Определение № 3081 от 03.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 1547/2024 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищцата М. Н. Н. чрез процесуален представител адвокат Д. П. Шалъфов срещу решение № 345 от 27.03.2024 г. по в. гр. дело № 2684/2023 г. на Апелативен съд - С., 2 граждански състав. Касаторът е посочил, че обжалва въззивното решение в следните части: частта, с която след отмяна на решение № 260928 от 05.07.2023 г. по гр. дело № 3052/2021 г. на Софийски градски съд, ГО, 27 състав е отхвърлен предявеният от М. Н. Н. срещу ЗАД „Армеец“ АД иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за сумата 5 000 лв., представляваща разликата над 15 000 лв. до 20 000 лв. - застрахователно обезщетение за неимуществени вреди вследствие на получени телесни увреди от ПТП, станало на 15.07.2018 г.; частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени предявените от М. Н. Н. срещу ЗАД „Армеец“ АД искове за заплащане на сумата над 180 000 лв. до претендираните 250 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищцата от смъртта на дъщеря й Н. К., за заплащане на сумата над 20 000 лв. до претендираните 50 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, резултат от причинените лично на ищцата средна и леки телесни повреди, както и за присъждане на лихва, считано от 19.09.2019 г. до 18.12.2019 г.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение в обжалваната част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба изложение касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС:

1. Длъжен ли е въззивният съд, когато е сезиран с иск за заплащане на парично обезщетение за претърпени неимуществени вреди, да се съобрази с постановките по т. 11 от Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС?

2. Кои са критериите, които следва да бъдат взети предвид при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при предявен пряк иск срещу застраховател с оглед приложението на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД?

3. За да се гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени с ППВС № 4/1968 г., длъжен ли е съдът да направи преценка и анализ на всички доказани по делото обективно настъпили в действителността обстоятелства, като ги прецени поотделно и в тяхната съвкупност, с мотивирано изложение за значението на всяко от тях и неговото отражение върху размера на справедливото обезщетение, а не само да се изброят уврежданията по вид?

По отношение на въпросите от т. 1 до т. 3 касаторът поддържа, че са решени в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г., ППВС № 4/25.05.1961 г, решение № 50107/09.11.2023 г. по т. д. № 1758/2022 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 50033/25.07.2023 г. по т. д. № 299/2022 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 50016/20.07.2023 г. по т. д. № 2637/2021 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 12/25.03.2016 г. по т. д. № 1018/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 70/28.07.2015 г. по т. д. № 707/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 151/12.11.2013 г. по т. д. № 486/2012 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 130/09.07.2013 г. по т. д. № 669/2012 г. на ВКС, ТК, II т. о. и др.

4. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси в страната? – противоречие с решение № 50041/07.07.2023 г. по т. д. № 915/2022 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 233/20.12.2016 г. по т. д. № 3586/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 157/28.10.2014 г. по т. д. № 3040/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 124/14.07.2016 г. по т. д. № 2056/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о.

5. Следва ли при намаляване на определеното от първоинстанционния съд обезщетение за неимуществени вреди въззивният съд да изложи конкретни мотиви и да аргументира подобно занижаване, а не просто да посочи, че е налице несъвпадане в изводите на двете инстанции, т. е. следва ли въззивният съд да изложи собствени мотиви в постановеното от него решение или е достатъчно да препрати към мотивите на първата инстанция ? - решение № 157/11.02.2016 г. по т. д. № 3638/2014 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 126/15.08.2014 г. по гр. д. № 5207/2013 г. на ВКС, ГК, IV г. о. и др.

6. Кой е началният момент, от който застрахователят по предявен срещу него иск по чл. 432 КЗ дължи законна лихва за забава върху присъденото обезщетение? – противоречие с решение № 72/29.06.2022 г. по т. д. № 1191/2021 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 79/04.08.2022 г. по т. д. № 967/2021 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 128/04.02.2020 г. по т. д. № 2466/2018 г. на ВКС, ТК, I т. о. и др.

Ответникът „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД, [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт Рая Л. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като даденото от въззивния съд разрешение по приложението на чл. 52 ЗЗД не противоречи на постоянната практика на ВКС, изразена в задължителното за съдилищата ППВС № 4/1968 г. Относно оплакването по приложението на чл. 497 КЗ за началната дата на законната лихва счита, че не е налице твърдяното противоречие с практиката на ВКС. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Касационната жалба срещу въззивното решение е недопустима в частта относно претенцията за заплащане на законна лихва върху обезщетенията за неимуществени вреди за периода от 19.09.2019 г. до 18.12.2019 г., тъй като първоинстанционният съдебен акт в посочената част не е обжалван от ищцата. Във въззивната жалба изрично е посочено, че решението на СГС се обжалва в частта, с която са отхвърлени исковете на М. Н. Н. за сумата над 180 000 лв. до 250 000 лв., представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди от смъртта на дъщеря й Н. М. К. вследствие на процесното ПТП, и за сумата над 20 000 лв. до 50 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени на М. Н. Н., изразяващи се в средна телесна повреда и множество леки телесни повреди, ведно с дължимите законни лихви върху главниците, считано от 19.12.2019 г. до окончателното плащане на сумите. Ищцата не е обжалвала първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлена претенцията за заплащане на законна лихва върху претендираните обезщетения за неимуществени вреди за периода от 19.19.2019 г. до 18.12.2019 г. вкл., в тази част съдебният акт на СГС е влязъл в сила и въззивният съд не се е произнесъл по претенцията за законна лихва за посочения период.

Касационната жалба в останалата част е процесуално допустима – подадена е от процесуалнолегитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея се излагат касационни основания по чл. 281 ГПК, а в приложеното към нея изложение се съдържат твърдения за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и провери данните по делото, приема следното:

Въззивният съд е приел, че изискуемите от закона предпоставки за ангажиране отговорността на застрахователя за обезщетяване на вредите, причинени на ищцата М. Н. Н. вследствие на настъпилото на 15.07.2018 г. пътно-транспортно произшествие /ПТП/, са доказани: процесното ПТП е причинено виновно от водача А. П., който е управлявал товарен автомобил „Опел“ с ДК [рег.номер на МПС]; ищцата е претърпяла неимуществени вреди поради смъртта на дъщеря й Н. М. К., починала в резултат на процесното ПТП, както и поради получените от нея лично телесни увреждания; налице е причинна връзка между процесното ПТП, телесните увреждания на ищцата и смъртта на дъщеря й; ответникът е застраховател на гражданската отговорност на делинквента по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите.

За да определи обезщетението за претърпените от ищцата неимуществени вреди вследствие на причинените й телесни увреждания в размер 15 000 лв, съдебният състав е взел предвид следните факти и обстоятелства, установени от заключението на комплексната съдебно-медицинска експертиза: ищцата вследствие на произшествието е получила леки телесни увреждания, изразяващи се в контузия на главата, тялото и крайниците, мозъчно сътресение, фрактура на стилоидния израстък на лявата лакътна кост и фисура на 3-та дланна кост на лявата ръка; охлузванията по лявата киткова става и пукнатата кост на лявата ръка са били почистени и превързани по спешност; ищцата е била поставена на постелен режим за наблюдение с включена инфузионна, антикоагулантна, седативна, и обезболяваща терапия за два дни; на 17.07.2018 г. е била изписана от болницата и лечението е продължило амбулаторно с назначени контролни прегледи и обезболяващи лекарства; не са налице данни за загуба на съзнание вследствие на удар; няма остатъчни кожни белези или други увреждания от произшествието, освен отбелязаната „фисура“ /спукване/ на 3-та дланна кост на лявата ръка. Отчел е продължителността на търпените от ищцата болки и страдания от причинените й телесни увреждания. Въззивният съд не е кредитирал показанията на свидетеля В. К. досежно счупването на ръката на пострадалата на няколко места, тъй като същите не кореспондират с приетите по делото доказателства и на заключението на съдебно-медицинската експертиза. Установил е наличие на едно счупване - фрактура на стилоидния израстък на лявата лакътна кост, както и спукване /фисура/ на 3-та дланна кост на лявата ръка. Приел е, че по делото не е установена причинно-следствена връзка между травмите и невъзможността за полагане на труд.

За да определи обезщетението за претърпените от ищцата болки и страдания вследствие смъртта на дъщеря й, настъпила при процесното ПТП в размер 180 000 лв., въззивната инстанция въз основа на показанията на свидетелите В. К. и Н. Д. е съобразила, че ищцата се грижела сама за дъщеря си, тъй като съпругът й ги напуснал, когато детето било на 2-3 години, починалата Н. К. е била единственото дете на ищцата, между двете била изградена изключително близка връзка - живеели заедно в една стая, споделяли си всичко, ходели заедно на лагери и почивки, почивали заедно през лятото в къщата им на морето, Н. учела в най-добрите училища, ходела на плуване и езда. Съдебният състав е взел предвид, че след смъртта на дъщеря си ищцата не можела да спи, сутрин повръщала, станала необщителна, спряла да общува с други хора, тежко преживявала смъртта на детето си, тъй като двете били много близки, говорела все за инцидента и за преживения кошмар, казвала, че ще се самоубие, ходела всеки ден на гробищата, било й трудно и все още не може да преживее случилото се. Въззивният съд е изложил и съображения, че отчита възрастта на ищцата и починалата й дъщеря, икономическите условия в страната към датата на настъпване на процесното ПТП – м. юли 2018 г., лимитите на отговорност, както и съдебната практика в подобни случаи.

Изводът за неоснователност на възражението на ответника за принос за настъпване на вредите поради пътуването на починалата Н. К. без обезопасителен колан е аргументиран с обстоятелството, че дори и при правилно поставен колан, при механизма на произшествието, пътуващата на задната лява седалка дъщеря на ищцата също е щяла да получи тежката черепно-мозъчна травма, довела до нарушението на дейността на важни мозъчни центрове и до леталния изход, тъй като коланът не ограничава движението на главата и шията, затова те винаги остават свободно подвижни. В тази насока заключението на съдебно-медицинската експертиза е кредитирано като компетентно и обективно дадено.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Формулираните от касатора материалноправни и процесуалноправни въпроси са релевантни, тъй като са от значение за изхода на спора, включени са в предмета на делото и са обусловили правните изводи на въззивната инстанция.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд – С. по тези въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, тъй като въззивният съд не се е произнесъл в нарушение на константната практика на ВКС. Съгласно ППВС № 4/23.12.1968 г. и създадената по приложението на т. 11 от същото задължителна съдебна практика, понятието „справедливост“ по смисъла, вложен от законодателя в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, не е абстрактно, а е свързано с преценката на доказаните конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението, а именно характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, причинените физически и морални болки и страдания, интензитета и продължителността на болките и страданията, прогнозите за отшумяването им, евентуално допълнително влошаване на здравословното състояние на пострадалия, възрастта на увредените лица, общественото им положение, техните индивидуални и субективни изживявания и други относими обстоятелства. В настоящия случай въззивният съд е обсъдил събраните доказателства, относими към критериите по чл. 52 ЗЗД за определяне размера на обезщетението за причинените на ищцата неимуществени вреди, както поради причинените й телесни увреждания, така и болките и страданията поради смъртта на дъщеря й, в тяхната взаимна връзка и обусловеност, съобразил е установените болки и страдания, които ищцата е изпитала от причинените й увреждания, тяхната продължителност, интензитет и прогнози, възрастта на пострадалата ищца и починалата й дъщеря, взел е предвид, че починалата Н. К. е единственото дете на ищцата, отчел е установената между майка и дъщеря изключително близка връзка, съобразил е, че ищцата продължава да страда за дъщеря си, че не общува с други хора и че е настъпила промяна в поведението й след загубата на дъщеря й. Различният изход на делата и размер на обезщетенията, присъдени с цитираните от касатора решения не обуславят допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първите три въпроса, тъй като зависят от конкретните доказателства и установените въз основа на тях обстоятелства, които са различни за всеки отделен случай.

Съгласно константната практиката на ВКС, обективирана в посочените от касатора решения във връзка с четвъртия въпрос, както и в служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 177/27.10.2009 г. по т. д. № 14/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 28/09.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 242/12.01.2017 г. по т. д. № 3319/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове на ВКС, при определяне на размера на обезщетението за вреди от непозволено увреждане следва да се отчитат обществено-икономическите отношения в страната към момента на увреждането. Във връзка с лимитите на застраховане съобразно чл. 492 КЗ и релевантността им към критериите по чл. 52 ЗЗД също е формирана константна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК /напр. решение № 233/20.12.2016 г. по т. д. № 3586/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 157/28.10.2014 г. по т. д. № 3040/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 124/14.07.2016 г. по т. д. № 2056/2015 г. на ВКС, ТК, І т. о. и др./. В константната практика на ВКС е възприето становището, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Дори и да нямат самостоятелно значение по отношение на принципа на справедливост, лимитите на застрахователни покрития по чл. 492 КЗ следва да бъдат съобразени от съда заедно с всички установени по делото обстоятелства при постановяване на решението по предявения пряк иск срещу застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите.

Като е преценил, че процесното ПТП, в резултат на което на ищцата са причинени неимуществени вреди поради смъртта на дъщеря й Н. К. и поради нанесените на ищцата телесни увреждания, е настъпило на 15.07.2018 г., отчел е установените по дeлото факти и обстоятелства, съобразил е икономическата обстановка в страната към м. юли 2018 г. и е определил обезщетение съответно в размер 180 000 лв. и 15 000 лв., въззивният съд не се е отклонил от константната практика на ВКС.

Посоченият пети процесуалноправен въпрос е относим към правомощията на въззивния съд за обсъждане на доказателствата и всички възражения и доводи на страните и по отношение на него не е осъществена допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросът е разрешен в съответствие с константната практика на ВКС, обективирана освен в посочените от касатора решения, също и в служебно известните на настоящия съдебен състав Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК, съгласно която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК, включително в насрещната въззивна жалба и отговора, ако има подадени такива и въззивната жалба се разглежда от въззивната инстанция. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба и насрещната въззивна жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В конкретния случай Апелативен съд – С. в съответствие с константната практика на ВКС е установил правнорелевантните факти и обстоятелства въз основа на събраните доказателства, приложил е съответните материалноправни разпоредби към установената фактическа обстановка и се е аргументирал защо определя дължимите обезщетения за неимуществени вреди в съответния размер

Формулираният пети материалноправен въпрос „кой е началният момент, от който застрахователят по предявен срещу него иск по чл. 432 КЗ дължи законна лихва за забава върху присъденото обезщетение“ е ирелевантен, тъй като се отнася до претенцията за законна лихва върху обезщетенията за неимуществени вреди за периода от 19.19.2019 г. до 18.12.2019 г. вкл., в която част касационната жалба е недопустима поради това, че първоинстанионното решение в тази част е влязло в сила като необжалвано от ищцата и въззивният съд не се е произнесъл по него в посочената част.

Предвид изложените съображения и липса на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Апелативен съд – С. в обжалваната му част. С оглед изхода на спора, разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение за касационното производство в размер 200 лв.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение