Определение № 50 от 15.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2957/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 145 от 22.06.2020 г. по в. гр. д. № 71/2020 г. на Смолянския окръжен съд е потвърдено решение № 85/23.01.2020 г. по гр. д. № 291/2019 г. на Смолянския районен съд, с което по искове с правно основание чл.109 ЗС и чл.59 ЗЗД, предявени от И. Е. С. и К. Р. С., община Смолян е осъдена да премахне за своя сметка изградените в собствения на ищците ПИ с идентификатор ................ по КККР на [населено място] канализационни тръби, клонове на канализационен колектор за отвеждане на отпадъчни води и събирателни ревизионни шахти РШ13 и РШ14а, представляващи част от съоръжение на общинската инфраструктура, както и да възстанови първоначалното положение на имота и да заплати на ищците сумата от 6480 лв. за неоснователното ползване на имота през периода 29.03.2014 г. – 29.03.2019 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 29.03.2019 г. Първоинстанционното решение е потвърдено и в частта, с която исковете по чл.109 ЗС и чл.59 ЗЗД са били отхвърлени срещу ответника „Водоснабдяване и канализация“ ЕООД С..

Въззивният съд е приел, че ищците са собственици на процесния ПИ с идентификатор .......... по КККР на [населено място], от който е образуван УПИ ...-за семеен хотел. В този имот има изградени елементи на техническата инфраструктура – 3 бр. канализационни тръби с Ф 300 с обща дължина 60 м., клонове на канализационен колектор за отвеждане на отпадъчни води, събирателни ревизионни шахти РШ13 и РШ14а и дренажи Ф 160. Тези съоръжения са част от строеж „Рехабилитация и разширение на водоснабдителната и канализационна мрежа на [населено място]“. На основание чл.19, ал.1, т.4, б.“б“, вр. т.33 ДР на Закон за водите описаната техническа инфраструктура е публична общинска собственост. Затова е ирелевантно с какви средства са изградени тези съоръжения и кой е бил

изпълнител на реализирания проект. Възложител на проекта е била община Смолян и всички строителни книжа са издавани на нейно име. В качеството си на възложител и собственик на съоръженията общината е легитимирана да отговаря по предявените искове.

Прието е, че според първоначалния работен проект и строително разрешение трасето на канализационния колектор не минава през процесния имот, но в хода на строителните работи то е изместено с 8 метра и колекторът е изпълнен не по уличната регулация, а в имота на ищците. Макар промените да са отразени в допълненията към разрешението за строеж, няма одобрено изменение в първоначалния инвестиционен проект, както и в ПУП и не е извършено отчуждаване на имота. Обсъдена е разпоредбата на чл.67, ал.1, вр. чл.199 и чл.205 ЗУТ и е прието, че не се установява изпълнение на отчуждителна процедура по отношение на имота на ищците. Вместо това е издадена заповед № РД-2073/11.08.2011 г. на кмета на община Смолян за учредяване право на преминаване през множество имоти, включително и процесния, но тя е обявена за нищожна с решение № 125/03.07.2012 г. Прието е, че прокарването на съоръженията в имота е в нарушение на чл.64, ал.2, чл.67, ал.2, чл.70, ал.2 и чл.83, ал.1 ЗУТ, а освен това те пречат на ищците да упражняват пълноценно правото си на собственост, тъй като имотът не може да бъде застроен според предвижданията на ЗРП. Съдът е приел за неоснователен довода на ответната община, че съоръженията не пречат на ищците, тъй като до момента те не са предприели действия по застрояване на имота. Релевантно е отреждането на имота за строителство на семеен хотел, както и че в резултат на изградените канализационни съоръжения това строителство не може да се осъществи, както и всяко друго строителство в имота. Искът по чл.59 срещу община Смолян е уважен по съображения, че тя осъществява ползване на имота на ищците без основание и в противоречие с предвижданията на плана и за който не е направила разходи за отчуждаване или обезщетяване на собствениците по друг начин. При определяне размера на обезщетението съдът е отказал да го определи по цени за право на прекарване на канализация през чужд имот или право на строеж на канализация, тъй като такива права не съществуват. Първоинстанционното решение, с което са отхвърлени исковете по чл.109 ЗС и чл.59 ЗЗД спрямо ответника „ВиК“ ЕООД С., е потвърдено по съображение, че дружеството само поддържа и експлоатира публични активи, но не е техен собственик.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от община Смолян, в частта, с която исковете са уважени срещу нея.

Жалбоподателят счита, че не е осъществил неправомерни действия по смисъла на чл.109 ЗС, тъй като договорите с всички участници в строителството са подписани от Министерство на околната среда и водите /МОСВ/, което е било възложител на строителството. Съгласно чл.163 ЗУТ отговорност по чл.109 ЗС следва да носи строителят, което не изключва и отговорността на възложителя. Община Смолян не е възложител на процесното строителство. Въззивният съд неправилно игнорирал участието на държавата при това строителство. На следващо място - не влиза в правомощията на гражданския съд да се произнася по законността на реализираното строителство. Строителството е законно, тъй като е налице пълна строителна документация. Самото строително разрешение е изменено и с него е разрешено трасето на канализационния колектор да премине през процесния имот. Това строително разрешение не е обжалвано от ищците. Посочената от въззивния съд заповед № РД-2073/11.08.2011 г. е била обявена за нищожна с влязло в сила решение, но тя не е относима към спора по настоящото дело и от нея не са настъпили вреди, което е установено със сила на пресъдено нещо с решение № 8575/04.07.2017 г. по адм. д. № 2727/2017 г. на ВАС. Дори да се приеме, че строителството е извършено без надлежно учреден сервитут или отчуждаване, това не поражда задължения за община Смолян по чл.109 ЗС и чл.59 ЗЗД, тъй като тя не е възложител на това строителство. Налице са непреодолими технически пречки, които препятстват осъществяване на първоначално предвиденото трасе на колектора и единствената техническа възможност е то да премине през имота на ищците. Канализацията не обслужва общински имот, а само частни имоти, затова не е налице сервитут /отношение на господстващ и служещ имот/. Самите ищци от закупуване на имота през 1994 г. до настоящия момент не са извършвали строителство в него, не са поискали да бъдат снабдени със строителни книжа, а освен това преди осъществяване на проекта имотът е бил без вода и канализация, затова те нямат основание да искат премахване на колектора. Искането за премахване на колектора ще остави всички обслужвани от него имоти без канализационна инфраструктура, което не е адекватна мярка на претендираното с исковата молба нарушение на правото на собственост. Налице са законови разпоредби, които забраняват премахване на изградената канализация. Разпоредбата на чл.112, ал.1, вр. чл.103, ал.2 от Закона за водите задължават собствениците на служещия имот да търпят изграденото в него канализационно съоръжение, затова предявеният иск по чл.109 ЗС следва да бъде отхвърлен. Действащите правни норми изключват възможността преодоляването на едно нарушение да се извърши с ново, по-голямо нарушение. Неоснователен е и искът по чл.59 ЗЗД. Не е налице обедняване на ищците за сметка на обогатяване на община Смолян. Липсва причинна връзка между суми, които община Смолян да е получила и ограничение на права, които ищците търпят. Общината никога не е получавала такси от експлоатацията на процесното съоръжение. Но дори искът да е доказан по основание, то размерът на присъдената сума е силно завишен, тъй като не е съобразен с конкретните обстоятелства. Тази сума би трябвало да се определи като цена на реализирано право на строеж или по друг справедлив начин. Въпреки направените искания, съдът не допуснал експертиза за да се установи пазарната стойност на това право, както и пазарната стойност на сервитут за прокарване на канализационна инфраструктура в имот. Въззивният съд не се произнесъл и по възражението за погасяване на вземането с изтичането на 5 г. давност, която започва да тече от построяването на канализацията през 2011 г. И на последно място жалбоподателят счита, че въззивният съд е допуснал процесуални нарушения, които са довели до неправилност на решението.

В изложението към касационната жалба се поддържат основанията по члр.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК по следните въпроси: 1. Държавата има ли качеството на възложител при реализирането на строителство на инфраструктура на околна среда по проекти, реализирани по И. /Инструмент за структурни политики за присъединяване/ от Министерство на околната среда и водите, чрез създадената Изпълнителна агенция по И., която е изпълнителен орган и която отговаря за възлагането на договорите за изграждане на инфраструктурата за околна среда и транспорт; 2. Основателността на негаторния иск следва ли задължително да е свързана с доказване, че поведението на ответника противоправно накърнява правата на ищеца, и относимо към спора ли е възражението на ответника, че нарушението е извършено от друго лице и липсва негово противоправно действие или бездействие; 3. Само фактът на изграждане на незаконно съоръжение в имота на ищците ли предполага уважаване на негаторния иск, или следва да бъдат установени всички елементи на фактическия състав на чл.109 ЗС, а именно – че неоснователните действия препятстват упражняването на правото на собственост на ищците. За да бъде уважен негаторният иск следва ли създаденото противоправно състояние да възпрепятства реалните права на собственика на имота, чието намерение за упражняване следва да е реално и доказано, или създаденото противоправно състояние и наличието на хипотетична възможност то да възпрепятства упражняването на права на собственика автоматично води до уважаване на негаторния иск;

4. При установяване на възможност за преустройство, преместване или отстраняване на препятствията, които пречат на ищците да упражняват правото си на собственост в съответствие с техническите правила и норми, включително чрез заключение на съдебно-техническата експертиза, съдът следва ли да постанови осъждане на ответника да извърши такова преустройство, преместване или отстраняване на препятствията, вместо цялостно премахване на съоръжението; 5. Следва ли в производството по чл.109 ЗС за преодоляване на допуснато нарушение да бъде постановено премахване на съоръжение, с което обаче се извършва ново, по-голямо нарушение;

6. Длъжен ли е съдът да посочи в доклада по делото правнорелевантните факти, които следва да се установят в производството и представлява ли процесуално нарушение произнасянето му по факти, които не са посочени от страните, без да им е указано значението им за претендираното право;

7. Ако в първата инстанция не е конституиран необходим другар, чието участие при горните обстоятелства е задължително, въззивинят съд следва ли да обезсили като недопустимо първоинстанционното решение и да върне делото за ново разглеждане от друг състав с участието на необходимия другар; представляват ли необходими другари на ответника в производството лицата, които с поведението си са предизвикали вредоносния резултат, чието премахване се търси от ищеца по негаторния иск;

8. При уважаване на негаторен иск с последица премахване на изградена техническа инфраструктура в имот на ищеца винаги ли следва да се уважи обусловения иск за неоснователно обогатяване, независимо от наличието на вредоносен резултат; от кой момент и за какъв времеви период собственикът следва да бъде обезщетен – от създаването на противоправното състояние или от момента, в който това състояние създава вредоносен резултат за собственика на база на реалните му намерения и потребности по реализиране на конкретни права;

9. При уважаване на негаторен иск с последица премахване на техническа инфраструктура обезщетението за неоснователно обогатяване на каква база следва да се определи – като наем на засегнатия имот или като стойност на реализираните права, ако същите бяха извършени в съответствие с изискванията на закона; при обезщетение на база наем за какъв период е допустимо да се изчисли този наем; при определяне на обезщетението следва ли да се вземе под внимание до каква степен намеренията на ищеца са били засегнати от реализиране на вредоносния резултат.

По първия въпрос решението влизало в противоречие с определение № 135 от 15.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1755/2017 г., II г. о., по втория – с решение № 27 от 26.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5427/2014 г., II г. о. и решение № 140 от 10.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4594/2018 г., II г. о., по третия – с ТР № 31/84 г. ОСГК на ВС, решение № 139 от 10.01.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4222/2018 г., II г. о., решение № 33 от 6.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 27/2009 г., II г. о., решение № 23 от 9.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5465/2013 г., II г. о.; по четвъртия – с решение № 170 от 8.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 65/2018 г., I г. о.; по петия – с решение № 123 от 4.10.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3424/2018 г., I г. о.; по шестия – с решение № 61 от 1.07.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5652/2015 г., II г. о, решение № 32 от 10.03.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4741/2015 г., II г. о. и др.; по седмия – с ТР № 1/19.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. По въпроси № 8 и № 9 се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Ответниците в производството И. С. и К. С. оспорват жалбата. Считат, че не са налице основания за допускането ѝ до разглеждане по същество.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд, което не е изключено от касационен контрол с оглед предмета на иска по чл.109 ЗС и цената на иска по чл.59 ЗЗД – чл.280, ал.3 ГПК.

Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Първият въпрос не е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и по него не може да се допусне касационно обжалване. Без значение за изхода по настоящото дело е кой е бил изпълнител и кой – възложител на строителните дейности, извършени в имота на ищците. Според трайната практика на ВКС материално легитимирано да отговаря по иска с правно основание чл.109 ЗС е всяко лице, което извършва или поддържа неоснователното действие, което пречи на ищеца да упражнява правото си на собственост - решение № 340 от 25.V.1994 г. по гр. д. № 918/93 г., IV г. о., решение № 1019 от 21.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 235/2008 г., I г. о., решение № 215 от 26.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 874/2010 г., I г. о., решение № 147 от 2.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 947/2011 г., I г. о. Въззивното решение е съобразено изцяло с тази практика, тъй като община Смолян, чиито обекти на техническата инфраструктура са поставени в процесния имот, е тази, която поддържа неоснователното действие в имота. Отделно от това именно общината, като собственик на техническата инфраструктура, е действителният извършител на това неоснователно действие, независимо от това, че формално възложителят и изпълнителят на строителните дейности са други. Правните последици от изграждането на техническата инфраструктура настъпват в патримониума на общината, общината е тази, която неправомерно разполага своя собственост в имота на ищеца, затова тя трябва да отговаря по иска с правно основание чл.109 ЗС и по обусловения иск по чл.59 ЗЗД, а не лицата, чрез които технически е осъществен проекта в качеството им на възложител и изпълнител. В подкрепа на това виждане е и чл.5 от споразумението от 22.09.2006 г. между МОСВ и община Смолян, в който изрично е посочено, че общината е възложител на строителството по смисъла на чл.161 ЗУТ. Посоченото от жалбоподателя определение № 135 от 15.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1755/2017 г., II г. о., не може да служи като основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като е постановено в производство по чл.288 ГПК. Съгласно приетото в т.2 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице, когато в обжалваното въззивно решение правен въпрос, от значение за изхода на делото, е разрешен в противоречие с тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС; с тълкувателни решения на ОСГК на ВС, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 ЗСВ, обн. ДВ, бр. 59 от 22.07.1994 г. (отм.); с тълкувателни решения на ОСГТК, ОСГК и ОСТК на ВКС или решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК. Във всички случаи определенията на ВКС по чл.288 ГПК не представляват практика, която може да послужи като основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Въпрос № 2 е включен в предмета на делото и отговаря на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, но по него въззивният съд се е произнесъл в съответствие с цитираната по-горе практика на ВКС, което изключва възможността за допускане на касационно обжалване. Въпросът е продиктуван от неправилното виждане на жалбоподателя, че не следва да носи отговорност по чл.109 ЗС, след като формално друг е бил възложител и друг е изпълнител на дейността по поставяне на техническа инфраструктура в имота на ищците. В действителност отговорността на жалбоподателя е ангажирана в качеството му на собственик на инфраструктурата, която го прави лице, което поддържа противоправното състояние в имота. Обжалваното въззивно решение не само не противоречи, а съответства на посоченото от жалбоподателя решение № 27 от 26.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5427/2014 г., II г. о., в което също се приема, че искът по чл.109 ЗС се предявява срещу лицето, чиито действия противоправно накърняват правата на ищеца или чиито бездействия поддържат противоправното състояние, накърняващо правата на ищеца. Приетото в това решение, че ответникът по чл.109 ЗС може да се брани с възражение, че нарушението е извършено от друго лице, не може да бъде отнесено към настоящия случай, тъй като „другото лице“ – държавата, като възложител по договорите за строителство, и самият строител, не са реално лицата, които в случая следва да носят отговорност по чл.109 ЗС, защото в техния патримониум не възникват права от това строителство, а правата възникват само за общината. Същото се отнася и за второто посочено от жалбоподателя решение № 140 от 10.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4594/2018 г., II г. о., в което също се приема, че от значение за основателността на иска по чл.109 ЗС е дали ответникът поддържа неоснователното състояние в имота на ищеца.

Въпросите в група № 3 жалбоподателят поставя поради неправилното си виждане, че след като ищецът не е предприел през продължителен период от време строителство в имота си, то и разположените в този имот части от канализационната система на общината с нищо не пречат на правото му на собственост. Това виждане противоречи на принципните разяснения, дадени в Тълкувателно решение № 4 от 6.11.2017 г. на ВКС по т. д. № 4/2015 г., ОСГК. В него е прието, че правото на собственост е призната и гарантирана от закона възможност на едно лице да владее, да ползва и да се разпорежда с определена вещ и да иска от всички други лица да се въздържат от въздействия върху нея, а ако са осъществили такива въздействия - да ги преустановят за в бъдеще и да възстановят вещта в предишното ѝ състояние. Никъде в практиката на ВКС не се приема, че защитата по чл.109 ЗС се осъществява само тогава, когато ищецът активно упражнява правото си на собственост. Такава теза не може да се извлече и от посочената от жалбоподателя практика - ТР № 31/84 г. ОСГК на ВС, решение № 139 от 10.01.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4222/2018 г., II г. о., решение № 33 от 6.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 27/2009 г., II г. о., решение № 23 от 9.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5465/2013 г., II г. о. В посочената практика общо се сочи, че неоснователното действие по чл.109 ЗС следва да е такова, че да създава пречки за ползването на вещта на ищеца. Няма колебание обаче в практиката на ВКС, че строителството в чужд имот без учредено право на строеж е основание за уважаване на иска по чл.109 ЗС, тъй като собственикът на имота не е длъжен да търпи това строителство. Това е прието изрично например в решение № 267 от 15.05.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3225/2014 г., I г. о., според което извършването на пристрояване и надстрояване на сграда в съсобствен имот, без за това да е надлежно учредено ограничено вещно право и без съгласието на останалите съсобственици, представлява неоснователно действие по смисъла на чл. 109 ЗС и попада в обхвата на защитата по негаторния иск. Същото разрешение се прилага и при строителство в чужд имот без право на строеж. Посоченото от жалбоподателя решение № 33 от 6.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 27/2009 г., II г. о., не влиза в противоречие с тази практика, тъй като там спорното строителство, което съдът отказва да премахне по реда на чл.109 ЗС, е извършено в онази част от съсобственото дворно място, която извършилият строителството съсобственик ползва въз основа на извършено разпределение на ползването на мястото по чл.32, ал.2 ЗС. С това решение е разгледана една частна хипотеза, която обаче не изключва казаното по-горе, че собственикът на имота не е длъжен да търпи строеж, извършен в имота му от друго лице, което не притежава право на строеж.

Въпрос № 4 не съответства на данните по делото, поради което по него също не може да се допусне касационно обжалване. Съдът е уважил иска по чл.109 ЗС не само заради това, че частта от канализационната система, означена като РШ13, попада точно под петното на застрояване в процесния имот, а защото в този имот не може да има каквато и да е техническа инфраструктура на общината. Затова съдът по настоящото дело не е обсъждал съществува ли техническа възможност за преместването само на въпросната част РШ13 и затова въззивното решение не противоречи на решение № 170 от 8.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 65/2018 г., I г. о., което е постановено при друга фактическа обстановка. По това решение процесната канавка за отводняване на път от републиканската пътна мрежа не е изградена в имота на ищеца по чл.109 ЗС. Местоположението на канавката обаче препятства изграждането и функционирането на локално пътно платно за подход към имота на ищеца, поради което той не може да го ползва по предназначение и затова съдът е посочил, че може да се намери друго техническо разрешение за този подход, а не непременно премахване на канавката. По това дело не е налице строителство в чужд имот без право на строеж, затова и даденото от съда разрешение на конкретния правен въпрос е различно.

Въпрос № 5 жалбоподателят свързва с обстоятелството, че липсва друго изпълнимо техническо решение за прокарване на канализацията в квартала и ако част от нея бъде премахната при уважаването на иска по чл.109 ЗС, целият квартал ще остане без канализация. В посоченото от жалбоподателя решение № 123 от 4.10.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3424/2018 г., I г. о., се сочи, че защитата по чл.109 ЗС срещу неоснователно действие не може да се осигури чрез предписване да се извърши друго неоснователно действие. Това разрешение не е нарушено от въззивния съд по настоящото дело. Уважаването на иска по чл.109 ЗС в случая не води до закононарушение, а е налице точно обратното – канализацията на квартала е осигурена чрез законово нарушение. Следва да се има предвид и това, че създаденият конфликт между частния интерес, защитен с уважаването на иска по чл.109 ЗС, и общественият интерес, застрашен с уважаването на този иск, може да бъде разрешен чрез прилагане на закона – чл.67, ал.1, вр. чл. 199 или чл.205 ЗУТ, независимо от това, че в случая се касае за вече изградена канализация, а не за изграждането на бъдещата канализация. Негативните последици, които общината трябва да търпи затова, че не е предприела своевременно действия по чл.205 ЗУТ, се състоят в заплащането на глоби по чл.527 ГПК и плащането на обезщетения по чл.59 ЗЗД. Причина за тези неблагоприятни последици обаче не е съдебното решение по чл.109 ЗС, а неизпълнението на законови изисквания от страна на общината.

Въпрос № 6 се поставя от жалбоподателя поради виждането му, че съдът не е указал доказателствената тежест за изследване на възможността за преместване на елементите от канализационната система, поставени в процесния имот. Доколкото това обстоятелство няма решаващо значение за изхода на делото, то и по свързания с него процесуалноправен въпрос не може да се допусне касационно обжалване, тъй като той не е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Въпрос № 7 се поставя, тъй като жалбоподателят счита че МОСВ като възложител и Д. „К. К.-П.-Вод“ като изпълнител на процесната канализация е трябвало да бъдат конституирани като необходими другари на ответната община. Като се има предвид изложеното по повод въпрос № 1 и № 2, не съществува вероятност въззивното решение да е процесуално недопустимо поради неконституирането на необходим другар и съответно – не е налице противоречие с ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. МОСВ не е възложител по смисъла на чл.161 ЗУТ и не е надлежна страна по иска с правно основание чл.109 ЗС. Изпълнителят на строителството не би могъл да носи отговорност по чл.109 ЗС, освен това в случая тъй не се е отклонил самоволно от възлагането и одобрената строителна документация, а е сторил това въз основа на нищожната заповед на кмета на общината за учредяване право на преминаване по чл.192, ал.2 ЗУТ, вместо общината да се предприеме действията по чл.67, ал.1 ЗУТ, които са в нейна компетентност. Ето защо изпълнителят на строителството също не е легитимиран да отговаря по негаторния иск.

Въпрос № 8 смесва институтите на неоснователното обогатяване и непозволеното увреждане, което препятства възможността за допускане на касационно обжалване по него. Основателността на иска по чл.59 ЗЗД зависи от това дали ответникът се е обогатил за сметка на ищеца, а не от това дали ищецът е претърпял вреди от неоснователно действие на ответника.

Не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпрос № 9. Независимо от спецификите на случая, към него се прилага общото правило, което се използва в съдебната практика, че размерът на обезщетението за неоснователно ползване на чужд имот се определя според средния месечен наем на имота или на ползваната част от него. Точно това правило е приложено и в настоящия случай. Наличието на непротиворечива практика по поставения въпрос изключва основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по него.

И на последно място – жалбоподателят не е посочил защо счита, че въззивното решение е очевидно неправилно. Не съществува вероятност за наличие на това основание за допускане на касационно обжалване, тъй като нито е налице грубо видимо нарушение на закона, нито явна необоснованост на съдебния акт.

При този изход на делото на ответниците И. Е. С. и К. Р. С. следва да се присъдят разноските за производството пред ВКС в размер на 1200 лв. по договор за правна защита и съдействие от 03.08.2020 г.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,