Определение № 135 от 29.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 272/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК във връзка с чл. 396, ал. 2, изр. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от процесуалния представител на управителя на „ДЕФЕНДЪР“ ЕООД ЕИК[ЕИК] срещу определение № 244 от 06.08.2021 г. по в. ч. т. дело № 445/2021 г. на Варненския апелативен съд, т.о., 2 състав, с което след отмяна на определение № 809 от 06.07.2021 г. по ч.т. дело № 443/2021 г. на ОС-Варна е допуснато обезпечение на бъдещ иск на В. С. С. ЕГН: [ЕГН] против „ДЕФЕНДЪР“ ЕООД, с правно основание чл. 517, ал. 4 ГПК за прекратяване на дружеството-ответник, чрез налагане на възбрана върху подробно описан в нотариален акт с вх. рег. № 28239/18.12.2014г. на Служба по вписванията–гр.Варна, недвижим имот- собственост на ответното дружество. Частният жалбоподател прави оплакване за неправилност на определението поради нарушение на материалния закон и необоснованост. В изложение към частната касационна жалба релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното определение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по първия въпрос. От страна на ответника по ЧКЖ не е подаден отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна в преклузивния едноседмичен срок и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, съгласно чл. 396, ал. 2, изр. 3 ГПК. За да допусне обезпечение на бъдещ иск на В. С. С. ЕГН: [ЕГН] против „ДЕФЕНДЪР“ ЕООД, с правно основание чл. 517, ал. 4 ГПК за прекратяване на дружеството-ответник, чрез налагане на възбрана върху собствения на дружеството недвижим имот, въззивният съд е приел, че са налице предпоставките по чл. 390, ал. 1 ГПК за допускане на обезпечение: 1/ допустимост и вероятна основателност на иска с правно основание чл. 517, ал.4 ГПК – Молителката, заедно с други лица, е взискател по изп. дело № 2373/2018г. на ЧСИ Л. С. с рег.№ 895, по което длъжник е И. К. З.; с постановление от 29.06.2021 г. частният съдебен изпълнител е овластил взискателя по реда на чл. 517, ал. 4 ГПК да предяви иск за прекратяване на „Дефендър“ ЕООД, предвид насочване на изпълнението срещу част от дяловете на едноличния собственик на капитала на същото ЕООД-длъжника по изпълнението И. К. З. и е наложил запор върху тези дялове със запорно съобщение от същата дата до Агенцията по вписване-ТР 2/ налице е и обезпечителна нужда, тъй като се цели да се осуетят действия на ответника, водещи до намаляване на имуществото и от там- на стойността на ликвидационния дял на същия; и 3/ налице са и допустими от закона и подходящи за целите на конкретното обезпечително производство обезпечителни мерки – възбрана на посочения недвижим имот, с оглед установяване на принадлежността на правото на собственост върху възбранения имот на ответното дружество. Въззивният съд е изложил в мотивите на обжалвания пред ВКС акт, че не споделя изводите на първоинстанционния съд, че доколкото, в случая се касае за насочване на изпълнение върху част от дяловете на едноличния собственик на капитала, то ставало въпрос за обезпечение на бъдещ иск по чл.517 ал.3 ГПК, а не по чл.517 ал.4 ГПК,т.е. необходимо за вероятната основателност било и връчването на изявление на взискателя за прекратяване на участието в дружеството и изтичането на тримесечен срок до овластяването на взискателя от СИ да предяви самия иск. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за делото и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на формулираните от частния жалбоподател релевантни правни въпроси. Формулираните от частния жалбоподател като правни въпроси са за това, налице ли е обезпечителна нужда по бъдещ иск по чл.517 ал.4 ГПК и адекватна ли е мярката налагане на възбрана върху имот -собственост на самото дружество и дали, с оглед това, че е наложен запор само върху част от дяловете на длъжника -едноличен собственик на целия капитал в ЕООД, то бъдещият иск е такъв по чл.517 ал.3 ГПК, а не по ал.4 на същия законов текст. Доводът на частния жалбоподател за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по първия процесуалноправен въпрос е неоснователен, тъй като по него е формирана практика на ВКС, с която обжалваният акт на въззивния е в съответствие: Съгласно определение № 22/13.01.2010г. по ч. гр. д. № 603/2009г. на ВКС, ГК, I г. о. обезпечителната нужда може да възникне по повод на всеки иск, без оглед на вида на защитата, търсена с иска. В определение № 894/10.12.2014г. по ч. т. д. № 3419/2014г. на ВКС, ТК, I т. о., постановено по повод частна жалба срещу определение на въззивен съд, с което е оставена без уважение молба за допускане на обезпечение на предявен иск по чл. 517, ал. 4 ГПК за прекратяване на съответното ответно дружество чрез налагане на възбрана върху недвижими имоти, собственост на ответното дружество, е прието, че търсената с конститутивния иск по чл. 517, ал. 4 ГПК защита не се изчерпва с прекратяването на дружеството - ответник, тъй като целта на ищеца е в последващото производство по ликвидация на прекратено дружество с ограничена отговорност да се удовлетвори от равностойността на дяловете на съдружника - длъжник в изпълнителното производство. При съществуващата възможност в хода на производството по чл. 517 ГПК ответното дружество да се разпореди със свои активи безвъзмездно или без да получи равностойна насрещна престация, се създава опасност от намаляване на стойността на ликвидационния дял, което може да бъде осуетено чрез налагане на обезпечителната мярка - възбрана върху недвижими имоти, собственост на ответното дружество, поради което и същата се явава подходяща и съответстваща на обезпечителната нужда на ищеца по иска с правно основание чл. 517, ал. 4 ГПК. Настоящият съдебен състав на ВКС, ТК, Второ отделение споделя посочената съдебна практика. Ищецът по конститутивния иск за прекратяване на ответното дружество на основание чл. 517, ал. 4 ГПК има правен интерес от запазване на имуществото на търговското дружество от разпоредителни действия спрямо него, предвид насочване на изпълнението върху дружествения дял на длъжника, тъй като при евентуално намаляване на имуществото, преди прекратяване на ответното дружество, би се намалила паричната равностойността на евентуалния ликвидационния дял на длъжника – съдружник в ответното дружество, след прекратяването. Обезпечителните мерки налагане на запор и възбрана върху имущество на търговското дружество – ответник по иска с правно основание чл. 517, ал. 4 ГПК, са подходящи, тъй като без тях би се осуетила защитата на взискателя чрез предявения конститутивен иск, имаща за цел принудителна ликвидация на търговското дружество, единствено при която би могло да бъде реализирано вземането на ищеца и изпълнението на същото да бъде насочено срещу притежаваните от длъжника в изпълнението дялове в ответното дружество. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в множество определения, обезпечителната мярка следва да бъде адекватна на субективното материално право, което ще защитава, подходяща по естеството си на обезпечителната нужда. Тя не може да засяга неоправдано правната сфера на ответника по обезпечавания иск, на още по-голямо основание правната сфера на трети лица и следва да е от такъв характер, че при положителен за ищеца/молителя изход на спора и постановяване на решението да не се налага отмяната й, без да съвпада напълно с правните последици на решението. В тази насока са определение № 318/27.07.2009г. по ч. гр. д. № 255/2009г. на ВКС, ГК, II г. о., определение № 516/30.07.2013г. по ч. гр. д. № 3999/2013г. на ВКС, ГК, IV г. о., определение № 165/03.04.2017г. по ч. т. д. № 479/2017г. на ВКС, ТК, I т. о. В постановените по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определение № 188/04.03.2014г. по ч. т. д. № 4705/2013г. на ВКС, ТК, I т. о. и определение № 223/16.04.2014г. по ч. гр. д. № 2209/2014г. на ВКС, ТК, I т. о. се дава разрешение, че при налагане на обезпечителни мерки, съдът не следва да преценява съответствие и да търси съразмерност между цената на иска и стойността на обекта на обезпечителната мярка като условие за допускане на обезпечението. Под „подходящи“ обезпечителни мерки по смисъла на чл. 397, ал. 1 ГПК законът има предвид подходяща по вид обезпечителна мярка с оглед вида на предявения иск и вида на търсената от ищеца защита, т. е. обезпечителна мярка, чието реализиране би било от естество да удовлетвори притезанието на кредитора. Само в случай на предложени от кредитора няколко обекта на обезпечителни мерки и необоснована нужда от налагането им върху всички, съдът дължи преценка и избор на имущество, обезпечителната мярка върху което би била най-малко обременяваща за длъжника. В конкретния случай, при постановяване на обжалваното определение, въззивният съд не се е отклонил от посочената практика на ВКС, като е преценил наличието на обоснована нужда от налагането на възбрана върху описания недвижим имот. По втория въпрос от страна на частния касатор не се сочи и не се обосновава някое от допълнителните основания за дискреция по допускане до касационно обжалване, уредени в чл.280 ал.1, т.т.1-3 ГПК, с оглед на което по него не следва да се допуска касационно обжалване. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение счита, че липсват основания за допускане до касационно обжалване, поради което