Определение № 764 от 16.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 1286/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ищеца в производството „ТЕ - КА ЕКОЛОДЖИ“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК] срещу въззивно решение № 211 от 14.04.2025 г., постановено от Апелативен съд - София по в.т.д. № 159 по описа на съда за 2025 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 1591 от 18.11.2024 г., постановено от Софийски градски съд по т.д. № 189 по описа на съда за 2023 г., с което е отхвърлен предявеният от касатора срещу ЗЕАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“, ЕИК:[ЕИК], иск с правно основание чл. 405, ал. 1 КЗ за заплащане на сумата 105000 лв., представляваща обезщетение по имуществена застраховка „Каско”, сключена на 13.05.2022 г. с полица № 4704220200022162, за вредите, настъпили на 06.07.2022 г. от кражбата на застрахован лек автомобил марка „Лексус“, модел РХ450ХЛ, с рег. [рег.номер на МПС], със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за очевидна неправилност, при условията на евентуалност - за неправилност на обжалваното въззивно решение, произтичащи според касатора от няколко основания, а именно: 1./ произнасяне по непредявени възражения; 2./ приемане за установени обстоятелства, които никога не са били разпределени в доказателствена тежест на ищеца; 3./ необоснованост на извод за степента на грижата на добрия търговец по отношение на спорещите страни; 4./ приемане от страна на съда за определени факти, че са общоизвестни.

Излагат се подробни съображения в подкрепа на оплакванията в жалбата, по отношение на всеки един от така посочените пороци на обжалвания съдебен акт.

Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му и уважаване на предявения от касатора иск в цялост, претендират се разноски.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, инкорпорирано в касационната жалба се поставят материалноправни и процесуалноправни въпроси, по които според касатора въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на В(К)С, и които са от значение за развитието на правото, както следва:

1. Допустимо ли е съдът да се произнесе по невъведено в процеса възражение? - въпрос, според касатора разрешен в противоречие с практиката на В(К)С, обективирана в решение № 3 от 6.02.2012 г. по гр.д. № 189/2011 а, I гр. отд. на ВКС, решение № 18 от 10.03.2022 г. по гр.д. № 4024/2021 г., I гр.отд. на ВКС, решение № 53 от 19.02.2014 г по гр.д. № 4041/2013 г., I гр.отд. на ВКС, решение № 56 от 22.02.2018 г. по гр.д. №2372/2017 г., IV гр.отд. на ВКС, решение № 60 от 10.04.2013 г. по гр.д. № 896/2012 г., III гр.отд. на ВКС и много други.

Излага се в обосноваване на въпроса и на противоречието му с посочената практика, че от самото начало на производството ищецът се позовава на разпоредбата на чл. 78 от Закона за собствеността (ЗС), аналогична на разпоредбата на чл. 1153 ИТК. Твърди се, че в нито един етап от производството пред първата инстанция ответникът не е въвел възражение за недобросъвестност у ищеца при придобиване на процесната вещ. Още по-малко пък тази недобросъвестност е била аргументирана с груба небрежност. Според касатора въззивният съд, поставяйки го в хипотеза на процесуална изненада, се е произнесъл по невъведено възражение, срещу което страната никога не се е защитавала, в противоречие с разпоредбата на чл. 133 ГПК (респективно - чл. 370 ГПК в производството по търговски спорове) и с посочените актове на ВКС.

2. Може ли съдът да приеме за установени обстоятелства, които никога не са били разпределени в доказателствена тежест на ищеца? Според касатора въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Твърди се, че съдът в нито един момент не му е указал, че добросъвестността следва да бъде установена от негова страна. Нещо повече, според действащото у нас правило на чл. 70, ал. 2 ЗС, добросъвестността се предполага до доказване на противното. Това правило въвежда оборима презумпция, която, макар и съдържаща се в материален закон, има процесуалноправно значение. И това е така, тъй като въведената презумптивна предпоставка може да бъде опровергана по пътя на обратното доказване от страна на ответника в производството. Настоява се, че доколкото такова възражение ответникът никога не е въвеждал, съответно - и съдът не е разпределял тежест на доказване на това възражение нито с доклада на първоинстанционния съд, нито с въззивния доклад (доколкото такова оплакване липсва в отговора на въззивната жалба). Според касатора ако разгледаното възражение е било валидно въведено в процеса, както и ако тежестта на доказване е била правилно разпределена, ищецът-въззивник е щял да представи доказателства и да направи доказателствени искания във връзка с допустимото в случая насрещно доказване. Да се приеме за установено, че не е положена и минималната необходима грижа, при положение, че изобщо не е изследвано кое е лицето, което е приело автомобила, кога, как, в присъствието на кои лица, според касатора представлява необосновано самоволно предположение на съда, чието установяване е далеч извън стандартите на пълното и главно обратно доказване, изискуемо от правилото на чл. 70, ал. 2 ЗС, намиращо съответното приложение и в италианското законодателство (чл. 1147, ал. 2 ИГК in fine).

3. Може ли грижата на добрия търговец да бъде no-квалифицирана за приобретателя на застрахованата вещ във връзка с придобиването й, отколкото за застрахователя, който приема да изплати застрахователно обезщетение при риск „кражба“? За този въпрос също се твърди, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Сочи се, че приемайки, че ищецът не е проявил необходимата елементарна грижа при придобиване правото на собственост върху процесната вещ, въззивният съд е достигнал до извода, че същият не е положил „квалифицираната грижа на добрия търговец“. Според касатора този извод на съда е изключително странен и на езика на касационното обжалване следва да се определи като „очевидно неправилен“, доколкото ответникът в производството е застрахователно дружество, лидер в автомобилното застраховане не само у нас, но и в чужбина. Настоява се, че служители на ответника са приели документите на застраховащия, включително и документите за собственост на процесната вещ. Впоследствие, след сключването на договора за застраховка вещта е била предоставена за оглед и поставяне на външно устройство за защита срещу покрития риск „кражба“. В нито един етап от този продължителен процес на застраховане ответникът и неговите служители не са се усъмнили в произхода на автомобила, както и в правото на собственост на застраховащия. Била е извършена надлежна проверка, както и идентификация на автомобила, която го отграничава от други, подобни на вид вещи. Бил е извършен и физически преглед (оглед) на вещта и монтаж на специално устройство. При така изложеното се оспорва, че за ответника не е налице извод за непроявена професионална грижа, но че явно такава, та дори и в по-голяма степен, е следвало да прояви касатора, закупувайки автомобил на базата на външно изглеждащи редовни документи. Според касатора дори и да се приеме, че не е проявил необходимата грижа на добрия търговец, с още по-голяма степен тези изводи намират приложение за ответника, който не е проявил професионалната грижа на добрия автомобилен застраховател.

4. Може ли съдът да приеме определени факти за общоизвестни и служебно известни, без за това да са уведомени страните? Твърди се, че въпросът е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС - решение № 95 от 16.06.2016 г. по гр.д. № 5371/2015 г, IV гр. отд. на ВКС, решение № 274 от 13.12.2011 г. по гр.д. № 1514/2010 г., II гр. отд. на ВКС и много други.

Твърди се, че въззивният съд е приел, че сделката за придобиване на застрахованото имущество от страна на ищеца е на „значителна цена“ (поставено в курсив в съдебния акт), поради което и неизвършването на задълбочена проверка на обстоятелствата води до „лекомислие до степен на груба небрежност“. Именно въз основа на тези разсъждения съдът е направил извод за недобросъвестност у касатора при придобиването на процесната застрахована вещ. Излага се, че по принцип няма пречка съдът да се позове на служебно известните му обстоятелства. Разпоредбата на чл. 155 ГПК обаче изисква съдът предварително да съобщи на страните тези обстоятелства, а страните не трябва да бъдат изненадвани в решението за това кои факти са приети за установени от съда, но не въз основа на преценката на сочените от страните и събрани по делото доказателства, а поради това, че съдът ги счита за общоизвестни или защото са му служебно известни. Касаторът смята, че понятието „значителна цена“ (особено пък поставено в курсив) означава, че за съда стойността на процесната вещ се отличава с особена доказателствена стойност, за да бъде квалифицирана и сделката като по-особена, по-търговска, изискваща по-квалифицирана грижа. Не е ясно обаче въз основа на какви критерии съдът е възприел цената като „значителна“, използвайки този оценъчен термин без нормативна градация. Още по-неясно е защо тази „значителна“ цена следва да води до по-задълбочена проверка от страна на приобретателя. Нещо повече, тази цена не е съпоставена по никакъв начин със средните пазарни цени на вещи от същия вид, род и качество, за да бъде определена като „значителна“, а не например като „изключително изгодна“, при каквато сделка повечето приобретатели биха подходили доста по-експедитивно с цел по-бързото придобиване на предлаганата вещ, стока или услуга.

Според касатора очевидната неправилност на съдебното решение се състои в приемането за разглеждане на невъведени валидно в процеса правоизключващи възражения, както и допълването на законоустановени разпоредби с вековно приложение, с критерии, които никога не са били част от действащото право.

Ответникът по касация оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество намира жалбата за неоснователна.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи относно неоснователността на предявения от касатора иск, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното решение, че:

Според изслушани и приети основно и допълнително заключения на автотехническа експертиза, действителната стойност на процесния застрахован автомобил към момента на настъпване на застрахователното събитие /6.07.2022 г./ е 113 293 лв. Вещото лице е установило, че според номера на рамата на автомобила годината на производство на същия е 2020 г., като според електронния регистър при официалния представител на марката в България, автомобилът е бил предназначен за американския пазар и първоначално е бил регистриран там, но няма достъп до информацията в регистрите на американския пазар.

Във връзка с изясняване на собствеността върху процесното МПС по делото са събрани множество доказателства.

Според представеното свидетелство за регистрация на МПС №[ЕИК]/7.05.2021 г., издадено от СДВР - Пътна полиция, датата на първа регистрация на процесния автомобил е 24.04.2020 г., като същият е бил първоначално регистриран в България на 7.05.2021 г. от ищеца „ТЕ - КА Еколоджи“ ЕООД. От представената преписка от СДВР е видно, че регистрацията е била извършена по заявление № 214134082269, към което са приложени: 1) протокол за преглед и техническа изправност на ППС № 214134017531; 2) сертификат от публичния регистър на МПС в [населено място] - Италия в превод; 3) свидетелство за регистрация № СЕ 0073547 /на италиански език и в превод на български език/, според което автомобилът е бил първоначално регистриран в Италия с рег. № GE680SN от М. Р., [дата на раждане], с адрес - [населено място], [улица], като автомобилът е спрян от движение поради окончателен износ за държава от ЕС - България; 4) договор за продажба на употребявано МПС от 15.04.2021 г., сключен между Р. М. и ищеца за цена от 52 000 евро, като в графата „номер на удостоверението за собственост“ е посочен номерът на рамата - JTJHGKFA3L2010179, а в графата „дата на следващ технически преглед“ - 24.04.2020 г., и 5) декларация от 28.04.2021 г. на управителя на ищцовото дружество Ц. Х. И., с която е декларирал, че е закупил процесния автомобил на 15.04.2021 г. в [населено място] от продавача Р. М..

Съдът сочи, че по делото е представен от ищеца с превод договорът от 15.04.2021 г. за продажба на употребявано МПС, който ищецът е представил пред застрахователя и който е видимо различен, и съдържа и повече данни за собственика/продавача на МПС, в сравнение с договора, представен при регистрацията в СДВР. В този договор за продавача е посочена друга дата на раждане /19.10.1976 г./ и друг адрес /гр. Рим, Н., [улица], п.к. 00125/, както и данни за документ за самоличност, данъчен номер, телефон и електронен адрес.

Излага се от въззивния съд, че по реда на Регламент /ЕС/ 2020/1783 относно сътрудничеството между съдилищата на държавите членки при събирането на доказателства по граждански или търговски дела, са събрани доказателства относно идентификацията на продавача по договора за покупко-продажба на МПС, с който ищецът твърди, че е закупил автомобила от Италия, както и относно регистрацията и данните от нея за превозното средство. Информацията е поискана, след като и двете страни по делото са уточнили имената, датата на раждане и адрес на лицето М. Р., а именно, че е [дата на раждане] с адрес [населено място], [улица].

Според получения по този ред протокол от 3.06.2024 г. по гр.д. № 4270/2024 г. на Обикновения съд в Рим и след необходими проверки е установено, че лице с имена М. Р., вкл. [дата на раждане], не съществува и не са издавани лични документи на такова лице. Посочено е, че не съществува и [улица]. Установено е съществуването на [улица], която има № 39, но там са регистрирани други лица. Посочено е, че на 17.04.2024 г. Министерството на инфраструктурата и транспорта е отговорило, че процесното превозно средство с рег. № GE680SN е регистрирано в Службата за регистрация на МПС на [населено място] на 12.03.2021 г., като според приложените документи е за същия модел автомобил, но с друг номер на шаси - JTJBGMCA902065754, регистриран на дружеството „К. Италия“ АД, което е променило наименованието си на „Тойота Ф. Мобилити Италия“ АД. Установено е от доклад от 20.05.2024 г. на полицията в [населено място], че процесният номер на шасито /JTJHGKFA3L2010179/ не съответства на рег. № на автомобила - GE680SN, като шасито не присъства в базите данни, поради което не съществува такова. Информацията е и на база проверка в базите данни EUGARIS, включващи и други европейски страни - Л., Испания, Швеция, Л., Франция, Ф., Холандия и Белгия. Заключено е, че такова шаси не се свързва с нито едно превозно средство Тойота/Лексус, поради което разследващите считат, че „въпросното превозно средство изглежда чуждо превозно средство - снабдено с фалшиво шаси“.

В първоинстанционното производство е събрана информация по реда на чл. 43 КМЧП и Европейската конвенция за обмен на правна информация между държави за уредбата по италианското право относно сключването на договор за покупко-продажба на МПС, прехвърляне на правото на собственост върху такова, изискванията за форма и съществуването на презумпции за придобиване на право на собственост върху автомобил извън хипотезата на прехвърлянето му с договор. Във въззивното производство е събрана информация и за съдържанието на чл. 1147 и чл. 1153 от Гражданския кодекс на Италия.

От правна страна въззивният състав е приел, че:

Възражението за липса на право на собственост на ищеца върху процесното МПС, е свързано с наличието на застрахователен интерес по смисъла на чл. 349, ал. 1 КЗ, от който зависи валидността на застрахователния договор /чл. 349, ал. 2 КЗ/. Ако ищецът не е собственик на автомобила, то тогава ще е налице застраховане на чуждо имущество, което е действително само ако е налице одобрение от собственика на същото - чл. 402, ал. 2 КЗ. Ищецът не се позовава на хипотезата на чл. 402, ал. 2 КЗ, а на свое право на собственост върху застрахования автомобил.

За доказване на правото си на собственост върху автомобила ищецът е представил свидетелство за регистрация на МПС №[ЕИК]/7.05.2021 г., издадено от СДВР - Пътна полиция. Същото е официален удостоверителен документ, който по правило е достатъчен за доказване на собствеността, освен ако доказателствената му сила е опровергана от други събрани доказателства. Същевременно, регистрацията няма правосъздаващо действие - тя само оповестява определени обстоятелства, вкл. права, а не ги създава.

В случая, според съда, регистрацията на процесното МПС в България е извършена въз основа на представен от ищеца писмен договор за продажба на употребявано МПС от 15.04.2021 г. В същия е посочено, че е сключен за цена от 52 000 евро в [населено място] - Италия с продавача М. Р., за която в представеното свидетелство за регистрация № СЕ 0073547 е посочено, че е [дата на раждане], с адрес - [населено място], [улица]. При тези твърдения на ищеца приложимо право както към придобиването на собствеността, така и към посочения договор е правото на Република Италия - съобразно чл. 65, ал. 1 КМЧП и чл. 4, пар. 1, буква „а“ от Регламент /ЕО/ № 593/2008 относно приложимото право към договорните задължения.

Въззивният състав излага, че в настоящия съдебен процес е установено съдържанието на италианското право, според което няма изискване за форма за валидност на договор за покупко-продажба на МПС, но писмен договор е необходим за целите на вписването в Публичния автомобилен регистър, вписването в който има оповестително действие, като прехвърлянето на собствеността е обусловено от нейното предходно притежание от продавача. Същевременно, установено е и това, че в италианското право съществува оригинерен способ за придобиване на движима вещ чрез добросъвестно владение, аналогичен на този по чл. 78 от българския Закон за собствеността. Такъв способ е уреден в чл. 1153 от Гражданския кодекс на Италия, според който „лице, на което движима вещ е отчуждена от лице, което не е собственик, придобива собствеността върху нея чрез владение, при условие че е добросъвестно в момента на предаването и че съществува основание, годно за прехвърляне на собствеността“. Според въззивния състав обаче от събраните по делото доказателства не се установява процесното МПС да е придобито от ищеца нито на деривативно, нито на оригинерно основание, поради следното:

Според съда, на първо място, събраните по реда на Регламент /ЕС/ 2020/1783 доказателства установяват с категоричност несъществуването на лицето, посочено като продавач с представения писмен договор от 15.04.2021 г. - М. Р.. Това е достатъчно да се приеме, че документът е неистински и не обективира въобще договор, тъй като той представлява съглашение между поне две лица, а в случая е установено несъществуването на едното от тях. По делото липсват доказателства ищецът да е сключил договора с друго реално съществуващо физическо лице. Липсват и ангажирани доказателства за начина на плащане на посочената цена от 52 000 евро /напр. банкови документи/, което би било индиция за договорни отношения.

Отделно от това, според въззивния състав е налице неистинност на същия документ /договора за продажба/ и в друга част, а именно - относно индивидуализиращите данни за процесното МПС. Съдът приема за установено, че посоченият в договора и в представеното италианско свидетелство за регистрация № СЕ 0073547 номер на шасито /JTJHGKFA3L2010179/ не съответства на рег. № на автомобила - GE680SN, като такъв номер на шаси не присъства в базите данни в Италия и в други държави, поради което не съществува такова. Същевременно, с този рег. номер /GE680SN/ е регистриран в Италия друг автомобил с друг номер на шаси и друг собственик. Следователно, самите индивидуализиращи данни на автомобила са били фалшифицирани, което наред с несъществуването на лицето, посочено като продавача, е допълнителен аргумент, че представените договор и свидетелство за регистрация са неистински документи, и че липсва въобще съглашение за продажба на автомобила в полза на ищеца. Не се твърди и доказва ищецът да е сключил за този автомобил друг договор за продажба с друго лице. Ето защо не се установява ищецът да е придобил автомобила по деривативен начин.

На следващо място съдът посочва, че не са налице предпоставките за придобиването на собствеността и посредством оригинерния придобивен способ по чл. 1153 от Гражданския кодекс на Италия. Една от тях е наличието на валидно основание /титул/, годно да прехвърли собствеността. В случая такова валидно прехвърлително основание липсва, тъй като по изложените съображения липсва въобще доказан сключен договор. Според въззивния състав не може да се приеме и че ищецът е бил добросъвестен владелец по смисъла на чл. 1147 от Гражданския кодекс в момента на придобиване на фактическата власт върху автомобила, доколкото тази добросъвестност е изключена, ако незнанието му за липсата на права на продавача се дължи на груба небрежност, съгласно чл. 1147, ал. 2 от Гражданския кодекс. Въззивният съд приема, че ищецът е допуснал такава, тъй като не е извършил минимално изискуемата проверка на правата на своя праводател, още повече, че ищецът е търговец и при сключването на търговски договори следва да полага квалифицираната грижа на добрия търговец. Според съда такава проверка е била възможна относно статуса на автомобила в публичния автомобилен регистър на Италия и не е изисквала много усилия. Тя е следвало да се извърши и поради това, че данните за продавача /година на раждане и адрес/ са били различни в представеното италианско свидетелство за регистрация и в договора за продажба. Според съда неизвършването на такава при сделка на значителна цена надхвърля обикновеното лекомислие до степен на груба небрежност. Това изключва квалифицирането на ищеца като добросъвестен владелец - чл. 1147, ал. 2 от Гражданския кодекс. Следователно, липсва осъществен в полза на ищеца оригинерен придобивен способ по чл. 1153 от Гражданския кодекс на Италия.

При това положение и в обобщение въззивният състав е приел за доказано, че ищецът не е придобил собствеността на процесния автомобил, което сочи на липса на застрахователен интерес при сключването на процесния застрахователен договор, обуславяща неговата нищожност съгласно чл. 349, ал. 2 КЗ. При така приетото според съда липсва и породено в полза на ищеца вземане срещу ответника за заплащане на застрахователно обезщетение, поради което и предявеният иск по чл. 405, ал. 1 от КЗ е изцяло неоснователен.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

В случая не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Същото не е очевидно неправилно. В практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на външното съдържание на диспозитива и мотивите на обжалвания съдебен акт, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че същият бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК.

В случая в обосноваване твърденията си за очевидна неправилност на въззивния съдебен акт, касаторът излага твърдения: /към обосновката на третия му въпрос/ - за очевидна неправилност на изводите на съда досежно проявената от него /касатора/ груба небрежност, поради непроявяване квалифицирана грижа на добрия търговец в защита на собствения му интерес; за приемането за разглеждане на невъведени валидно в процеса правоизключващи възражения /тези твърдения са обсъдени в настоящите мотиви, относими към първия въпрос на касатора/, както и за допълването на законоустановени разпоредби с вековно приложение, с критерии, които никога не са били част от действащото право. Същите твърдения са относими към правилността на въззивното решение /срв. чл. 281, т. 3 от ГПК/, но не са годни да обосноват очевидна негова неправилност с белезите, описани непосредствено по-горе, каквито белези, при прочит на обжалваното съдебно решение и в рамките на правомощията си по чл. 288 от ГПК, настоящият касационен състав не намира да са видни от неговото действително съдържание – диспозитив и мотиви. Поради изложеното въззивното решение не следва да се допусне до касационно обжалване на заявеното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Не са налице и останалите, поддържани от касатора основания за допускане на касационно обжалване.

Първият въпрос на касатора не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване. Същият се основава главно на твърденията на касатора, изложени към въпроса – започващи с това, че още от началото на производството ищецът се позовава на разпоредбата на чл. 78 от Закона за собствеността (ЗС), аналогична на разпоредбата на чл. 1153 ИТК, които твърдения не намират опора в материалите по делото. Никъде в първоинстанционното производство – не само своевременно – в исковата си молба и допълнителната искова молба, но и до самия му край, касаторът не се е позовавал на придобиването на собствеността върху процесното МПС по оригинерния способ, уреден било в чл. 78 от ЗС, било в приложимия италиански материален закон. От самото начало на производството и във всичките му изявления по делото – в исковата молба, в допълнителната такава, в проведените открити съдебни заседания и до тези в писмените му бележки след приключване на устните състезания, касаторът твърди, че е придобил собствеността на процесното МПС по силата на договор за покупко-продажба, а твърденията му, че е действал добросъвестно, ясно се заключават до това, че е действал добросъвестно именно при сключването на същия договор. Това логично води и до нерелевиране /било то – своевременно или не/, от страна на ответника, на възражения, оборващи липсващите твърдения на ищеца за придобиване на собствеността по такъв, незаявен от ищеца способ, съответно – отрича на този въпрос на касатора качеството на годно общо основание за допускане на касационно обжалване.

Същото се отнася до втория въпрос на касатора – разпределението на доказателствената тежест е извършено още от първоинстанционния съд в доклада му по делото и доколкото твърденията на ищеца за начина на придобиване на процесното МПС, са се заключавали и изчерпвали до закупуването му чрез договор за покупко-продажба, евентуалната му добросъвестност или недобросъвестност, като елементи на друг /оригинерен/, но незаявен от него по делото в първата инстанция, придобивен способ, са били въобще извън предмета на доказване в първоинстанционното производство, което обяснява защо не му е и възлагано от първоинстанционния съд да ги доказва по делото с извършеното от съда разпределение на доказателствената тежест. Дори и да се приеме обратното, за каквото приемане не е налице основание, по отношение на въпроса поддържаният към него допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, е само общо заявен, без да е обоснован с конкретни твърдения, съобразени със задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. В допълнение – в края си обосновката към втория въпрос на касатора е несъответна на действителните изводи на въззивния съд, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция и видни от мотивите му, в които недобросъвестността на касатора е обоснована с неизвършването на елементарна проверка в публичния автомобилен регистър на Италия, която според съда не е изисквала много усилия, а не на каквито и да било изводи, налагащи изследване на това кое е лицето, което е приело автомобила, кога, как, в присъствието на кои лица и др.п.

Третият въпрос на касатора въобще няма връзка със спорния предмет в производството – предмет на преценка в същото от страна на въззивния съд, е наличието или липсата на проявена от ищеца – касатор и застраховащ груба небрежност, като обстоятелство, изключващо добросъвестността му – тя на свой ред елемент от фактическия състав на евентуално оригинерно придобивно основание /с уточненията по-горе, че в производството пред първоинстанционния съд ищецът въобще не е заявявал такова/. С оглед предмета на делото въобще не е била предмет на установяване в производството евентуална такава небрежност, проявена или не от застрахователя. Поради изложеното въпросът не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на същия важи и изложеното по-горе към втория въпрос – за необосноваване наличието на допълнителния критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Отново същото се отнася до четвъртия въпрос на касатора – въззивният съд не е формирал изводите си за проявена от касатора груба небрежност, основавайки ги само на приетата от съда за значителна, стойност на застрахования автомобил, още по-малко пък базирайки ги в тази им част, на разпоредбата на чл. 155 от ГПК, съответно – приемайки обстоятелството, че стойността на автомобила е значителна, за установено, доколкото това е общоизвестно или му е служебно известно, в какъвто случай само би бил длъжен да го съобщи на страните. Изтъкваното от касатора в обосноваване на въпроса му – че поради конкретния начин на оформяне на част от мотивите към обжалваното въззивно решение /в курсив/, това означавало, че за съда стойността на процесната вещ се отличава с особена доказателствена стойност, не отговаря на действителното съдържание и смисъл на същите мотиви, преценявани в тяхната цялост. В допълнение – изводите на съда за недобросъвестност на приобретателя не са обусловили самостоятелно изхода на делото във въззивната инстанция, доколкото /непосредствено преди тях/ съдът е изложил такива за липсата и на друг елемент от фактическия състав на евентуалното оригинерно придобиване – наличието на валидно основание /титул/, годно да прехвърли собствеността.

При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът няма право на разноски, а ответникът по касация не претендира такива.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение