Определение № 5592 от 03.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1825/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Т. И. И., чрез адв. П. Г., срещу въззивно решение № 145/14.02.2024 г., постановено по възз. гр. д. № 2399/2023 г. по описа на Окръжен съд – Варна, с което потвърдено решение № 3177/03.10.2023 г. по гр. д. № 14452/2022 г. на Районен съд – Варна. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от касатора срещу Е. Л. П. иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД - за сумата 8 000 лв., получена на отпаднало основание (предплатен наем за периода от м. ноември 2017 г. до м. юни 2019 г. по договор за наем от 01.10.2016 г.); и иск по чл. 240 ЗЗД - за сумата 4 400 лв., дадена в заем на 05.06.2017 г. на И. В., като пълномощник на Е. П.. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си касаторът поддържа, че на основание чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпросите: 1) какъв е документът, при който е положен подпис от лице, считано за автор, но съдържанието на същия е изготвено от лице, различно от това, което го е подписало, и прави ли това документа неистински в цялост, или само в отделни части; 2) следва ли съдът при постановяване на своето решение да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за правния спор и да изложи мотиви по тях; следва ли съдът да прецени доказателствената стойност на частните документи с оглед всички обстоятелства по делото; 3) ако в един документ има подправка/дописване/коригиране на текста или част от него и това компрометира неговата автентичност, то компрометиран ли е целият документ или само подправената/дописаната/коригирана част. Сочи се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответната страна по жалбата Е. Л. П., чрез адв.Д. С., е подала писмен отговор, в който поддържа становище за липса на основания за допускане на касационния контрол, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Касационната жалба е процесуално недопустима в частта, имаща за предмет въззивното решение по иска с правно основание чл. 240 ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. В случая, претенцията по чл. 240 ЗЗД е с цена 4 400 лв., поради което въззивното решение по този иск не подлежи на касационен контрол и касационната жалба в тази й част следва да се остави без разглеждане. В частта по иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за сумата 8 000 лв., получена на отпаднало основание, касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от процесуално легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. По предпоставките за допускане на касационния контрол, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 01.10.2016 г. Л. П. Л. и Т. И. И. са сключили безсрочен договор за наем на недвижим имот, находящ се в [населено място], на [улица], [жилищен адрес] срещу месечен наем от 400 лева, платим от 1-во до 7-мо число на текущия месец. Към договора за наем е изготвен Анекс № 1, съгласно който при плащане на месечния наем се издава разписка от наемодателя. С Анекс № 2 към договора, сключен между наемателя и И. В., в качеството му на представител на Е. П. – собственик на наетия недвижим имот, страните са потвърдили сключения договор за наем при първоначално договорените условия. По делото са представени 4 бр. разходни касови ордери за заплащане на месечните наеми - по 400 лв. за периода м. декември 2016 г. – м. март 2017 г. Представени са и 2 бр. РКО от 05.04.2017 г. и 07.07.2017 г. съответно за сумите 6 400 лв. и 4 000 лв., в които е посочено сумите да се броят съответно на И. В. и на Е. П., а като основание е посочено „наем за 16 месеца“ и „наем за 10 месеца“. Договорът за наем е бил прекратен считано от 01.11.2017 г. Според приетите по делото заключения на съдебно-криминалистическата експертиза за почерково и техническо изследване на документи, в РКО от 05.04.2017 г. е налице преповтаряне на букви и цифри от отделни текстове, което не е обичайно при изписване на ръкописен текст. От изследваните текстове „6 400 лв.“, „шест хиляди и четиристотин лева“ и останалия текст не се установяват признаци сочещи неедновременност на изписването на отделните думи, с изключение на последната цифра „0“ от текста на числото „6 400“. В РКО от 07.07.2017 г. също е налице преповтаряне на букви и цифри в изписването на текста. Ръкописните текстове (буквени и цифрови) в ордерите са изпълнени от едно и също лице, което не е нито И. В., нито Е. П.. Свидетелят И. В. е дал показания, че като пълномощник на Ел.П. е получил само плащания на уговорения месечен наем от 400 лв., но не е получавал от ищеца суми от 6 400 лв. и 4 000 лв., посочени в оспорените РКО като заем и наем, нито лично, нито в качеството си на представител на Ел. П.. При тези данни съдът е приел, че представените РКО от 05.04.2017 г. и 07.07.2017 г. са неистински документи. Макар РКО от 05.04.2017 г. да е подписан от св. Ив.В., текстът в същия не е изписан от него, а освен това е налице неедновременност на изписването на последната цифра „0“ от текста „6 400“. В тази хипотеза, когато подписът под документа е автентичен и принадлежи на лицето, сочено за негов автор, но въпреки това изявлението в подписания документ не принадлежи на автора на подписа и е налице последващо подправяне на текста, е налице неавтентичен документ. В РКО от 07.07.2017 г. текстът също е изпълнен от лице, което не е нито ответницата, нито св. Ив. В., а доколкото и в този текст има преповтаряне на букви и цифри, то и този документ следва да се приеме за неавтентичен. Предвид оборената формална доказателствена сила на двата документа, съдът е направил извод за неоснователност на иска за връщане на сумата 8 000 лв. на отпаднало основание. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице поддържаните от страната предпоставки за селектиране на жалбата. Във формулировката на първия и третия въпрос в изложението са предпоставени факти, обстоятелства и взаимовръзки, които не са приети за установени по делото. Доколкото въпросите касаят доказателствената сила на представените и оспорени по делото частни документи, приетото от въззивния съд не противоречи на константната практика на ВКС. Приема се, че съгласно правилото по чл. 180 ГПК частните документи, подписани от лицата, които са ги издали, съставляват доказателство, че изявленията, които се съдържат в тях, са направени от тези лица. В това се състои тяхната формална доказателствена сила. С оспорване истинността на частния диспозитивен документ се цели преодоляване на формалната му доказателствена сила чрез доказване неавтентичността на документа, т.е. че материализираното в него волеизявление не е направено от лицето, посочено като издател. В решение № 74/13.05.2015 г. по гр.д. № 4426/2014 г., III г.о., решение № 26/19.03.2018 г. по гр.д. № 554/2017 г., IV г.о. и др., е разяснено, че автентичността на документа зависи не само от авторството на подписа, но и от авторството на подписаното изявление, защото подправеното съдържание не може да бъде прието за изявление на лицето, чийто е подписът. Поради това, когато се твърди, че съдържанието на текста е било подправено след изготвянето на документа, при установяване на посочените факти се оборва формалната доказателствена сила, че изявлението принадлежи на лицето, посочено за негов автор. И в двата случая – при оспорване на подписа и/или на съдържанието на представен по делото частен документ, е налице оспорване на истинността му. Доказателствената тежест се носи от страната, която го оспорва, ако той е подписан от нея - правило, изведено от презумпцията за истинност на подписания документ и регламентирано в чл.193, ал. 3, изр. 2-ро ГПК. Съгласно чл. 194, ал. 1 ГПК, в производството по чл. 193 ГПК съдът извършва проверка на автентичността на документа с всички доказателствени средства, включително и чрез разпит на свидетели. При спор относно верността на отразеното в частния диспозитивен документ не е нужно откриване на производство по чл.193 ГПК, но в този случай съдът преценява документа като писмено доказателство според правилата по чл. 178 - чл. 189 ГПК и изгражда фактическите си изводи по вътрешно убеждение, след съвкупната преценка на всички обстоятелства и всички събрани по делото доказателства (чл.12 ГПК). В случая, въззивният съд не се отклонил от тези правни разрешения. Съобразил е, че възражението на ответницата за неавтентичност на представените разходни касови ордери касае подправянето на документите като съдържание. При правилно разпределение на доказателствената тежест и след анализ на събраните по делото доказателства в тяхната взаимна връзка, в т.ч. на приетите експертни заключения, съдът е направил извод, че документите са неавтентични и не удостоверяват изявления на ответницата за получаване на вписаните в тях суми и на посоченото основание. Във връзка с поставения въпрос № 3 следва да се посочи още, че в решение № 19/12.02.2013 г. по гр. д. № 864/2012 г. на ВКС, IV г.о., е прието, че ако в един писмен документ са направени различни поправки: зачерквания, прибавяне на текст, поправяне на текст и пр., без изрична уговорка от издателите, че това е извършено по общо съгласие, възниква несигурност относно действителната им воля. Кога те са подписали документа - след нанасянето на поправките или преди това, респективно дали са съгласни с тях или не, е фактически въпрос за автентичността на документа, обуславящ неговата доказателствена сила, който следва да бъде решен от съда. Неговото вътрешно убеждение се формира въз основа на всички събрани по делото доказателства. Приетото от въззивния съд не противоречи на тези правни разрешения. Въпрос № 2 в изложението, касаещ задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото и наведените от страните доводи и възражения, няма претендираното от касатора значение. Без съмнение въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото след като подложи на самостоятелна преценка релевантните факти и събраните доказателства, обсъди защитните тези на страните и формира самостоятелни правни изводи по спора, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба и отговора предели на въззивна проверка. В съответствие с чл. 236, ал. 2 ГПК съдът следва да изложи мотиви към решението си, които да отразяват осъществената от него, в рамките на правомощията му по чл. 269 ГПК, самостоятелна решаваща дейност на инстанция по съществото на спора. Въззивният съд е съобразил тези си процесуални задължения – мотивите на решението отразяват осъществена решаваща дейност, респ. обсъдени са доводите и възраженията на страните, извършен е анализ и оценка на събраните по делото доказателства, като съдът е посочил кои от тях и защо кредитира и кои не цени. Развитите от касатора доводи за евентуално допуснати от съда процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт касаят правилността на решението (чл. 281, т. 3 ГПК), която не се проверява във фазата по чл. 288 ГПК. При наличието на създадена практика на ВКС по поставените въпроси, вкл. и на задължителна такава, на която въззивното решение не противоречи, не е налице поддържаното от касатора селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение също не се установява. Във фазата по чл. 288 ГПК Върховният касационен съд не може да извършва анализ на осъществените процесуални действия от съда и страните, нито да преценява събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК е такава квалифицирана форма на неправилност на съдебния акт, която трябва да може да бъде установена пряко от съдържанието на самото решение, без то да се подлага на допълнителна проверка. В случая, жалбоподателят не сочи (извън аргументацията по формулираните въпроси) никакви доводи за наличие на такъв тежък порок на решението, който да може да се установи пряко от самото него. След като и поставените въпроси не обуславят допускането на касационния контрол, обжалваният акт не може да бъде разглеждан като очевидно неправилен. Ответната страна по жалбата е направила искане за присъждане на разноски, което е основателно и доказано за сумата 1 920 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение