Определение № 882 от 24.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3688/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на Прокуратура на Република България /ПРБ/ и на А. А. Й. срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд № 599 от 12.05.2025 г. по гр.д.№ 2784/ 2024 г., с което частично е отменено и частично е потвърдено решение на Софийски градски съд /СГС/ по гр.д.№ 7609/ 2023 г. и като краен резултат ПРБ е осъдена да заплати на А. А. Й. сумата 30 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на образувано наказателно производство по сл.д.№ 1/1991 г., преобразувано в ДП № ІІ-048/ 1999 г. на Военно окръжна прокуратура /ВОП/– София, ведно със законната лихва върху главницата от 30.06.2023 г. до окончателното изплащане на задължението, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 120 000 лв и е разпределена отговорността за разноските по делото. Ищцата А. А. Й. обжалва въззивното решение в частта, отхвърляща претенциите й. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 повдига правните въпроси, 1. „Какво е значението на продължителността на забавеното дело по иск по чл. 2б от ЗОДОВ за определяне на размера и паричното остойностяване на справедливото обезщетение за неимуществените вреди от нарушението на чл.6§1 от ЕКЗПЧОС ( разумен срок)? В частност как се отчита продължителността на забавеното дело при определяне на паричния израз/еквивалент на обезщетението?“; 2. „Имат ли значение вредите от престъплението, предмет на разследването по забавеното дело, при определяне на обезщетението за неимуществените вреди по чл.2б от ЗОДОВ и какво е значението им?“; 3. „Как се прилага и отчита критерият за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД относно изискването за сходно разрешаване на аналогични случаи и съобразяване на съдебната практика в сходни хипотези, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на сходни неимуществени вреди от един и същи вид и източник?“; 4. „Как се определя справедливият размер на обезщетението за неимуществените вреди по чл.2б от ЗОДОВ и кои обстоятелства следва съдът да отчете при определянето му?“; 5. „От коя дата се дължи законната лихва за забава за вземането за обезщетение за неимуществени вреди по чл.2б от ЗОДОВ във връзка с чл. 6§1 от ЕКЗПЧОС?“; 6. „Какво е значението на самото осъждане на прокуратурата да заплати обезщетение по чл. 2б от ЗОДОВ при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и дали то има основен репариращ ефект и в кои случаи?“. Според жалбоподателката – ищец тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/, а за втори, пети и шести от тях при условията на евентуалност поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. ПРБ не взема становище по жалбата на ищеца. Тя обжалва въззивното решение в частта, в която ищцовите претенции са уважени, а като основание за допускането му до касационно обжалване поддържа неговата очевидна неправилност, състояща се в неправилно тълкуване на понятието „граждански права и задължения“ в § 6 ЕКЗПЧОС, в противоречие с практиката на ЕСПЧ. Освен това в изложението са формулирани правни въпроси по следния начин: 1. „В случая правният въпрос е дали наказателното производство в конкретния случай определя граждански права на ищеца?“; 2. „Правният въпрос е свързан с определянето на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 от ЗЗД, в който смисъл е задължителната съдебна практика на Върховния съд в т.2 от ППВС № 4/23.12.1968 г.“; 3. „Следващият въпрос за допускане на касационен контрол е въпросът относно съобразяване на размера на присъденото обезщетение от съдилищата в аналогични случаи.“; и 4. „Въпросът касае определянето на периода, през който дадено лице търпи вреди от бавно правосъдие по конкретно производство.“. Според жалбоподателя – ответник първите три въпроса са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, а за последния поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Жалбите са допустими, но искането за допускане на касационно обжалване и на двете срещупоставени страни е неоснователно. За да уважи отчасти предявения иск, въззивният съд приел за установено, че наказателното производство по следствено дело № 1 от 1991 година по описа на Прокуратура на Въоръжените сили е започнало на 30.01.1991 г., както и че е висящо и понастоящем. По делото били извършени множество следствени действия, разпитани били стотици свидетели, извършени били процесуални действия по делегация, за което е изисквана и правна помощ от компетентните турски власти, изготвяни са и съдебни поръчки. Ищцата била дъщеря на А. Ч., който във връзка с т.нар. „възродителен процес“ пребивавал в затвори в Белене и в Бобов дол, впоследствие бил принудително заселен в гр. Бобошево, а имената му и тези на неговото семейство /включително ищцата/ били сменени против желанието им с български. С решение на Народното събрание /ДВ, бр.44 от 01.06.1990 г./ спрямо А. Ч. и други лица била постановена политическа и гражданска реабилитация за неоснователно лишаване от свобода и въдворяване в Белене. По образуваното наказателно производство А. Ч. бил разпитван като свидетел в Република Турция през 2006 и 2007 г. относно обстоятелствата във връзка със задържането му в затвора и принудителното му заселване. Той починал през 2014 г., а наследниците му подали молба по ДП № II-048/1999 г., с която изявили желание за участие като пострадали в досъдебната фаза на производството. С постановление от 04.10.2018 г. досъдебно производство по процесното наказателно дело било спряно, това постановление било връчено на ищцата, на нейните майка и брат З. Ч. и М. Ч. и те подали жалба срещу него. Същите лица обжалвали и постановление за прекратяване на наказателното производство от 31.05.2022 г. След 01.01.2018 г. били образувани 94 дела в СГС по заявления на пострадали по чл.368 НПК за ускоряване на производството по сл.д. № 1/ 1991 г., ДП № ІІ-048/1999 г. и били издадени 78 определения за вземане на мерки по чл.369 НПК за ускоряване на същото досъдебно производство. Ищцата била член на „Сдружение за правосъдие, права, култура и солидарност на Балканите", осъществяващо дейност във връзка с защита на правата на представители на турското население и техните семейства, живущи на Балканите. Тя била силно засегната от забавянето на производство, била гневна, че било възможно едно дело да продължава 30 години и изпитвала значителен душевен дискомфорт. При тези фактически установявания от правна страна съдът посочил, че според практиката на ЕСПЧ „пострадал“' или „жертва“, легитимиран да претендира нарушение на ЕКЗПЧОС, е физическото или юридическо лице, което е пряко или косвено засегнато от твърдяното нарушение. Като „пряк пострадал“ /„пряка жертва“/ се определяли лицата, пряко засегнати от нарушението, а „непряк пострадал" /„непряка жертва“/ били лицата, лично засегнати от нарушение срещу друго лице, имащи валиден личен интерес от преустановяване на нарушението. Наследник на починала страна по делото бил процесуално и материално правно легитимиран да иска и получи обезщетение за деликта по чл.2б ЗОДОВ за цялата продължителност на забавеното производство. След встъпването в това производство на мястото на наследодателя си наследникът имал качеството на пряко пострадал, а за предходния период - на непряко пострадал, особено когато предмет на делото бил прехвърлимо/наследимо право и/или лицето демонстрирало личен нематериален и/или материален интерес още приживе на наследодателя си. В конкретния случай наследодателят на ищцата А. Ч. бил включен в списъка на пострадалите лица от престъплението по чл.387 НК, за което е водено процесното наказателно производство - злоупотреба и превишаване на власт чрез провеждане на насилствена асимилация по отношение мюсюлманското малцинство в страната по време на т. нар. "възродителен процес" през периода 1984-1989 г. Самата ищца също била обект на провежданите действия, тъй като името й било променено против волята й и събитията около възродителния процес силно я травмирали в ранна детска възраст. Затова самата тя имала право да очаква в морален аспект наказателното преследване на лицата, причинили й всички негативни преживявания, да започне и приключи в обозрими и разумни срокове. Липсата на подобно нормално протекло във времето наказателно производство й причинило неимуществени вреди. Както в качеството си на пострадал от престъпление, така и като наследник на лице, пострадало от престъпление, ищцата имала право на обезщетение за неимуществени вреди. При определяне на размера му съдът съобразил, че забавеното производство е със значителна фактическа и правна сложност, необходимо било да бъдат разпитани множество пострадали лица, повечето от които живеещи извън страната и с неизвестни адреси. Независимо от това периодът от началото на 1991 г. до настоящия момент бил извън рамките на всякакъв разумен срок, за което отговорност носели разследващите органи и ответната ПРБ, осъществяваща контрол за законност върху техните действия. Съществуващите в законодателството механизми за стимулиране на ритмично развитие на производството не довели до ускоряването на същото – то е останало забавено въпреки издадените съдебни актове с предписание за по-бързо развитие. Затова ищцата била разочарована в по-голяма степен, тъй като въпреки активните й действия процесът продължил да не се движи. Макар и обичайни и типични за подобни случаи, неимуществените вреди били търпени в изключително продължителен период от време. Съдът отчел и обстоятелството, че по други дела за обезщетяване на неимуществени вреди от забавянето на наказателното производство за възродителния процес, са присъждани обезщетения в размер 30 000 с решения на ВКС. Посочил, че в тези решения е отчетен и фактът, че самото осъждане на Прокуратурата има основно репариращо действие - предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди. Този размер бил съобразен с обществено икономическите условия към датата на подаване на исковата молба през 2023 г. Настъпилите промени в икономическата среда и състоянието на същата понастоящем нямали значение за факти, настъпили преди подаването на исковата молба. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато по жалбата на ищцата. Първите два въпроса, формулирани в изложението й по чл.284 ал.3 т.1 ГПК не отговарят на изискванията, които чл.280 ал.1 ГПК и задължителната практика по тълкуването му поставят към общото основание за достъп до касационен контрол. Съгласно задължителните указания в Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, правният въпрос по смисъла на цитираната разпоредба е този, който е включен в предмета на спора и разрешаването му обуславя решаващата правна воля на съда, а не въпрос по правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На тези изисквания въпросите под номер 1 и 2 не отговарят. Те са формулирани теоретично и абстрактно, не са отнесени към конкретните правни разрешения на въззивния съд и по същество представляват оплаквания на касатора за неправилно определен (занижен) размер на дължимото обезщетение. Такива оплаквания в производството по чл.288 ГПК не подлежат на разглеждане. Третият и четвъртият въпрос в изложението на касатора - ищец, които са свързани с начина на определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл.2б ЗОДОВ и релевантните обстоятелства, обуславят обжалваното решение, но не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Според тази практика в разпоредбата на чл.2б ал.2 ЗОДОВ е посочено какви обстоятелства следва да бъдат взети предвид от съда при определяне на това дали е налице нарушение на правото по чл.6 § 1 ЕКЗПЧОС и дали се дължи обезщетение за неимуществени вреди от това нарушение. Тези обстоятелства са извлечени от практиката на ЕСПЧ, като не изключват преценката и на други обстоятелства, които са от значение с оглед на особеностите на конкретния случай, стига те да не противоречат, да изключват или да ограничават установените в практиката на ЕСПЧ критерии. При определяне на размера на обезщетението съдът ще трябва да се съобрази с установените от националното си право правила за това, ако такива са изрично уредени в закона, като в конкретния случай това е направено с чл.52 ЗЗД. Съдът ще трябва да определи обезщетението като вземе предвид всички обстоятелства, които са от значение за това в конкретния случай, включително и тези, установени с практиката на ЕСПЧ, а също така и с конкретното икономическо състояние и стандарта на живот в страната. При това така определеният размер на обезщетението може да бъде по-нисък от присъждания от ЕСПЧ по аналогични случаи, но за други държави /решение № 283/ 09.05.2024 г. по гр.д.№ 1838/ 2023 г., ІV г.о./. Така установената практика е съобразена от въззивния съд при постановяване на решението му, поради което по посочените въпроси не е налице допълнителното основание по т.1 на ал.1 на чл.280 ГПК. Въпрос номер 5 в изложението на касатора – ищец също е обуславящ, но нито е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, нито има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Съдът е съобразил установената практика, според която забава не би могла да настъпи преди изтичането на целия процесен период на забавено производство, за който се дължи главното парично задължение. Поради това предявената по делото акцесорна претенция за законна лихва е основателна за периода след завеждане на исковата молба, не преди нея /решение № 50030/ 09.02.2023 г. по гр.д.№ 785/ 2022 г., IV г.о./. Наличието на установена практика, която не се нуждае от осъвременяване или промяна и с която обжалваното решение е съобразено, изключва както допълнителното основание по т.1, така и това по т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК. Шестият въпрос не обуславя обжалваното решение, защото въззивният съд не е изложил мотив, че самият факт на осъждане на ПРБ да заплати обезщетение по чл.2б ЗОДОВ има основен репариращ ефект. Той е цитирал съдебни решения на ВКС, в който такива мотиви се съдържат, но не е основал решението си на такъв извод. Няма основание за допускане на касационния контрол и по жалбата на ПРБ, тъй като обжалваният акт не е очевидно неправилен. Съгласно установената практика, „очевидна неправилност“ е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. В случая касаторът обоснова довода си за очевидна неправилност с твърдения за неправилно извършено от въззивния съд тълкуване на разпоредбата на § 6 т.1 ЕКЗПЧОС. Това е касационен довод за нарушение на материалния закон, което изисква навлизане в съществото на спора и въз основа на който обжалваният акт не може да се окачестви като „очевидно неправилен“. Що се касае до формулираните в изложението на касатора – ответник по чл.284 ал.3 т.1 ГПК въпроси, те също не отговарят на изискванията, които чл.280 ал.1 ГПК и практиката по прилагането му поставят към общото основание за достъп до касационен контрол. Както бе посочено за първите два въпроса в изложението на ищеца, според задължителната съдебна практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, въпросите по правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, не са такива по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Точна в този смисъл обаче са формулирани въпросите на ПРБ – те съставляват оплакване, че съдът неправилно е тълкувал § 6 т.1 ЕКЗПЧОС и че неправилно е определил (в завишен размер) дължимото обезщетение. Такива оплаквания в производството по чл.288 ГПК не подлежат на разглеждане. Затова съдът приема, че по жалбите и на двете страни касационен контрол не следва да бъде допуснат и