВКС подлежат определенията на въззивните съдилища, срещу които се оставят без уважение частни жалби срещу определения, преграждащи по-нататъшното развитие на делото. В настоящия случай обаче частната жалба на Х. К. Б. и А. К. Б. против прекратителното определение на първата инстанция не е оставена без уважение, напротив, прекратителното определение е отменено от въззивния съд и делото е върнато за продължаване на съдопроизводствените действия по исковете на тези лица. Въззивното определение в атакуваната му част не е от категорията на подлежащите на касационно обжалване като преграждащи по-нататъшното развитие на делото по чл.274, ал.3, т.1 ГПК. То не е и такова по чл.274, ал.3, т.2 ГПК, с което да се дава разрешение по същество на друго производство или да се прегражда неговото развитие. Затова правилно съд.

Частна жалба срещу определението на Пловдивския апелативен съд е подадена от В. Т. Л..

Жалбоподателят счита, че атакуваното определение е неправилно. Неправилно апелативният съд приел, че по отношение на подадената от него частна касационна жалба намират приложение правилата за касационно обжалване на въззивните решения. Неправилен бил изводът, че след като окръжният съд има право да върне на основание чл.286, ал.1, т.3 ГПК една касационна жалба, на същото основание той може да върне и частна касационна жалба. Според жалбоподателя само ВКС може да се произнесе по допустимостта на една частна касационна жалба.

На второ място според жалбоподателя е неправилен изводът на апелативния съд, че определение № 159 от 16.03.2022 г. по ч. гр. д. № 81/2022 г. на Смолянския окръжен съд няма преграждащ характер и не подлежи на обжалване по чл.274, ал.3, т.1 ГПК. Според него „правото на касационна жалба се определя от характера на определението – в случая, такова, с което е налице произнасяне по същество за съдържанието на чл.233 ГПК като самостоятелно производство, с което съдът се десезира от правораздавателната му компетентност по конкретен гражданскоправен спор, а не от това коя страна по същото прегражда по-нататъшното развитие на делото“.

И на последно място – определението на апелативния съд било неправилно и в частта за разноските. Апелативният съд неправилно присъдил разноски на С. Б. Б., който не е страна по частното производство, висящо пред него. На следващо място – разноските по чл.78, ал.1 следвало да се присъдят едва с решението по съществото на правния спор. Направено е и възражение за прекомерност на заплатеното и присъдено от съда адвокатско възнаграждение, направено от А. и Х. Б..

В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следните въпроси:

1. При подадена частна касационна жалба срещу определение на въззивната инстанция, с което се отменя определение на първата инстанция за прекратяване на делото по иск с правно основание чл.108 ЗС на основание чл.233 ГПК и се връща делото на първата инстанция за продължаване на съдопроизводствените действия по разглеждане на иска по чл.108 ЗС, при липса на произнасяне по искането на ищците за прекратяване на делото поради отказ от иска, разполага ли въззивният съд с правомощие да прецени подлежи ли на касационно обжалване постановеното от него определение, или тази преценка следва да направи касационната инстанция;

2. Разполага ли въззивният съд с правомощие да върне подадена срещу негово определение частна касационна жалба, при положение, че същото е постановено по дело, по което решението подлежи на касационно обжалване;

3. При подадена частна касационна жалба срещу определение на въззивната инстанция, което не е преграждащо по смисъла на чл.274, ал.3 и 4 ГПК, разполага ли въззивният съд с правомощието да върне същата на жалбоподателя като недопустима; Нормата на чл.286, ал.1, т.3 ГПК прилага ли се по отношение на частни касационни жалби, с които се обжалват определения на въззивна инстанция, с които се отменя определение на първата инстанция за прекратяване на делото поради отказ от иска по чл.233 ГПК;

4. При подадена частна касационна жалба срещу определение на въззивна инстанция, прилагат ли се разпоредбите на чл.260, чл.261, чл.262 ГПК;

5. Компетентен ли е въззивният съд да върне частна касационна жалба, подадена срещу негово определение, ако обжалваното определение попада в обхвата на чл.274, ал.1, т.1 ГПК, или с такава компетентност разполага единствено касационният съд;

6. При постановена от въззивния съд очевидна фактическа грешка по реда на чл.247 ГПК на определение, с което въззивният съд отменя определение на първата инстанция за прекратяване на делото по иск по чл.108 ЗС на основание чл.233 ГПК и се връща делото за продължаване на съдопроизводствените действия по разглеждане на иск по чл.108 ЗС, постановена след подаване на частна касационна жалба срещу поправеното определение и постановено разпореждане от въззивния съд за връщане на частната касационна жалба, длъжен ли е въззивният съд да съобщи определението си по чл.274 ГПК на страните по делото;

7. Определението за поправка на очевидна фактическа грешка подлежи ли на самостоятелно обжалване, или подадената срещу него частна касационна жалба разпростира действието си и по отношение на това определение.

Ответниците в производството Х. К. Б., А. К. Б. и С. Б. Б. оспорват жалбата. Считат, че не е налице поддържаното основание по чл.230, ал.1, т.3 ГПК за допускането ѝ до разглеждане по същество.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Съгласно приетото в мотивите на ТР № 2/2018 от 23.06.2022 г. по тълк. д. № 2/2018 г. на ОСГТК на ВКС, разпореждането на окръжния съд за връщане на касационна жалба, за връщане на частна касационна жалба и за връщане на частна жалба против свое определение по чл. 274, ал. 1, предл. 1 ГПК, представляват действие по администриране на тези жалби и следователно те не попадат в обхвата на чл.274, ал.2, изр.1, предл.2 ГПК. Следователно апелативният съд не е компетентен да се произнася по частни жалби срещу тях. Компетентен е Върховният касационен съд.

По тези съображения обжалваното определение № 212 от 30.05.2022 г. по ч. гр. д. № 244/2022 г. на Пловдивския апелативен съд е процесуално недопустимо и следва да бъде обезсилено. Настоящия състав на ВКС следва да се произнесе в производство по чл.274, ал.2, вр. чл.274, ал.1, т.1 ГПК /без разглеждане на основания за допускане на касационно обжалване / по законосъобразността на разпореждане № 122 от 04.04.2022 г. по гр. д. № 81/2022 г. на Смолянския окръжен съд, с което е върната като недопустима частната касационна жалба на В. Т. Л. срещу определение № 159 от 16.03.2022 г. по ч. гр. д. № 81/2022 г. на Смолянския окръжен съд.

Разпореждане № 122 от 04.04.2022 г. по гр. д. № 81/2022 г. на Смолянския окръжен съд е правилно. Не съществува колебание в практиката на ВКС, че въззивният съд разполага с правомощието да преценява както допустимостта на касационна жалба срещу свое решение, така и допустимостта на частна касационна жалба срещу свое определение по чл.274, ал.3 ГПК. При извършване на тази преценка съдът действа не като въззивна инстанция, а като администриращ съд – т.10 на Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК. При администриране на частна касационна жалба окръжният съд разполага не само с правомощието да проверява спазването на чл.260, чл.261, чл.274, ал.3 и ал.4 ГПК, но и да извършва обща преценка дали обжалваният акт е в кръга на посочените в чл.274, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, т.е. дали е преграждащ и дали в закона е предвидено неговото самостоятелно обжалване. Законосъобразността на тази проверка се преценява от ВКС при обжалване на разпореждането, с което се връща частната касационна жалба - определение № 228 от 3.05.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 87/2010 г., III г. о. - определение № 207 от 1.04.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 53/2013 г., IV г. о. и др. На следващо място – законосъобразен е изводът на Смолянския окръжен съд, че неговото определение № 159 от 16.03.2022 г. по ч. гр. д. № 81/2022 г. не е преграждащо по смисъла на чл.274, ал.1, т.1 ГПК и не подлежи на обжалване, поради което подадената срещу него частна касационна жалба е недопустима и подлежи на връщане. Този извод също съответства на практиката на ВКС по прилагането на чл.274, ал.3, т.1 ГПК вр. чл.233 ГПК. Приема се, че определението на въззивния съд, с което се отменя определение на първата инстанция за прекратяване на производството на основание чл.233 ГПК поради отказ от иска, не е от категорията на определенията по чл.274, ал.3, т.1 ГПК, т. е. на обжалваемите определения на въззивната инстанция с частна жалба пред ВКС, при условията на чл. 280, ал.1 ГПК. В този смисъл определение № 414 от 21.06.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2855/2013 г., III г. о., определение № 542 от 16.09.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4960/2013 г., IV г. о. Обжалваното в настоящото производство определение № 159 от 16.03.2022 г. по ч. гр. д. № 81/2022 г. на Смолянския окръжен съд съответства на тази практика на ВКС и следва да бъде потвърдено.

При този изход на делото на ответниците Х. К. Б. и А. К. Б. следва да се присъдят разноските, направени за частното производство по обжалване на определение № 159 от 16.03.2022 г. по ч. гр. д. № 81/2022 г. на Смолянския окръжен съд, като се отчете и направеното възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Ответниците са направили разноски по договор за правна защита и съдействие от 16.05.22 г. в размер на 450 лв., съвместно със С. Б., който не е страна в частното производство, т.е. по 150 лв. за всеки възложител на поръчката или общо 300 лв. за Х. Б. и А. Б.. Х. и А. са направили и разноски в размер на 500 лв. по договор за правна защита и съдействие от 24.08.2022 г., представен пред настоящата инстанция. Тези суми не са прекомерни по смисъла на чл.78, ал.5 ГПК. При цена на иска по чл.108 ЗС в размер на 23 638 лв., колкото е данъчната оценка на имота, адвокатското възнаграждение за защита по този иск съгласно чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е 1 239 лв. За защита по частни производства минималният размер е 1/3 от тази сума или 413 лв., съгласно чл.7, ал.1, т.7 от същата наредба. В случая за производството пред апелативния съд адвокатското възнаграждение е под минималния размер, а за производството пред ВКС надхвърля този размер, но общо разноските за двете инстанции са около минимума по наредбата.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,