Определение № 900 от 29.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2152/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. Д. С., със съдебен адрес – [населено място], чрез адвокат И. И., срещу въззивно решение № 121 от 30.01.2023 г. по в.гр.д. № 1019/2022 г. на Окръжен съд – Бургас, с което е потвърдено решение № 35 от 23.05.2022 г. по гр.д. № 693/2021 г. на Районен съд – Средец. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от В. Д. С. искове за прогласяване нищожността на основание чл. 26, ал. 2, предл. пето ЗЗД на договор за дарение на идеални части от недвижим имот, обективиран в нотариален акт № ..., том II, рег. № 2191, дело № 325 от 05.11.2021 г., на нотариус М. Д., извършено между М. И. К. и Т. Г. И., като привиден, прикриващ покупко-продажба, обявяване на договора за продажба на действителен и признаване на правото на изкупуване на ищцата по реда на чл. 33, ал. 2 ЗС. В касационната жалба се поддържа, че решението на въззивния съд е неправилно, постановено в противоречие с материалния закон и в нарушение на съдопроизводствените правила, както и необосновано.

В срока по чл. 287 ГПК е постъпил отговор от Т. Г. И. и М. И. К. и двамата със съдебен адрес – [населено място], чрез процесуалния им представител адвокат М. М., с който оспорват жалбата и поддържат, че не са налице основанията за допускане на касационното обжалване. Претендират разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта ѝ, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:

Въззивният съд е приел, че са предявени искове за прогласяване нищожността на договор за дарение на идеални части от недвижим имот –поземлен имот № ... заедно с построената в него жилищна сграда, находящи се в [населено място], обективиран в нотариален акт № ..., том II, рег. № 2191, дело № 325 от 05.11.2021 г., на нотариус М. Д., с който М. И. К. е дарил на Т. Г. И. 1/10 идеална част от идеални части върху имота, които притежава в съсобственост с ответната страна Т. Г. И. и с ищцата В. Д. С., на основание чл. 26, ал. 2, предл. пето ЗЗД вр. чл. 17 ЗЗД, поради привидност и относителна симулативност на договора за дарение като прикриващ действителен договор за покупко-продажба. При евентуалното уважаване на тези искове се иска и признаване на правото на ищцата на изкупуване по реда на чл. 33, ал. 2 ЗС. Като спорен между страните е изведен въпросът каква е била действителната им воля по сделката, оформена като дарение. Съгласно нотариален акт за дарение на недвижим имот № ..., том II, рег. № 2191, дело № 325 от 05.11.2021 г. страните М. К. и Т. И. са изразили съгласието си първият да дари, а втората да приеме 1/10 идеална част от 137,5/327 кв. м. идеални части от поземления имот, ведно с 1/10 идеална част от 1/2 идеална част от построения в имота първи жилищен етаж с площ от 99,37 кв. м. Установено е, че в същия ден страните сключват и договор за покупко-продажба на останалите 9/10 идеални части от описаните имоти за цена от 15 000 лева., за което е съставен втори нотариален акт за покупко-продажба №..., том II, рег. № 2191, дело № 326 от 05.11.2021 г. Преди извършване на сделките, и в частност на дарението, праводателят е изпратил покана на ищцата за продажба на неговите идеални части за сумата от 11 000 лева, но ден преди това се е отказал от това си намерение. От свидетелските показания по делото съдът е приел за установено, че К. е решил да прехвърли собствеността върху собствените си идеални части от имота поради необходимост от парични средства за лечение на своя внук, но едновременно с това е изпитвал благодарност към Т. И. и съпруга ѝ за грижите, които са положили през годините за поддържане и подобряване на имота, както и за добрите взаимоотношения, създадени помежду им, което го е мотивирало да дари част от идеалните части. Според тези свидетелски показания М. К. се е грижел за праводателя си Н. С. в къщата, където са живеели П. и Т. И., като след смъртта на Н., М. е обитавал къщата постоянно и съвместно с Т. и съпруга ѝ са обработвали градината и са поддържали двора. Тези показания кореспондират и на приложената по делото писмена кореспонденция между страните. Посочено е, че не са кредитирани показанията на свидетелката, дъщеря на ищцата, която говори за обтегнати отношения между двамата ответници, изключващи намерението за дарение, тъй като свидетелката е пряко заинтересована от изхода на делото, и показанията ѝ са едностранчиви и изолирани без да се подкрепят от други доказателства по делото. Съдът е отчел обстоятелството, че преди процесната сделка дарителят е поканил ищцата за продажба на собствените си идеални части, за което впоследствие е декларирал отказ, но е приел, че този факт не променя извода за наличието на дарственото намерение. Този факт действително представлява индиция, че праводателят е възнамерявал да извърши продажба на всичко, което притежава, но сам по себе си не е достатъчен да се направи заключение, че действителната воля на страните по договора за дарение е била да прехвърлят възмездно процесната 1/10 идеална част. Тежестта да установи несъответствието между външно обективираните волеизявления на страните и реалното им намерение за сделката, се носи от ищцата, която не го е доказала.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

1. „Длъжен ли е съдът да направи своите фактически и правни изводи по делото, като обсъди всички допустими и относими доказателства, твърдения, възражения и доводи на страните в тяхната съвкупност?“ Твърди се противоречие с ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК, ВКС.

2. „Възможно ли е симулацията при иска по чл. 26, ал. 2, предл. пето ЗЗД във вр. чл. 17 ЗЗД да бъде разкрита с косвени доказателства, които в тяхната съвкупност и последователност могат да обоснован извод, че към момента на сключване на дарението страните не са целели настъпването на правните последици на безвъзмезден договор, а са целели да прикрият покупко-продажба?“ Твърди се противоречие с решение № 31от 09.03.2012 г. по гр.д. № 502/2011 г., ВКС, III г.о., решение № 403 от 05.08.2010 г. по гр.д. № 684/2009 г., ВКС, III г.о., решение № 153 от 03.02.2017 г. по т.д. № 3372/2015 г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 40 от 07.04.2020 г. по гр.д. № 2383/2019 г., ВКС, III г.о.

3. „Привиден ли е договор за дарение на 1/10 ид.ч. от частта на съсобственик на недвижим имот, след като на същата дата между същите страни с последваща сделка е сключен договор за продажба на останалите 9/10 ид.ч. от частта на съсобственика, като уговорената и платената цена съответства на стойността на цялата част на съсобственика?“ Твърди се противоречие с решение № 190 от 05.12.2013 г. по гр.д. № 3440/2013 г., ВКС, I г.о.

Поддържа се, че втория и третия въпрос са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, поради следните съображения:

Първите два въпроса, касаещи обсъждането на доказателствата, доводите и възраженията от съда, както и възможността за доказване на твърдяната симулация на атакуваната сделка са относими, но са решени съобразно съдебната практика, включително и посочената от касатора. По въпроса за задължението на съда да обсъди в решението си всички допустими и относими доказателства, твърдения, възражения и доводи на страните в тяхната съвкупност в трайната и непротиворечива практика е възприето, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Разкриването на прикритата сделка се осъществява чрез изследване на конкретни обективни данни, съпоставени помежду си и с оглед твърденията на страните, като се правят изводи относно намеренията на страните по симулативната сделка. Привидността на договор е възможно да се докаже от страна, която не е участвала при сключването му и по пътя на косвените доказателства, стига при оценката им съдът да заключи, че е проведено необходимото пълно и главно доказване и е сигурно, че фактът, индициран чрез съвкупността на доказаните доказателствени факти, наистина се е осъществил. За да се постигне чрез косвени доказателствени средства пълно доказване е необходима такава система от доказателствени факти, която да създаде сигурност, че фактът, индициран чрез съвкупността на доказаните доказателствени факти, наистина се е осъществил. В конкретния случай съдът е предоставил възможност на ищцата да проведе пълно доказване чрез изслушване на допуснатите свидетели и е извършил анализ на техните показания, въз основа на който е извел решаващите си изводи. Обсъдил е всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и е изложила мотиви защо приема едни от тях за достоверни и отхвърля други, както и въз основа на кои от тях намира определени факти за установени, а други за неосъществили се. В рамките на заявените във въззивната жалба оплаквания, съдът се е произнесъл по основателността на иска и правилността на първоинстанционното решение като е формирал вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на всички събрани по предвидения от ГПК ред доказателства в двете инстанции, с което е изпълнил задължението си съгласно закона и непротиворечивата по въпросите съдебна практика. С оглед изложеното по поставените въпроси не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а по втория въпрос не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото за провеждането на главно доказване с косвени доказателства има трайна и непротиворечива практика, която няма нужда от промяна или осъвременяване.

Третият въпрос е по съществото на спора и по него въззивният съд след преценка на доказателствената съвкупност е приел, че договорът за дарение не е привиден, тъй като дарственото намерение е доказано. Въпрос съдържа твърдения, отнасящи се до правилността на въззивното решение, поради което не може да бъде разгледан в производството по чл. 288 ГПК преди допускането на касационното обжалване по същество.

С оглед изхода от спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, в полза на ответниците следва да се присъдят по 1000 лв. на всеки от тях, съобразно представените договори за правна защита и съдействие.

Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд