Определение № 60306 от 14.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1218/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Х. М., гражданин на Република Турция и бивш гражданин на Република България, с имена в Република България – Ю. С. М. и А. С. М., с ЕГН: [ЕГН], чрез процесуалния представител адвокат Х. К., срещу въззивно решение № 147/21.12.2020 г. по гр. д. № 220/2020 г. по описа на Окръжен съд – Кърджали. Поддържат се оплаквания, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са изложени твърдения за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставят се въпросите: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните и доказателствата във връзка с тези доводи и възражения; 2/ Длъжен ли е въззивният съд, при съобразяването на принципните изисквания за дейността на съда по извършване на преценка на гласните доказателства да извърши анализ на показанията на свидетелите, при наличие на противоречие в показанията им и длъжен ли е да посочи защо дава вяра на показанията на едни свидетели, а на други свидетели не; 3/ Длъжен ли е съдът при спор между страните за уговореното в договора да извърши тълкуване на тяхната воля, при спазване на законовите критерии в чл. 20 ЗЗД. Твърди, че по тези въпроси въззивното решение противоречи на следната практика на ВКС: ТР № 1/17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г., ОСГК на ВКС; решение № 8/06.04.2020 г. по гр. д. № 1618/2019 г. на ВКС; решение № 17/08.02.2016 г. по гр. д. № 4121/2015 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 176/28.05.2011 г. по гр. д. № 759/2010 г., на ВКС; решение № 50/30.07.2019 г. по т. д. № 1883/2018 г., ВКС, I т.о.; определение № 462/23.05.2018 г. по гр. д. № 909/2018 г., на ВКС, IV г.о.; решение № 162/29.01.2019 г. по гр. д. № 10/2018 г., на ВКС, I г.о.; определение № 682/02.11.2010 г. по т. д. № 297/2010 г., на ВКС. Ответникът по касационната жалба Д. Р. С. е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърди, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о., констатира следното: С обжалваното решение е отменено решение № 151/22.07.2020 г. по гр. д. № 518/2019 г. на Районен съд – Момчилград и вместо него постановено друго, с което е отхвърлен предявеният от Х. М. против Д. Р. С. иск с правно основание чл.108 ЗС за признаване за установено, че ищецът е собственик на недвижим имот, представляващ УПИ * с пл. № *, находящ се в кв. 12 по плана на [населено място], с площ от 500 кв. м., ведно с построената в него масивна жилищна сграда на два етажа с площ от 100 кв. м. и разгъната застроена площ от 200 кв. м., и за осъждане на ответника да предаде на ищеца владението на посочените имоти. Въззивният съд е приел за установено, че ищецът е заминал за Република Турция през 1984 г. - 1985 г. Ответникът Д. С. е живял в процесния имот, заедно със семейството си, в продължение на повече от 30 години, считано от 1986 г. – 1987 г. Той е установил владение върху имота с намерение да го свои.Владението е продължило повече от 10 години. Установено е най-рано през 1995 г., когато ответникът е споделил, че е закупил имота, а най-късно – през 2001 г., откогато последният е с постоянен и настоящ адрес в [населено място], и е упражнявано непрекъснато, явно и спокойно. В полза на владелеца Д. С. е изтекла десетгодишна придобивна давност, поради което същият е станал собственик на процесните недвижими имоти. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че първият поставен от касатора правен въпрос е решен от въззивната инстанция в съответствие с установената съдебна практика, според която въззивният съд трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни факти за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В случая въззивният съд е направил всичко това. Отделил е спорните от безспорните факти и е преценявал събраните по делото доказателства с оглед спорните факти. Обсъдил е сочените от касатора доводи, като е приел, че ответникът е успял да докаже, че е владял процесните недвижими имоти в продължение на 10 години, като е достигнал до правния извод, че същите са придобити от последния по давност. Съдът е обсъдил показанията на свидетелите и е преценил тяхната достоверност като се мотивирал на кои от тях дава вяра и защо. Показанията са ценени в съвкупност с останалите доказателства по делото и техническите експертизи, установяващи извършените от ответника ремонти в имота. Въззивният съд е съобразил изискванията на процесуалния закон и практиката на ВКС и е преценил събраните гласни доказателства по вътрешно убеждение ведно с останалите доказателства по делото, като е взел предвид наличието на родствена връзка на свидетеля Х. М. и евентуалната му заинтересованост, както и обстоятелството, че същият не живее в [населено място], а свидетелят М. М. понастоящем живее в Република Турция. Освен това следва да се посочи, че доводите на касатора, в подкрепа на това основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение се отнасят до изводите на въззивния съд за тези показания, а именно, че те се неправилни и необосновани, което по своята същност визира касационни оплаквания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които са различни от основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Във въззивното решение не са изложени мотиви относно приложимостта в конкретния случай на установената в чл. 20 ЗЗД правна норма, регламентираща тълкуването на договорите. Въззивният съд е приел, че по делото не се установява между ищеца и Д. С. да е бил сключен договор за наем, въз основа на който последният да е живял в процесния имот. Има данни ответникът да е платил на ищеца цена за имота /което се знаело в селото/, въз основа на което е установено владението, но без да е изповядана сделка. Следователно, формулираният от касатора трети въпрос е неотносим към изхода на делото, поради което в случая не е налице общата предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, а именно - произнасяне по правен въпрос, който да е обусловил решаващата воля на съда. Следва да се има предвид и това, че соченото в изложението основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е мотивирано. Не е посочено какво е значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато не се сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. Следователно касационно обжалване не може да бъде допуснато и по заявеното в изложението към касационната жалба основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. С оглед изложеното, следва да се приеме, че в случая не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. С оглед изхода на производството по чл. 288 ГПК и представените доказателства на ответника следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 700 лева. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.