Определение № 835 от 21.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2848/2024 г.

Производството е образувано по касационна жалба от М. К. М., чрез адвокат Г. Г., срещу въззивното решение №231/09.05.2024г. на Окръжен съд – Враца съд по в.гр.д. №189/2024г. в частта, с която е потвърдено решението на първостепенния Районен съд – Козлодуй за отхвърляне на предявения от касатора срещу Областна дирекция на МВР – Враца иск за заплащане на сумата от 5 227,68 лв., представляваща допълнително възнаграждение за периода от 15.07.2019г. до 15.07.2022г., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба – 15.07.2022г. до окончателното изплащане. Насрещната страна ОД на МВР – Враца с писмен отговор, чрез главен юрисконсулт Д. М., оспорва жалбата. Твърди, че поставените въпроси не са обуславящи правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение, поради което по отношение на същите не е налице общата предпоставка за допускане на обжалването. Излага, че същите не са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, а в изложението не са посочени обстоятелства във връзка с искането. В условие на евентуалност оспорва жалбата като неоснователна. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. Третото лице-помагач „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД, редовно уведомен, не е депозирал писмен отговор и не изразява становище по жалбата. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е потвърдил решението на първостепенния Районен съд – Козлодуй, с което е отхвърлен предявеният от М. К. М. срещу Областна дирекция на МВР – Враца иск за заплащане на сумата от 5 227,68 лв. – допълнително възнаграждение за периода от 15.07.2019г. до 15.07.2022г., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба – 15.07.2022г. до окончателното плащане. Решението е постановено при участие на „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД – трето лице-помагач на страната на ответника. Решението в останалата му част е влязло в сила. За да постанови този резултат, съдът установил от фактическа страна, че рамките на процесния период от 15.07.2019г. до 15.07.2022г. страните били обвързани от валидно служебно правоотношение, по силата на което ищецът заемал длъжността "старши полицай" в сектор „Охранителна полиция” в РУ – АЕЦ Козлодуй към Областна дирекция на МВР – Враца и имал статут на държавен служител по смисъла на чл.142, ал.1, т.1, пр.1 от ЗМВР. През този период М. М. получавал допълнително възнаграждение по силата на Решение № 282/15.07.1993г. на МС и договори за охрана на стратегически обект „АЕЦ Козлодуй” ЕАД, сключени между търговското дружество и ОД на МВР – Враца. Въззивният съд констатирал, че "АЕЦ Козлодуй" ЕАД [населено място] бил стратегически обект от значение за националната сигурност, съгласно Постановление №181/20.07.2009г. на МС, по отношение на който било допустимо извършване на охрана от полицейски органи, въз основа на сключен договор с Министерството на вътрешните работи. Приел за установено от представените по делото доказателства, че с договори от 2017г. и 2021г. и допълнителни споразумения между "АЕЦ Козлодуй" ЕАД и ОД на МВР – Враца било договорено осъществяване на охрана на ядрените съоръжения, ядрения материал и радиоактивните вещества на АЕЦ "Козлодуй". Била изготвена и подписана типова калкулация за услугата по чл. 92, ал. 3 от ЗМВР. Уговорен бил начина, вида и периодичността на плащане на допълнителното възнаграждение за осъществената дейност, както и реда за определяне на неговия размер – от работна група, за което били съставени вътрешни правила по Решение № 282/1993 г. на МС, утвърдени със заповеди от 2019г., 2021г. и 2022г. на изпълнителния директор на "АЕЦ Козлодуй", по отношение на които ОД на МВР – Враца изразила съгласие. Предвидено било, че допълнителното възнаграждение е предназначено да стимулира повишаването на качеството на изпълнение на функционалните задължения по осигуряване на физическа защита, пожарогасителна и спасителна дейност, и охрана на „АЕЦ Козлодуй“, като стратегически обект от значение за националната сигурност. Същото се заплащало според личния принос на всеки служител в защитната дейност за съответния месец, с цел стимулиране повишаването на качеството. Въззивният съд установил още, че страните уговорили и начина на определяне размера дължимото на служителите допълнително възнаграждение – от работна група, определена със заповед на изпълнителния директор на „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД и съобразно утвърдените вътрешни правила. Приел, че през процесния период били съставени: списъци от началника на РУ АЕЦ – Козлодуй на служителите от районното управление, осъществили охрана на територията на „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД; обобщени доклади относно определяне размера на допълнителното парично възнаграждение "поощрение" по Решение № 282 на МС за физическа защита на стратегически обект "АЕЦ Козлодуй" ЕАД, полагащо се на служителите на РУ АЕЦ-Козлодуй; протоколи от заседания на работна група за определяне на допълнителните възнаграждения на служителите на МВР, утвърдени от изпълнителния директор на "АЕЦ Козлодуй" ЕАД и директора на ОДМВР – Враца. За осъществената дейност по охрана и дължимото възнаграждение, изпълнителят ОД на МВР – Враца издавал и фактури, по които било извършвано плащането. Съдът кредитирал и заключението по допуснатата пред първостепенния съд съдебно-счетоводна експертиза, от което приел за установено, че дължимите на ищеца суми за процесния период били изчислени в размер на 60% от договорения максимален размер според броя на отработените от дни, с изключение на м.12.2019 и м.12.2020г., през които бил награден с изплащане на 100%; месеците 07.2019г. и 04.2020г., когато му били заплатени 80%, както и месец 01.2021г., когато не му било изплатено допълнително възнаграждение поради наложено наказание. Въз основа на така установеното от фактическа страна, въззивният съд приел, че по делото е установено наличие на служебно правоотношение между ищеца и ответника, както и облигационно правоотношение по договори за охрана между равнопоставени субекти – ответника и „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД. Развил съображения, че първото правоотношение възникнало на основание чл.92, ал.8 вр. ал.1 ЗМВР, като служебното положение и статутът на държавните служители, назначени на това основание, се уреждал от ЗМВР. По същото, съгласно чл.176 до чл.179 ЗМВР, на държавните служители в МВР се дължали основно месечно възнаграждение и допълнителни възнаграждения, в т.ч. и посочените в чл.179, ал.4 ЗМВР други възнаграждения в случаи, определени със закон или с акт на Министерския съвет. Приел, че задължена страна по служебното правоотношение за заплащане на основното и на допълнителните възнаграждения е съответната структура по чл.37 ЗМВР, която в случая е ОД на МВР – Враца. Отбелязал, че второто правоотношение възникнало на основание чл.92, ал.4 вр. ал.1 ЗМВР и произтичало от сключени договори за услуга, по силата на които възложителят "АЕЦ Козлодуй" ЕАД заплащал възнаграждение за предоставената му от изпълнителя ОД на МВР – Враца услуга. Цената на същата, която включвала и възнагражденията на служителите на МВР, осъществяващи дейността по охрана на централата, се превеждала от възложителя "АЕЦ Козлодуй" ЕАД по бюджета на МВР, но изплащането на възнагражденията на служителите се дължало от ОД на МВР – Враца. С оглед на така очертаната правна рамка, въззивният съд направил извод, че доколкото липсва нормативна уредба за определяне на минимална или максимална граница на следващото се на служителите на МВР възнаграждение за осъществяваната от тях дейност по охрана на стратегически обекти, неговият размер и критериите за изчисляването му можели да бъдат договаряни между субектите на правоотношението по чл.92, ал.1 ЗМВР, сключили договорите за охрана (АЕЦ – Козлодуй и ОД на МВР – Враца). В последните не били включени клаузи за минимален размер или задължение за ежемесечно плащане на максимално договорения процент от минималната работна заплата. Определеното на ищеца допълнително възнаграждение било извършено при спазване на приетите Вътрешни правила, след оценка на резултатите от служебното представяне на всеки отделен служител на МВР, при участие на представители на дружеството-възложител и работодателя-изпълнител. В тази връзка съдът намерил за неоснователен довода за немотивираност на решението за определяне размера определеното допълнително възнаграждение. Отбелязал, че от представените по делото доказателства се установява обстоятелството, че за всеки от служителите били правени отбелязвания за причините за намаляване или лишаването му от възнаграждение, респ. за неговото увеличение и заслугите, които са го обусловили. Въззивният съд направил извод за неоснователност и на довода, че на всеки служител се е следвало заплащане на възнаграждение в максималния предвиден в таблиците размер на възнаграждението. Приел, че ценовите таблици били само оферти, дадени в проведените процедури по ЗОП при сключването на договорите, на чиято база бил определен максимален, а не фиксиран размер на услугата. Този извод обосновал и с разпоредбите на чл.2.1. и чл.2.2 от договорите за начина на определяне на цената на предоставената услуга. При тези съображения и с оглед установения факт за начисляване и изплащане на ищеца на допълнително възнаграждение за осъществената от него дейност по охрана на стратегически обект, съобразно сключените между страните договори и вътрешни правила, съдът заключил, че предявеният иск с правно основание чл.179, ал.4 от ЗМВР е неоснователен. Предвид неоснователността на главния иск, направил извод за неоснователност и на акцесорната претенция за заплащане на законната лихва върху главницата от подаване на исковата молба до окончателното плащане. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК по следните правни въпроси: 1/ Длъжен ли е органът по назначаването на държавни служители по чл.142, ал.1, т.1 от ЗМВР да уведоми и запознае подчинените си служители с критериите, по които определя и заплаща допълнително възнаграждение на служителите и ако има такова задължение, нарушаването му влече ли след себе си неизпълнение от страна на органа по назначаване, което изисква заплащане на това възнаграждение в пълен размер за конкретния период? Твърди, че въпросът е от изключително значение за трудовите и служебните отношения, касаещи възнагражденията на работниците и служителите, тъй като при установяване на съдебна практика, която да утвърждава тази възможност, ще е налице съществено изместване на правата в тези отношения и ще се наруши чл.48, ал.5 от КРБ, тъй като няма да е налице съответстващо заплащане на извършената работа (положения труд по служебно правоотношение); 2/ Може ли в договор по чл.92, ал.1 от ЗМВР и приложенията/анексите към него възложителят и изпълнителят да се договарят и да въведат неизгодни условия на изплащане на основни или допълнителни месечни възнаграждения на държавни служители по чл.142, ал.1, т.1 от ЗМВР, и ако нямат това право, това договаряне и въвеждане влече ли след себе си и задължение за изплащане на тези възнаграждения в пълен размер?; 3/ Имат ли право държавните служители по чл.142, ал.1, т.1 от ЗМВР да се запознаят с критериите, по които се определят основните и допълнителните месечни възнаграждения и ако имат това право, нарушаването му влече ли след себе си неизпълнение от страна на органа по назначаване, което изисква заплащане на тези възнаграждения в пълен размер?; 4/ Имат ли право държавните служители по чл.142, ал.1, т.2 от ЗМВР да участват чрез възражения или обжалване в процедурите по текущо определяне на техните допълнителни възнаграждения, когато това определяне произтича от преценката на административен или друг орган, а не от нормативен акт?; 5/ Длъжен ли е органът по назначаването да мотивира решенията си, с които определя допълнителни възнаграждения по чл.6, б.“г“ от РМС №282/94г. или е достатъчно да се позове на решение, взето въз основа на немотивирано предложение за определяне на тези възнаграждения? Ако е налице такова задължение, нарушаването му влече ли след себе си неизпълнение от страна на органа по назначаването, което изисква заплащане на тези възнаграждения в пълен размер?; 6/ Имат ли постоянен характер допълнителните възнаграждения в колона 5 от Приложение 4 „Ценово предложение“ към действащите към процесния период Договори за охрана на ядрените съоръжения, ядрения материал и радиоактивните вещества“ на АЕЦ „Козлодуй“ между „АЕЦ – Козлодуй“ ЕАД и ОДМВР – Враца, съответно Договор №870000013/12.06.2017г. и Договор №816000027/20.05.2024г. Поставените в изложението въпроси не са обуславящи решаващите изводи на въззивния съд за отхвърляне на иска. При постановяване на решението съдът приел, че следващо се на ищеца възнаграждение за осъществената дейност по охрана на стратегически обект и неговия размер, било определено в съответствие със сключените по реда на чл.92, ал.1 ЗМВР договори за охрана между „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД и ОД на МВР – Враца и утвърдените Вътрешните правила. Направил извод, че за процесния период по отношение на ищеца била спазена уговорената процедура за определяне конкретния му принос при изпълнение на възложените задължения, а следващото му се възнаграждение било надлежно изплатено. Въззивният съд не е разглеждал въпросите дали органът по назначаване е длъжен или не да уведомява служителите си с критериите, по които се определя и изплаща процесното възнаграждение, респ. имат ли право държавните служители в МВР да се запознаят с тези критерии и да участват чрез възражения и обжалване в процедурите по текущо определяне на техните допълнителни възнаграждения. Не е разглеждал и въпроса дали възложителят и изпълнителят по договори за охрана могат да договарят и въвеждат неизгодни условия за изплащане на основни или допълнителни възнаграждения на държавни служители в МВР и длъжен ли е органът по назначаването да мотивира решението, с което определя допълнителните възнаграждения по чл.6 от РМС № 282/1993 г. Макар съдът да е приел, че процесното възнаграждение няма постоянен, а бонусен характер, този мотив не е основен, нито се е отразил на крайния извод на съда за получено от служителя възнаграждение за осъществената от него дейност в пълен размер, при спазване клаузите на договорите за охрана и вътрешните правила. Искането е обосновано с оплакванията за неправилност на решението и несъгласие с изводите на съда по приложение на разпоредбата на чл.179 от ЗМВР и чл.6 от РМС № 282/1993 г., поради което не е налице общата предпоставка за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК. Не е налице и специалната такава, сочена от касатора – чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, тъй като в изложението не са посочени съображения по отношение на значението на искането за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Необосноваността на решението е касационно основание по чл.281 от ГПК, но не и такова за допускане на обжалването по чл.280, ал.1 от ГПК. Не е налице и очевидна неправилност на решението, тъй като при постановяването му съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Такава не може да се изведе от мотивите на решението или от установените по същество факти, без анализ на доказателствата и на извършените процесуални действия. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не е налице соченото от жалбоподателя основание за това по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. При този изход на спора и с оглед направеното искане, на ответника ОД на МВР – Враца следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер 200 лева. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,