Определение № 4732 от 05.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4290/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 4876/27.06.2025 година, подадена по пощата на 26.06.2025 година, от Н. К. И.-Ч. и С. Г. Ч., както и втора такава с вх. № 3565/16.05.2025 година, подадена по пощата на 15.06.2025 година, от С. К. А., двете срещу решение № 83/05.05.2025 година, допълнено (поправено) с решение № 151/26.08.2025 година, двете на Апелативен съд Варна, ІІ-ри състав, постановени по гр. д. № 355/2024 година. С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 1420/01.12.2023 година на Окръжен съд Варна, VІ-ти състав, постановено по гр. д. № 1132/2020 година с което е признато за установено в отношенията между страните С. К. А., Н. К. И.-Ч., С. Г. Ч. и Н. С. Ч., по иск с правно основание чл. 62, ал. 5 от СК, предявен от С. К. А. ,че детето Н. С. Ч., родено на 07.09.2021 година, не е заченато и не произхожда от С. Г. Ч., а е заченато и произхожда от С. К. А., като на основание чл. 16, ал. 2 от ЗГР името на детето е променено на Н. С. А., а упражняването на родителските права върху детето е предоставена на майката Н. К. И.-Ч., а на С. К. А. е определен режим на лични отношения с детето веднъж всяка трета събота от месеца от 10. 00 часа до 14. 00 часа, само в присъствието на майката и по местоживеенето на детето в [населено място], като първоинстанционното решение в частта му относно присъдената издръжка като С. К. А. е осъден да заплаща на малолетната Н. С. Ч., чрез нейната майка и законна представителка Н. К. И.-Ч. издръжка в размер на 270.00 лева месечно, с падеж 5-то число на месеца, за който се дължи издръжката, считано от датата на предявяване на иска-26.05.2022 година, до настъпване на обстоятелства водещи до изменение или прекратяване на задължението, заедно със законната лихва върху всяка просрочена вноска. В касационната си жалба Н. К. И.-Ч. и С. Г. Ч. излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което от своя страна е довело и до неговата необоснованост, като иска неговата отмяна и постановяването на ново, с което предявеният от С. К. А. иск по чл. 62, ал. 5 от СК да бъде отхвърлен в цялост, с всички произтичащи от това последици. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторите твърдят, че са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, а също така и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основания за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Ответникът по тази касационна жалба С. К. А. не е подал отговор на същата, като не е изразил становище до допустимостта и основателността й. Н. С. Ч., чрез назначения и от съда особен представител адвокат К. М. е подала отговор с вх. № 7714/27.07.2025 година, с който е заявила, че така подадената жалба е недопустима и като такава трябва да бъде оставена без разглеждане. Евентуално се навеждат доводи за това, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 83/05.05.2025 година, допълнено (поправено) с решение № 151/26.08.2025 година, двете на Апелативен съд Варна, ІІ-ри състав, постановени по гр. д. № 355/2024 година, поради което такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата се оспорва като неоснователна и се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено. В касационната си жалба С. К. А. излага доводи за това, че обжалваното решение в частта му за определяне на режима на личните му отношения с детето Н. С. Ч., е постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което от своя страна е довело и до неговата необоснованост, като иска неговата отмяна в тази чу част и постановяването на ново, с бъде определен режим на лични отношения с детето при параметрите посочени в касационната жалба или евентуално делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК основания за допускане на обжалваното решение до касационен контрол в оспорваната от него част. Ответниците по подадената касационна жалба Н. К. И.-Ч. и С. Г. Ч. са подали отговор с вх. № 5555/24.07.2025 година, с който жалбата се оспорва като неоснователна, с искане за оставянето й без уважение. Н. С. Ч., чрез назначения и от съда особен представител адвокат К. М. е подала отговор с вх. № 5413/17.07.2025 година, с който е заявила, че така подадената жалба е недопустима и като такава трябва да бъде оставена без разглеждане. Н. К. И.-Ч. и С. Г. Ч. са били уведомени за обжалваното решение на 28.05.2025 година, като подадената от тях срещу същото касационна жалба е с вх. № 4876/27.06.2025 година, като е подадена по пощата на 26.06.2025 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежни страни, поради което е допустима. С. К. А. е бил уведомен за обжалваното решение на 09.05.2025 година, като подадената от него срещу същото касационна жалба е вх. № 3565/16.05.2025 година, като е подадена по пощата на 15.06.2025 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Съставът на Апелативен съд Варна е приел, че Първоинстанционното производство било образувано по предявен от С. К. А. иск с правно основание чл. 62, ал. 5 от СК, във връзка с чл. 69 и чл. 70 СК. В исковата си молба същият е изложил твърдения, че е имал връзка с Н. К. И.-Ч. от април 2020 година до януари 2021 година. В този период Н. Ч. била в граждански брак със С. Г. Ч., с когото не поддържала интимни контакти и не живеели заедно. След прекратяване на връзката им Н. К. И.-Ч. се била обадила на А. по телефона и му била съобщила, че била бременна и той бил баща на детето. Посочва също, че с решение № 402/19.05.2021 година на Районен съд Варна бил прекратен брака между Н. К. И.-Ч. и С. Г. Ч.. На 07.09.2021 година било родено детето Н. С. Ч. и поради обстоятелството, че било родено преди да са изтекли 300 дни от прекратяването на брака между майката И.-Ч. и Ч., в акта за раждане като баща на детето бил вписан С. Г. Ч.. А. твърдял, че бил биологичен родител на детето, поради което и сезирал съда с искане за установяване на това обстоятелство. Отправени били и искания за промяна на бащиното и фамилното име на детето в съответствие с чл. 13 и чл. 14, ал. 1 от ЗГР; да бъдела отразена промяната в акта за раждане на детето, да бъдел определен съответен режим на лични отношения с детето и размера на месечна издръжка дължима от бащата на детето В срока по чл. 131 от ГПК назначеният на основание чл. 29 от ГПК особен представител на детето Н. С. Ч. бил изразил становище, че в интерес на детето било да се установи обективната истина относно биологичния му произход. Ответниците Н. К. И.-Ч. и С. Г. Ч. били оспорили предявените искове като неоснователни. В представен по делото социален доклад от ДСП Бургас не било изразено категорично становище относно исковата претенция, като се предоставяло на съда, с решението по делото да защити по-най добрия начин интересите и правата на детето. От съвкупния анализ на събраните по делото доказателства безспорно се установявало, че детето Н. С. Ч. било родено на 07.09.2021 година като в съставения акт за раждане като нейни родители били вписани Н. К. И.-Ч. (майка) и С. Г. Ч. (баща). Бракът между последните бил прекратен с развод, постановен с решение № 402/19.05.2021 година на Районен съд Варна, постановено по гр. д. № 10 608/2020 година. От изслушаното пред първоинстанционния съд заключение на назначената ДНК експертиза, което въззивният съдебен състав кредитирал като достоверно, компетентно изготвено, се установяло, че при определените ДНК профили вероятността С. К. А. да бил биологичен баща на детето Н. С. Ч. била 0.999999999 (при гранични стойности от 0 до 1), които данни обосновавали извода, че А. бил биологичен баща на детето Н. С. Ч.. В представения в първоинстанционното производство социален доклад било посочено, че детето се отглеждало от майката–Н. К. И.-Ч.. Същата била информирала ищеца за раждането на детето. В първите няколко месеца след раждането били провеждани срещи между детето и бащата, със съгласие и в присъствие на майката. След като Н. К. И.-Ч. разбрала, че А. се бил оженил, отказала съдействие за провеждане на срещи с детето и била прекъснала комуникацията с него. Пред въззивния съд бил представен повторно изготвен социален доклад от ДСП Бургас, в който се посочвало, че при извършената проверка било установено, че С. К. А. обитавал жилище–собственост на настоящата му съпруга К. К. А.. Съпрузите живеели заедно с общото им дете–М. С. А. и сина на К. К. А. (Г. Г. И.). Жилището представлявало едноетажна къща, състояща се от спалня, хол, дневна и кухня, антре, баня с тоалетна; отоплявала се с електроенергия, чрез климатици. Констатирани били много добри хигиенно-битови условия за отглеждане на деца. В пристроена къща с отделен вход живеела майката на К. К. А.. Установено било, че С. К. А. понастоящем нямал сключен трудов договор в Република България, а през предходен период бил полагал труд по договори във Федерална Република Германия. Заявил бил, че разчита на спестяванията си от този период. А. и членовете на домакинството му, били заявили готовност и желание да отглеждат детето Н. С. Ч.. В доклада било посочено, че майката на детето- Н. К. И.-Ч. не била оказала необходимото съдействие, поради което социалния работник не могъл да проведе среща с нея и детето. Разпитания в първоинстанционното производство свидетел И. Т. И., бил заявил в показанията си, че грижите за детето Н. С. Ч. се полагали от неговата майка Н. К. И.-Ч.. Издръжката за детето се предоставяла изцяло от бившия й съпруг С. Г. Ч.. Майката още кърмела детето, поради което то не можело да се отделя от нея за дълго време. Според свидетеля детето било срамежливо и при среща с непознат човек се смущавало и „се криело зад майка си“. В показанията си разпитаната пред въззивния съд свидетелка К. К. А.-съпруга на А., които въззивният съд ценял при условията на чл. 172 от ГПК, била посочила, че А. бил имал редки и епизодични контакти с детето Н. С. Ч. докато то било навършило две години. След това, майката Н. К. И.-Ч. решила да преустанови контактите между детето и А.. Блокирала входящите обаждания от телефонния номер на последния и започнала да отбягва местата, по които обичайно се срещали. Посочвала, че през 2024 година съпругът й бил полагал труд на кораб за около три месеца, от която дейност бил реализирал доход общо от около 10 000.00-15 000.00 лева. При така установената фактическа обстановка, въззивният съд достигал до правни изводи, че в СК произходът бил уреден като правно призната връзка между родители и дете, въз основа на която се изграждало гражданското състояние на лицата и системата на родствените отношения. Произходът от майката, съгласно чл. 60, ал. 1 от СК, се предопределял от факта на раждането и се доказвал с акт за раждане (чл. 60, ал. 3 от СК), който имал материална доказателствена сила (чл. 2, ал. 2 от ЗГР), докато по съдебен ред не бъдело установено нещо друго. Произходът от бащата можело да бъде установен по различен начин: презумптивно (чл. 61 от СК), чрез припознаване (чл. 64 от СК) или със съдебно решение (било по повод оспорване на бащинство–чл. 62, ал. 5 от СК, или въз основа на нарочен иск–чл. 69 СК). В случая С. К. А. бил оспорил презумираният произход на детето Н. С. Ч. по чл. 61, ал.1, пр. 2 от СК, което било родено преди да изтекат 300 дни от развода на С. Г. Ч. и Н. К. И.-Ч.. Във връзка с това въззивната инстанция считала за неоснователно оплакването на С. К. А. и Н. К. И.-Ч. за неправилност на първоинстанционното решение, поради нарушение на материалния закон, като първостепенния съд не бил защитил интереса на детето. Следвало да бъде отбелязано, че съдът, при съобразяване на интереса на детето в светлината на необходимия баланс между конкуриращи се лични и обществени интереси следвало да съобрази преди всичко положението на детето и неговия висш интерес, прогласен с чл. 3 от Конвенция за правата на детето, в който смисъл се бил произнасял и ЕСПЧ, очертавайки приложното поле на чл. 8 и чл. 6 от КЗПЧОС, при задължението на държавите да установяван дали било в най-добър интерес на детето да се позволи на биологичния баща да установи връзка с детето. В понятието „интерес на детето“ се включвало необходимостта от правилно отглеждане и възпитание на децата, създаване на трудови навици, подготовка за справяне с житейските задачи, материалните интереси на детето-обезпечаване на жилище, битови условия, управление на имуществото и грижи за съхранението му, представителство и други, като решаващо значение за интересите на детето имали не отделните обстоятелства, а цялата съвкупност от интереси и съвкупността от обстоятелствата на конкретно разглеждания случай. От заключението по назначената от първоинстанционния съд ДНК експертиза еднозначно бил установен биологичният произход на детето Н. С. Ч. от С. К. А.. Въззивният съдебен споделял извода на първоинстанционния съд, че било в интерес на детето да общува със своя биологичен баща предвид установените данни за демонстрирано от страна на А. пред социални работници наличие на битови условия, подходящи за отглеждане на непълнолетни лица, спестявания и трудова заетост, макар и с епизодичен характер. Следвало да бъде отчетено и обстоятелството, че А. бил сключил брак, от който имал родено дете на 25.08.2023 година, което отглеждал и към настоящия момент–обстоятелство, което демонстрирало родителския капацитет на страната в производството. Въззивният съдебен състав намирал, че интересът на детето Н. С. Ч. щял да бъде защитен в най–пълна степен чрез осигуряване на възможност за общуване и с двамата си биологични родители (С. К. А. и Н. К. И.-Ч.). Макар детето понастоящем да се отглеждало в добра семейна среда, при семеен уют и спокойствие, то имало право и било в негов интерес да имало връзка със своя биологичен баща, за когото от доказателствата по делото се установявало, че притежава качества като грижовност, отдаденост, и би допринесъл за изграждането на детето като добър член на обществото. Не било в интерес на детето негативният емоционален заряд в отношенията между двамата родители да препятствал и прекъснел връзката му с биологичния му баща, като преодоляването му било именно в интерес на детето и неговото пълноценно развитие. Изграждането и развитието на емоционална връзка с бащата, както и членовете на неговото ново семейство, включително и с еднокръвния му брат, щяло да позволи на детето Н. С. Ч. да изгради представа за собствената си идентичност и да израсне като пълноценен член на българското общество. До идентичен извод бил достигнал и първоинстанционния съд именно съобразявайки в цялост и поотделно елементите от доказателствената съвкупност по гр. д. № 1132/2022 година по описа на Окръжен съд Варна, включително и показанията на свидетеля И. Т. И., и доклада депозиран от ДСП. От приетите по делото доказателства не се установявало, че определените от Окръжен съд Варна мерки засягат неблагоприятно интересите и правата на детето. Към момента на постановяване на първоинстанционното решение детето било на две години и 3 месеца, а по настоящем на три години и осем месеца. С оглед ниската му възраст правилно било прието, че упражняването на родителските права следвало да се предостави на майката и местоживеенето на детето да бъдело при нея. Режимът на лични отношения на бащата с детето бил определен именно при съобразяване на ниската възраст на детето, както и предвид безспорното обстоятелство, че последното не било имало ритмичен личен контакт със своя биологичен баща за повече от година и половина, макар и поради обструкции, създавани от страна на майката Н. К. И.-Ч.. Предвид ниската възраст на детето, въззивният съд намирал, че протичащият процес на отчуждение между детето и биологичния баща следвало да бъде преодолян плавно, а не интензивно, в какъвто смисъл било предложения от А. режим на лични отношения. Предвид нова, въззивният съд намирал, че обжалваното решение, в частите относно установяване на произхода на детето Н. С. Ч. от С. К. А., мерките за упражняване на родителските права и режима на лични отношения между бащата и детето били правилно определени при спазване на разпоредбите на чл. 70 от СК и при съблюдаване на интереса на детето. Подадените от двете страни въззивни жалби били неоснователни и решението в посочените части следвало да бъде потвърдено. Решението на Окръжен съд Варна следвало да бъде ревизирано в частта, с която била определена месечна издръжка в полза на детето Н. С. Ч., дължима от биологичния родител С. К. А.. Определения от първоинстанционния съд месечен размер на издръжката от 200.00 лева бил под минималния такъв съгласно чл. 142, ал. 2 от СК (1/4 от размера на МРЗ). Съгласно чл. 1, ал. 1 от ПМС № 359/23.10.2024 година за определяне размера на минималната работна заплата за страната, от 01.01.2025 година бил определен размер на минималната месечна работна заплата за страната 1077.00 лева, поради което и месечната издръжка, дължима на детето Н. К. И.-Ч. от нейния баща С. К. А. следвало да бъде определена в размер от 270.00 лева. Първоинстанционното решение, в частта му, с която била определена месечна издръжка в полза на дето Н. С. Ч., дължима от неговия баща С. К. А., следвало да бъде отменено и да бъдело постановено друго, с което да бъдела определена месечна издръжка в полза на детето в размер на 270.00 лева месечно. Съставът на ІV г. о. на ГК на ВКС намира, че така подадените жалби са допустими. Същите са подадени срещу решение № 83/05.05.2025 година на Апелативен съд Варна, ІІ-ри състав, постановено по гр. д. № 355/2024 година. В мотивите на същото са разгледани всички спорни между страните във въззивното производство въпроси, но в диспозитива на решението съдът се е произнесъл само по отношение на въпроса за дължимата се от С. К. А. на Н. С. Ч. месечна издръжка. С оглед на това по молба на страните е постановено решение № 151/26.08.2025 година на Апелативен съд Варна, ІІ-ри състав, постановено по гр. д. № 355/2024 година, с което е допълнил диспозитива но първоначалното решение с произнасяне и по останалите спорни между страните в производството въпроси. Самото допълване е направено с диспозитива на решението от 26.08.2025 година, без в мотивите към него да се съдържа формирана воля на съда по тези въпроси. Въззивният съд е квалифицирал производството по извършеното допълване като такова по чл. 250 от ГПК, но същото трябва да бъде определено като производство за поправка на очевидна фактическа грешка по смисъла на чл. 247 от ГПК. Това е така, тъй като съдът е формирал волята си (произнесъл се е по спорните въпроси), в мотивите на първоначалното решение, но поради определени причини не е отразил тази своя воля в диспозитива на решението. Този пропуск е поправен с второто решение, с оглед на което то не съдържа в мотивите си произнасянето по спорните въпроси. Производството по чл. 250 от ГПК е приложимо в случаите, когато съдът не е формирал воля по някое от направените от ищците искания, както в мотивите към решението си, така и в диспозитива, поради което се налага отделно решение за произнасянето по съществото на това искане, което в конкретния случай не е налице. С оглед на това двете решения-решение № 83/05.05.2025 година на Апелативен съд Варна, ІІ-ри състав, постановено по гр. д. № 355/2024 година и решение № 151/26.08.2025 година на Апелативен съд Варна, ІІ-ри състав, постановено по гр. д. № 355/2024 година, представляват едно цяло и касационните жалби подадени срещу първото решение са такива и срещу второто, поради което не се налага подаването на нови жалби след постановяването на второто решение. С изложението си по чл. 284, ал. 4, т. 1 от ГПК Н. К. И. Ч. и С. Г. Ч. са поискали въззивното решение на Апелативен съд Варна да бъде допуснато до касационно обжалване по въпросите за това: 1.) Допустимо ли е да се нарушава правото на защита по делото, особено когато това касае и права на дете, участващо по делото и чиито права са засегнати от делото?; 2.) Допустимо ли е съдът да реши спора без да вземе предвид интереса на детето?; 3.) Допустимо ли е съдът да не постанови мотиви и диспозитив по всички въпроси и възражения във въззивната жалба, както и дали в останалата (неизменна) част от решението същото остава в сила или не?; 4.) Длъжни ли са съдилищата да изследват най-добрите интереси на детето, участващо в делото и да съобразят решенията си с тях?; 5.) Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани доказателства по делото в тяхната съвкупност, да изложи мотиви защо приема едни доказателства, а отхвърля други и да обсъди всички доводи на страните по предмета на спора? и 6.) Допустимо ли е съдът да постанови решението си при неизяснена фактическа обстановка, да не събере нужните доказателства за изясняване на делото от фактическа страна и да не постанови собствени мотиви.? Първите два въпроса са поставени без обосноваването на връзката им с някое от допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК, поради което не могат да послужат като основание за допускане на обжалването. Същите са формулирани и поставени като въпроси свързани с допустимостта на обжалваното въззивно решение, но не се отнасят до същата и не я обосновават. Третият от поставените въпроси също не обосновава допускането на решението на Апелативен съд Варна до касационно обжалване, тъй като е свързан с порока на решение № 83/05.05.2025 година на Апелативен съд Варна, ІІ-ри състав, постановено по гр. д. № 355/2024 година, който е отстранен с последващото решение № 151/26.08.2025 година на Апелативен съд Варна, ІІ-ри състав, постановено по гр. д. № 355/2024 година, поради което и няма връзка с предмета на касационното производство. Останалите три въпроса са включени в предмета на спора и са били разрешавани от състава на Апелативен съд Варна, като са обусловили правните изводи при постановяване на решението му. С оглед на това са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване по тези въпроси, по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, за проверка на съответствието им с цитираната и приложена към подаденото от Н. К. И.-Ч. и С. Г. Ч. изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК с вх. № 5848/06.08.2025 година. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Н. К. И.-Ч. и С. Г. Ч. са поискали въззивното решение на Апелативен съд Варна да бъде допуснато до касационен контрол и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба и изложението към нея за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от Н. К. И.-Ч. и С. Г. Ч. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Апелативен съд Варна. Допускането на касационното обжалване на решение № 83/05.05.2025 година, допълнено (поправено) с решение № 151/26.08.2025 година, двете на Апелативен съд Варна, ІІ-ри състав, постановени по гр. д. № 355/2024 година по подадената от Н. К. И.-Ч. и С. Г. Ч. касационна жалба създава висящност и по въпроса, за който се отнася подадената от С. К. А. касационна жалба. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК към нея е поискано допускането на обжалването по въпросите следва ли при определяне на режима на лични отношения между родител и дете да се преценява доколко определения режим ще повлияе благоприятно развитието на детето и да се преценят всички обстоятелства по конкретния случай и за това кой обстоятелства следва да се преценяват при определяне на режима на лични отношения между дете и родител, който не упражнява родителските права. Твърди се, че въззивният съд е разрешил тези въпроси в противоречие с указанията на ППВС № 1/1974 година, както и със съдебната практика, намерила израз в решение № 402/08.06.2010 година, постановено по гр. д. № 181/2010 година, решение № 58/10.03.2011 година, постановено по гр. д. № 829/2010 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 385/23.01.2014 година, постановено по гр. д. № 2437/2013 година, решение № 222/24.06.2015 година, постановено по гр. д. № 6894/2014 година и решение № 111/28.05.2018 година, постановено по гр. д. № 4185/2017 година, трите по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Тъй като тези въпроси са били предмет на разглеждане от състава на въззивния съд и са обусловили правните му изводи при постановяване на обжалваното решение и е възможно да са предмет на разглеждане и в настоящето производство, касационното обжалване по тях ще трябва да бъде допуснато за проверка на съответствието на въззивното решение с посочената практика на ВКС. Предвид на изложеното са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 83/05.05.2025 година, допълнено (поправено) с решение № 151/26.08.2025 година, двете на Апелативен съд Варна, ІІ-ри състав, постановени по гр. д. № 355/2024 година, по подадените срещу него от Н. К. И.-Ч. и С. Г. Ч. касационна жалба вх. № 4876/27.06.2025 година и от С. К. А. касационна жалба с вх. № 3565/16.05.2025 година, поради което такова трябва да се допусне. На Н. К. И.-Ч. и С. Г. Ч. трябва да бъде даден едноседмичен срок от съобщението, в който да внесе държавна такса в размер на 20.45 € по сметка на ВКС и да представят доказателства за това като им се укаже, че ако не направят това в определения срок подадената от тях касационна жалба ще бъде върната, а образуваното въз основа на нея производство ще бъде прекратено. На С. К. А. трябва да бъде даден едноседмичен срок от съобщението, в който да внесе държавна такса в размер на 20.45 € по сметка на ВКС и да представи доказателства за това като му се укаже, че ако не направи това в определения срок подадената от него касационна жалба ще бъде върната, а образуваното въз основа на нея производство ще бъде прекратено. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение