Определение № 2769 от 06.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4264/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от М. А. М., чрез процесуален представител адв.К., против въззивно решение № 2055 от 24.04.2023 г., постановено по в. гр. д. № 8344/2021 г. по описа на Софийски градски съд, в частта, с която е потвърдено решение от 13.04.2021г. по гр. д. № 38832/2019 г. по описа на Софийски районен съд, в обжалваните части, с които е отхвърлен предявения от М. А. М. срещу С. М. М. иск за заплащане на обезщетение за ползване на семейното жилище за разликата над сумата 3012,98 лв. до пълния предявен размер от 19800 лв.; върната е исковата молба в частта по предявения от М. А. М. евентуален иск; по предявения насрещен иск М. А. М. е осъден да заплати на С. М. М. сумата 18 192 лв., представляваща платени вноски по договор за кредит от 18.05.2007 г. в периода от 09.04.2015 г. до 07.08.2019 г., както и сумата 1835,53 лв. – обезщетение за забава за периода от 07.03.2018 г. до 07.08.2019 г. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Иска се отмяната му и уважаване на предявения главен иск и в останалата част до предявения размер и отхвърляне на насрещния иск. Претендират се разноски.. Касаторът счита, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по жалбата С. М. М., чрез процесуален представител адв.Х. в писмен отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за неоснователност на жалбата, както и за липсна на основание за допускане на касационно ожалване. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира: Предявен е първоначален иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС – за заплащане на сумата 19 800 лв., представляваща обезщетение за лишаването на ищеца от ползването на съсобствения между страните имот в размер на пазарния наем за периода от навършване на пълнолетие на роденото от брака дете на страните до подаване на исковата молба. В условията на евентуалност ищецът е предявил иск за заплащане на сумата 19 800 лв., представляваща равностойността на полученото от ответницата и разходвано без правно основание ползване на съсобственото на страните жилище от датата на навършване на пълнолетие на детето до подаване на исковата молба, която сума според него му се дължи на основание чл. 57, ал.2, вр. чл. 55, ал. 1 от ЗЗД. Ответницата е предявила срещу ищеца насрещен иск с правно основание чл. 127, ал. 2 ЗД за заплащане на сумата 18 192 лева, представляваща общ размер на погасени от нея суми по сключен по време на брака договор банков за кредит от 18.05.2007 г. за периода от 09.04.2015 г. до м. август 2019 г., ведно със законната лихва за забава за периода от 03.01.2018 г. до предявяване на насрещния иск. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Обжалваното решение е валидно и допустимо. Решението не е очевидно неправилно. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът е формулирал следните правни въпроси: 1.“Срочно или безсрочно е възникналото между съпрузите наемно правоотношение и ако е срочно за кааъв срок, когато съпрузите са съсобственици на семейното жилище, към момента на прекратяване на брака съпрузите имат непълнолетно дете, и семейното жилище е предоставено за ползване на съпруга на когото са представени родителските права“; 2.“Длъжен ли е съдът да направи самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и да направи свои фактически и правни изводи в решението си относно доказателснтвата, тяхната стойност и относимост към спора?“; 3“Длъжен ли е съдът служебно да следи за предявяване на чужди права пред съд, предвид изричната забрана за това, посочена в чл.26, ал.2 ГПК?“. Според касатора по първия от поставените от него въпроси, въззивното решение е в противоречие с практиката на ВКС – решение по гр.д.№2290/2015г. на ВКС/, ІІг.о.о, с което е прието, че: само в случаите, когато няма ненавършили пълнолетие родени от брака деца и в съдебното решение не е определен срок, за който ползването на семейното жилище се предоставя на съпруга, наемното правоотношение възниква като безсрочно с произтичащата от това възможност за приложението на чл.238 ЗЗД. Според касатора поставеният въпрос е „от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, тъй като ще даде яснота относно срока на наемното правоотношение между съпрузите при прекратяване на брака по отношение на съсобствено семейно жилище, доколкото в чл.56 СК е предвидено, че когато от брака има ненавършило пълнолетие дете, то семейното жилище се предоставя за ползване до определен срок в случаите, когато жилището е собственост на единия съпруг или на негови близки, но няма категоричен отговор за случаи, в които жилището е съсобственост между съпрузите или между съпруг и трето лице“. Настоящият съдебен състав намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване по поставения въпрос, тъй като различното му разрешаване няма да се отрази на крайния изход на спора по предявения от касатора иск за обезщетение, тъй като исковият период по настоящото дело е след навършване на пълнолетие на детето на страните, а по делото няма твърдения и данни за отправена покана до съсобственика за обезщетение по чл.32, ал.2 ЗС. Както е посочено в мотивите на ТР № 7/2012 от 02.11.2012 г. по тълк.д.№7/2012г. на АСГК на ВКС: „Задължението за заплащане на обезщетение от страна на ползващия съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от лишения от възможността да ползва общата вещ съсобственик. Писменото поискване по чл.31 ал.2 ЗС е едностранно волеизявление за заплащане на обезщетение,на което законодателят е регламентирал единствено формата, но не и съдържанието. Равнозначно е на поканата по чл.81 ал.2 ЗЗД и след получаването му съсобственикът изпада в забава. От този момент той дължи обезщетение и от този момент започва да тече срокът на общата пет годишна погасителна давност.Веднъж отправено, писменото поискване се разпростира неограничено във времето докато трае съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика.“. Вторият от поставените въпроси касаторът отнася към решението в частта по насрещния иск и сочи, че е „от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, доколкото ще отговори какви са пределите на проверката, която извършва съда на събраните по делото доказателства и следва ли да е налице изрично твърдение/оспорване на представено доказателство, за което се твърди, че доказва определени факти, когато от съдържанието на доказателството е видно, че то не доказва твърдени факти“. Поставеният правен въпрос не е такъв по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Несъгласието на касатора с изводите на съда не е основание за допускане на касационно обжалване. Отделно от това не е налице и допълнителното основание по чл.280, ал.1 ГПК - жалбоподателят не обосновава наличието на посочената от него хипотеза на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване; не е аргументирал разрешен от въззивния съд въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно т. 4 на ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не е посочил съдебната практика, която счита, че се нуждае от осъвременяване. Правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението на основанието за допускане на касационно обжалване. Изложеното се отнася и до третия от поставените въпроси, по който също така касаторът не е обосновал да е налице някое от допълнителните основания за допускане на касационно обжалване. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на решението. При този изход на спора на страните не се дължат разноски. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение