Определение № 607 от 25.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 1409/2024 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Риджънт Кепитал“ АД против определение № 964/16.04.2024 г. по ч.гр.д. № 982/2024 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е оставена без уважение подадената от страната частна жалба с вх. № 9665/10.04.2024 г. срещу разпореждане № 1003/02.02.2024 г. по т.д. № 2032/2023 г. на Софийски градски съд в частта, с която е оставено без уважение искането на дружеството за освобождаване от задължението за внасяне на държавна такса за разглеждане на предявения от него иск срещу „Първа инвестиционна банка“ АД. Жалбоподателят оспорва правилността на въззивното определение, като излага съображения, че същото е постановено при неправилно приложение на материалния закон и съществено процесуално нарушение, както и е необосновано. Твърди, че въззивният съд неправилно не е обсъдил дали невъзможността за внасяне на държавна такса не представлява ограничение на достъпа до правосъдие и до справедлив процес за защита правата на дружеството. Според касатора съдът неправилно е тълкувал представените доказателства за липсата на финансови ресурси на дружеството и акционерите. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 вр. с чл.274, ал.3 ГПК, достъпът до касационно обжалване на определението на Софийски апелативен съд при условията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК е обоснован със следния въпрос: „Допустимо ли е юридическо лице да бъде освободено от внасяне на дължима държавна такса извън хипотезите, в които българският законодател изрично е предвидил това?“ Поддържа се, че формулираният въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с определение № 285/05.07.2019 г. по ч.т.д. № 1234/2019 г. на ВКС, I т.о. и определение № 170/15.04.2020 г. по ч.т.д. № 209/2020 г. на ВКС, II т.о., както и че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, с оглед липсата на ясен и категоричен отговор в съдебната практика. Ответникът „Първа инвестиционна банка“ АД оспорва частната касационна жалба и обосноваността на основанията за допускане на касационното обжалване, тъй като въззивният съд е постановил определението си изцяло в съответствие с практиката на Върховния касационен съд, Европейския съд по правата на човека и Съда на Европейския съюз. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. С исковата молба, по която е образувано т.д. № 2032/2023 г. на Софийски градски съд, „Риджънт Кепитал“ АД е предявило срещу „Първа инвестиционна банка“ АД отрицателен установителен иск по чл.439 ГПК за признаване за установено, че не дължи сумата от 1 620 000 евро, за която е издадена заповедта за изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 49089/2020 г. на Софийски районен съд. С разпореждане № 8859/12.12.2023 г. Софийски градски съд е оставил исковата молба без движение, като е указал на ищеца да представи доказателство за внесена държавна такса по сметка на съда в размер на 126 737,78 лв. С молба с вх. № 4801/16.01.2024 г. ищецът е изложил съображения, че дължимата държавна такса е непосилна за него, поради влошено финансово състояние – банковите сметки на дружеството са запорирани, а членовете на съвета на директорите, двама от които са действителните собственици на капитала на дружеството, нямат имущество. Поради това моли да бъде освободен от заплащане на държавната такса на основание чл.83, ал.2 ГПК. За да потвърди разпореждането на Софийски градски съд, с което е оставено без уважение искането на ищеца за освобождаване от внасянето на дължимата държавна такса, съставът на Софийски апелативен съд е съобразил практиката на Върховния касационен съд, на Европейския съд по правата на човека и на Съда на Европейския съюз относно възможността юридическо лице да бъде освободено изцяло или частично от внасянето на държавната такса. Подчертал е, че доколкото се касае до иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, същият не попада сред изключенията по чл.83, ал.1, т.4 и чл.84 ГПК, чл.620, ал1 и ал.5, чл.649, ал.6 и чл.694, ал.2 ТЗ. Приел е, че макар предмет на иска да не са права, произтичащи от правото на ЕС, разгледано в светлината на указанията, дадени от ЕСПЧ и СЕС, констатираното ограничение, макар значително предвид размера на дължимата държавна такса – над 126 000 лв., не е непропорционално с оглед цената на иска от 1 620 000 евро, както и не представлява прекомерна финансова тежест, която е непреодолима за ищцовото дружество и която го лишава от достъп до съд. Изложил е съображения, че доколкото ищецът е търговец на основание чл.1, ал.2, т.1 ТЗ, същият е създаден за участие в стопанския живот и за реализиране на приходи от регистрирания предмет на дейност, извършването на стопанска дейност е декларирана от неговия управителен орган, като не се твърди преустановяването й и състояние на фактическа неплатежоспособност. По отношение на наведеното твърдение, че дружеството има непреодолими финансови затруднения, въззивният съд е съобразил вписванията в ТРРЮЛНЦ и представения баланс и е намерил, че капиталът на дружеството е около 6 000 000 лв., налице са допълнителни резерви от повече от 2 500 000 лв. и краткосрочни вземания за около 32 000 000 лв., към края на 2023 г. дружеството е на печалба, както и че същото е съдружник в седем други дружества. Отчел е, с оглед представените запорни съобщения от 2020 г., че към 31.12.2023 г. паричните средства по сметките на ищеца са в размер на 109 000 лв., като липсват данни относно развитието по изпълнителните дела четири години по – късно. Съобразил е още представените декларации от тримата изпълнителни директори за имущественото им състояние и е намерил, че У. Ф. К. няма никакви доходи и имущество, докато останалите двама, които са и акционери, имат само акционерно участие и получават заплати до 1500 лв., като акционерното участие на Р. Н. е за близо 2 700 000 лв. Отбелязал е липсата на данни за имущественото състояние на действителния собственик С. С. С., както и на други доказателства, касаещи имущественото състояние на дружеството. С оглед на тези съображения въззивният съд е достигнал до извода, че ищецът не се намира в твърдяното лошо финансово състояние, предвид което изискването за авансово плащане на държавната такса от 126 738 лв. се явява непреодолимо ограничаване на правото му на достъп до съд. Изтъкнал е, че не може да бъде направен и извод, че акционерите нямат възможност за финансиране заплащането на държавната такса, доколкото единият притежава сериозен инвестиционен портфейл, а от непредставянето на данни за С. С. не може априори да се приеме, че същият няма финансова възможност. Заключил е, че не са налице предпоставките за освобождаване на ищеца от внасяне на дължимата държавна такса. При тези данни, по допускането на касационно обжалване на определението, настоящият състав намира следното: Съгласно ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода на спора по конкретното дело във всички хипотези на чл.280, ал.1 ГПК е този, който е включен в неговия предмет, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил формирането на решаващата воля на съда, обективирана в обжалваното решение, но не и за неговата правилност, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства. Това тълкувателно разрешение е приложимо и в производството по селекция за допускане на касационно обжалване на частните касационни жалби съобразно нормата на чл.274, ал.3 ГПК, когато процесуалният закон допуска обжалването им по този ред. Упражнявайки правомощията си за селекция на касационните жалби касационният съд следва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, което е предмет на производството по чл.290, ал.2 ГПК. Формулираният въпрос следва да кореспондира на изложените в касационната жалба доводи, предмет на проверка във фазата на произнасяне по съществото на инвокираните в нея оплаквания, определящи границите на касационния контрол за неправилност на въззивното решение, но не е идентичен с тях /чл.290, ал.2 вр. с чл.293, ал.2 ГПК/. В случая формулираният в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпрос не удовлетворява общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол, тъй като е общо формулиран, без връзка с конкретните оплаквания на касатора, инвокирани в частната касационна жалба, както и не кореспондира с решаващите мотиви на въззивното определение за липсата на основание за освобождаване на ищеца от внасянето на дължимата държавна такса. Обуславящ изхода на делото е въпросът, който е включен в предмета на спора и по отношение на който е налице произнасяне на съда, а не само такъв, чието разрешаване в неблагоприятен за страната смисъл се извежда чрез логическия принцип на индукцията от крайния процесуален резултат, обективиран в резолютивната част на акта. В действителност, въззивният съд е разяснил законовите хипотези, при които едно юридическо лице се освобождава от задължението за внасяне на държавна такса, но е оставил без уважение искането по чл.83, ал.2 ГПК основно поради недоказването от страна на ищеца на твърдението, че дължимата държавна такса представлява прекомерна финансова тежест, която е непреодолима за него и го лишава от достъп до съд, като е изтъкнал размера на капитала на дружеството и на краткосрочните му вземания, обстоятелството, че същото извършва търговска дейност, има налични парични средства, участва в капитала на други дружества и е завършило предходната година с печалба, както и наличието на финансова възможност на акционерите за заплащането на държавната такса. За пълнота следва да се отбележи, че дори да се приеме, че е поставен обуславящият изхода на делото въпрос относно предпоставките за освобождаване на юридическо лице от заплащането на държавна такса, в какъвто смисъл следва да се уточни и конкретизира въпросът на касатора, с оглед извода на въззивния съд, няма основание да се приеме, че атакуваното определение е постановено в противоречие с практиката на ВКС /чл.280, ал.1, т.1 ГПК/. В цитираното от жалбоподателя определение № 170/15.04.2020 г. по ч.т.д. № 209/2020 г. на ВКС, II т.о., както и в служебно известното на настоящия състав определение № 60431/01.12.2021 г. по ч.т.д. № 1786/2021 г. на ВКС, I т.о. е възприето разрешението, че според гарантираното на страните по граждански спор с разпоредбата на чл.6 ЕКПЧОС и чл.47 от Хартата на основните права на ЕС право на достъп до съдилищата се реализира с предоставения на държавите – членки свободен избор на средства за постигане на тази цел. Правото на юридическите лица за освобождаване от задължението за заплащане на такси и разноски в общия граждански процес не е гарантирано от императивна разпоредба на правото на ЕС, като подобни гаранции са предвидени само при спор за нарушаване на правото на ЕС. Когато предявеният иск от или срещу юридическо лице няма за предмет спор за нарушаване на правото на ЕС или искът и/или самото юридическо лице не попадат в някоя от изключителните хипотези на разпоредбите на чл.83, ал.1, т.4 и чл.84 ГПК или на особена разпоредба в друг закон /например чл.620, ал.1 и ал.5, чл.649, ал.6, чл.694, ал.2 ТЗ/, то внасяне на държавна такса се дължи предварително предвид общото правило на чл.71, ал.1, изр.1, вр. с чл.73, ал.3 ГПК, тъй като съгласно изричната формулировка на разпоредбата на чл.83, ал.2 ГПК съдът може да признае липсата на достатъчно средства за заплащане на държавна такса и да освободи страната от внасянето й, само ако тя е физическо лице. Констатирано е, че в практиката на Европейския съд по правата на човека е признато правото на юридическите лица да бъдат освободени изцяло или частично от плащането на държавна такса /решение от 24.12.2009 г. по дело „Агромодел“ ООД срещу България, решение от 26.07.2005 г. по дело Podbielski и PPU Polpure срещу Полша, решение от 10.01.2006 г. по дело Teltronic – CATV срещу Полша/, като е прието, че достъпът до съд може да бъде обект на ограничения от различно естество, в това число и финансови, когато става дума за изискването да се плати на гражданските съдилища държавна такса и само по себе си това ограничение на правото на достъп не е несъвместимо с чл.6, § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, когато преследва законна цел и е налице разумно съотношение на съразмерност между използваните средства и преследваната цел, така че правото на достъп да не е накърнено в самата си същност. В тази връзка факторите, както се преценяват са: размер на таксите, преценен в светлината на специфичните обстоятелства според случая, както и платежоспособността на заинтересованото лице и стадий на производството, в който въпросното ограничение е наложено. Съобразена е и практиката на Съда на Европейския съюз, обективирана в решение от 22.12.2010 г. по дело С-279/09, определение от 13.06.2012 г. по дело С – 156/12, решение от 06.10.2015 г. по дело С – 69/14 и решение от 04.10.2018 г. по дело С – 571/16/, според които принципът на ефективна правна защита, закрепен в чл.47 от Хартата на основните права на ЕС, може да обхваща правото на освобождаване от заплащане на разноски във връзка с производството и/или разноските за адвокатска помощ в производство по такава жалба. Националният съд следва да провери дали условията за предоставяне на такава помощ представляват ограничение на правото на достъп до съдилищата, което накърнява самата същност на това право, дали са насочени към постигането на легитимна цел и дали съществува разумно съотношение на пропорционалност между използваните средства и поставената цел. В рамките на преценката си националният съд може да вземе предвид предмета на спора, значимостта на интереса, сложността на приложимото право и производство, възможността за страната ефективно да защити позицията си, вкл. доколко има основания да се очаква, че молителят ще спечели делото. За преценка на пропорционалността следва да се вземе под внимание размера на разноските, които трябва да се платят предварително и дали те съставляват непреодолимо препятствие за достъпа до правосъдие. Когато става дума за юридически лица, националният съд може да вземе под внимание правно – организационната им форма, дали преследват стопанска цел, както и финансовите възможности на неговите съдружници или акционери и възможността да се набавят необходимите средства за дължимите разноски. Цитираната практика е съобразена от съдебния състав на Софийски апелативен съд, постановил обжалваното определение, който се е придържал към възприетите в нея критерии и след преценка на факторите, които имат значение за основателността на искането по чл.83, ал.2 ГПК, е приел, че в конкретния случай търговското дружество – молител не е обосновало необходимост от освобождаване от задължението за внасяне на дължимата държавна такса. Така формираната практика, от която въззивният съд не се е отклонил, изключва наличието на сочените от касатора допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното определение на Софийски апелативен съд. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение