Определение № 2801 от 29.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 877/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационни жалби на ищцата А. Л. П. и на ответника „Юробанк България“АД срещу решение № 448 от 23.01.2024г. по въззивно гр.д.№ 5427/ 2022г. на СГС. Предмет на касационната жалба на ищцата е въззивният акт в частта, с която след отмяна на решението по гр.д.№ 62297/2018г. на СРС, 169 състав, е отхвърлен искът за прогласяване за нищожна на основание чл.26, ал.1, предл.първо ЗЗД във вр. с чл.146 и чл.143 ЗЗП на клаузата на чл.1, ал.1 от сключения между страните договор за кредит за покупка на недвижим имот HL34640/03.04.2008г. в частта „кредитен лимит в швейцарски франкове, в размер на равностойността на швейцарските франкове“. В касационната жалба са изложени твърдения за незаконосъобразност на извода на съда, че оспорената разпоредба, съставляваща основна, характеризираща договора за кредит престация, е изразена по ясен и разбираем начин, поради което на основание чл.145, ал.2 ЗЗП въпросът относно нейната неравноправност не следва да бъде разглеждан. Касаторът счита, че този извод на съда противоречи на определението по дело С - 117/23 на СЕС. Изложени са подробни съображения, че в конкретния случай прогласяването на нищожността и невалидността на кредитното правоотношение в неговата цялост не излага кредитополучателя на риск. Твърдението е, че клаузата регламентира валутен риск и не отговаря на изискванията за яснота и разбираемост, тъй като банката, в чиято доказателствена тежест е, не е провела успешно доказване, че е разяснила обективно и чрез предоставяне на пълна и достатъчна информация какви ще бъдат финансовите тежести от поемане на задължение в швейцарски франк - валута, която в случаите на икономически кризи е стабилна и с високи стойности спрямо валутата, в която кредитополучателят получава своите доходи. Поддържа се, че тази уговорка урежда съществен неакцесорен елемент от договорното съдържание, който го характеризира, поради което нейната нищожност влече нищожността на цялата кредитна сделка. Като алтернативно искане касаторът иска да бъде прогласена за нищожна като неравноправна договореността кредитът да се деноминира в швейцарски франкове и да бъде прието, че той е предоставен във валутата на усвояване - евро, каквато теза е изложена в исковата молба. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК касаторът поставя въпросите при твърдяно противоречие с практиката на СЕС по въпросите: 1 / „ Легитимиран ли е потребител да предяви иск да бъде прогласена неравнопоставеността на валутна клауза, която урежда основна неакцесорна престация по договора, определяща неговия основен предмет, когато същата не е изразена ясно и разбираемо по отношение на поетия валутен риск, когато това влече за правна последица цялостната недействителност на договор за кредит, изразен в чуждестранна валута, в хипотезата, в която потребителят с оглед на срока, в който е погасявал кредита, не е изложен на неблагоприятни последици и когато той, вследствие на информирано взето решение, е предявил този иск?“ 2/ „Когато е релевирана частична нищожност на договорна клауза, уреждаща основен елемент, характеризиращ договора за кредит в частта й, в която е уговорено, че кредитът е изразен във франкове, възможно ли е съдът да приеме, че тази клауза е неравноправна, ако не е формулирана по прозрачен начин относно произтичащите от нея икономически последици и да приеме, че валутата на кредита съставлява валутата на реалното му усвояване ?“ Ищцата-касатор поддържа, че изводите на въззивния съд са в противоречие с определението по дело С-117/23 на СЕС като акцентира на изведените в диспозитива по т.1 тълкувателни разяснения (член 3, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че биха могли да са неравноправни по смисъла на тази разпоредба клаузите в договор за кредит, по силата на които заеманата сума е деноминирана в чуждестранна валута и банката първо я превежда в тази валута по блокирана сметка, а след това я превалутира в националната или резервната валута и заверява с нея разплащателната сметка на кредитополучателя, когато като резултат от такива клаузи, от една страна, се прехвърля изцяло върху потребителя валутният риск при съществено покачване на чуждестранната валута, а от друга страна, кредитната институция получава в ущърб на потребителя свързана с условията за превалутиране на кредита облага, която не е била конкретно уговорена между страните към момента на сключване на договора). Позовава се и на: съображение 57 (доколкото свързаните с валутния риск клаузи са част от основния предмет на договорите за кредит по смисъла на посоченото в точка 27 от настоящото определение, не изглежда да съществува правна възможност за запазване на разглеждания договор след премахването на тези клаузи, което обаче запитващата юрисдикция ще трябва да прецени); на съображение 58; на съображение 59, както и на съображения 62, 65, 66 и 69. Поддържа се тезата, че клаузата на чл.1, ал.1 от процесния договор не изпълнява изискванията за прозрачност, съгласно цитираното определение, съгласно определението по дело С- 488/23, решенията по съединени дела С- 81/21 - С - 82/21, решението по дело С - 260/18, решението по дело С-118/17 и по дело С - 26/13. Поддържа се и допълнителната предпоставка по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по съображения за формирани от ВКС две неправилни съдебни практики, които следва да бъдат преодолени: - че валутата на кредитите, сключвани с „Юробанк България“ ЕАД, е швейцарският франк и в никакви хипотези тази валута не може да бъде валутата на реалното усвояване на кредита - теза, застъпена и цитираното от въззивния съд решение на касационната инстанция; - че не са нищожни в цялост типовите договори за кредит, деноминирани в швейцарски франкове, сключвани от потребителите на кредитни услуги на „Юробанк България“ АД. Въведено и искане за допускане на касационното обжалване поради очевидна неправилност на въззивния акт. По искането за допускане на касационното обжалване по касационната жалба на ищцата: В обжалваната от ищцата част на въззивното решение е отчетено че съгласно чл. 1, ал. 1 от договора за кредит за покупка на недвижим имот № HL34640/03.04.2008г. банката се задължила да предостави на ищцата кредитен лимит в швейцарски франкове, в размер на равностойността в швейцарски франкове на сумата 70 000 евро, по курс "купува" за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояването на кредита, а кредитополучателят е поел задължение да върне сумата, заедно с дължимите лихви, в сроковете и при условията на договора. Съставът на градския съд е обосновал, че тази уговорка определя основна, характеризираща договора за кредит престация. Възприел е, че механизмът за изчисление на общата заета сума, както и приложимият обменен курс, са изложени ясно в договора, така че средният потребител може да прецени въз основа на точни и ясни критерии икономическите последици, произтичащи от договора за кредит по отношение на размера на общата заета сума и обменния курс. При извода, че клаузата на чл. 1, ал. 1 относно валутата, в която кредитът е договорен, касае основния предмет на договора, е мотивирано, че тя е ясна и разбираема и следователно на основание чл.145,ал.2 ЗЗП, въпросът относно нейната неравноправност не следва да бъде разглеждан, в който смисъл въззивната инстанция се е позовала на решението по т.д. № 2184/2019 г., II т. о. на ВКС, постановено по аналогичен казус. С тези мотиви е счетен за неоснователен искът за обявяване за нищожна на оспорената част от клаузата на чл.1,ал.1 от договора. Искането на ищцата за допускане на касационното обжалване не следва да бъде уважено: И двата въпроса са зададени през призмата на легитимацията на потребителя да предяви иск, каквато право на ищцата не е отречено, поради което въпросите са некоректно поставени. Посредством първия въпрос кредитополучателят-потребител цели обявяване за недействителен на целия договор за кредит, изразен в чуждестранна валута - швейцарски франк, сочейки хипотеза, при която потребителят с оглед на срока, в който е погасявал кредита, не е изложен на неблагоприятни последици и когато той, вследствие на информирано взето решение прави тази преценка и е предявил такъв иск. По настоящото дело ищец е кредитополучателят, но иск за обявяване на недействителността на договора в неговата цялост не е предявен. Задължението на съда, закрепено в чл.7,ал.3 ГПК да следи служебно за нищожността по чл.146,ал.1 ЗЗП, произтичаща от неравноправни клаузи в потребителските договори, с оглед на диспозитивното начало в процеса изключва правомощието му да обяви недействителността на потребителския договор, когато предмет на исковата защита, инициирана от потребителя са само конкретно оспорени като неравноправни клаузи, по отношение на които е формулиран петитум. Този извод следва и от мотивите към тълкувателно решение № 1/27.04.2022г. по тълк. дело № 1/2020г. на ОСГТК на ВКС - принципът на диспозитивното начало се проявява в пълнота при предявяване на иск по реда на чл.124 ал.1 ГПК за прогласяване нищожност на правна сделка или на отделни клаузи от нея. Когато е сезиран с такъв иск, съдът е обвързан да се произнесе само по посочения в исковата молба порок на сделката. И при предявен от потребителя иск съдът е задължен да не приложи неравноправна клауза, но това негово задължение е различно от правомощието му без да е сезиран с искане (очертано с фактически твърдения и заявен петитум), да прогласи недействителността на целия договор. Когато ищецът предявява иск за установяване за недействителна поради неравноправност на част от договорна клауза обявяването от съда на нищожността на договора в неговата цялост би било недопустимо - чл.6 ГПК. Именно поради обстоятелството, че иск за прогласяване нищожността на целия договор за кредит за покупка на недвижим имот HL34640/03.04.2008г. не е предявен, с поставения първи въпрос от изложението на ищцата съдилищата не са били сезирани и не са го обсъждали. Този правен проблем се поставя за първи път в касационното производство, но както се посочи, извън правомощията на състава на ВКС, с оглед диспозитивното начало в процеса, очертано от ищеца съобразно въведения от него предмет на делото и параметрите на отправената молба за защита и съдействие, е да се произнесе по него. По отношение възможността на ищцата да предяви иск (или да защитава по предявен иск тезата си) за нищожност на цялата кредитна сделка и тезата си, че прогласяването на невалидността на кредитното правоотношение не би я изложило на риск като кредитополучател, от значение са мотивите към цитираното тълкувателно решение, от които следва, че ако искът й за прогласяване нищожността на чл.1, ал.1 от процесния договор, в частта „кредитен лимит в швейцарски франкове, в размер на равностойността на швейцарските франкове“, е отхвърлен поради неосъществяване на твърдяния от ищеца опорочаващ факт, само този факт се обхваща от обективните предели на силата на пресъдено нещо, а останалите опорочаващи сделката факти/основания, не се преклудират и могат да бъдат предмет на нов иск. Посредством втория формулиран въпрос ищцата цели да бъде установено в отношенията между страните, че разпоредбата на чл.1, ал.1 от договора след премахване на неравноправните елементи има съдържанието - банката предоставя на кредитополучателя 70 000 евро по курс купува за швейцарски франк съм евро на банката в деня на усвояване на кредита. На първо място тезата на ищцата, че кредитът е предоставен във валутата на усвояване - евро, не съответства на съображение 52 от определението на СЕС от 18.10.2023г. по дело С-117/23. В него произнасянето е по клаузата на чл.1,ал.1 от договор с кредитополучател и „Юробанк България“, която има идентично съдържание на клаузата, обективирана в чл.1,ал.1 от процесния договор. Тълкуването, дадено от СЕС е, че кредитът, в хипотеза като настоящата, е деноминиран в швейцарски франка. На следващо място неоснователността на искането за допускане на обжалването по този въпрос произтича от невъзможността националният съд да допълни потребителски договор като измени съдържанието на неравноправна клауза, каквото по същество е заявеното с петитума на този иск. Тази невъзможност е закрепена в съображение 55 от цитираното определение на СЕС, което възпроизвежда множество постановени от СЕС решения, съгласно които, Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993г. не допуска частичното запазване на клауза чрез премахване на елементите, които придават неравноправния й характер, когато това премахване ще доведе до изменение на съдържанието на посочената клауза - решението от 23.04.2023г. по дело С-705/21, т.39; решението от 08.09.2022г по дело С-80/21, т.59; решението от 25 ноември 2020г. по дело С-169/19, т.44; решението от 3 март 2020г. по дело С-125/18, т.59; решението по съединени дела С-70/17 и С-179/17, т.53; решението от 14.06.2012г. по дело С -618/10. Съгласно т.65 от последното, националните съдилища са длъжни само да не прилагат неравноправните договорни клаузи, така че те да нямат задължителна сила за потребителя, но не са овластени да изменят съдържанието им. В решение от 25 ноември 2020г. по дело С-269/19, т.44 е разяснено, че правомощията на съда не могат да се разпростират извън строго необходимото, за да се възстанови договорното равновесие между страните, но на съда не е позволено за изменя или смекчава съдържанието на неравноправни клаузи. Същото съображение е споделено и в решението от 16 март по дело С-6/22г. Аргументите за това разрешение са, че ако на съда е позволено за изменя или смекчава свободно съдържанието на неравноправните клаузи, това правомощие би застрашило постигането на дългосрочната цел на чл.7 от Директива 93/13; Такова правомощие би могло да застраши постигането на възпиращия ефект, който се упражнява върху продавачите и доставчиците чрез самото неприлагане на неравноправните клаузи спрямо потребителя, доколкото продавачите и доставчиците биха останали изкушени да използват посочените клаузи, ако знаят, че дори те да бъдат обявени за нищожни, договорът ще може да бъде допълнен в нуждата степен от националния съд, така че да се съхранят интересите им - т.69 от решението от 14 юни 2012г. по дело С-618/10. Неоснователно е по съображенията, основани на т.52 от определение от 18.10.2023г. по дело С-117/23 позоваването от ищата-касатор и на допълнителната предпоставка по т.3 на чл.280,ал.1 ГПК с доводи за неправилна практика на касационната инстанция по отношение на валутата по процесните кредити с кредитодател „Юробанк България“АД. Неоснователно е и искането за допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл.280,ал.2, предл. последно ГПК, което е въведено с оглед тезата за възможност за частично премахване на елементи от договорна клауза от потребителски договор, които придават неравноправния й характер. Предмет на касационната жалба на ответника е въззивното решение в частта за потвърждаване на решението по гр.д.№ 62297/2018г., на СРС с което: 1/ по предявените от А. П. искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 146 и чл. 143 ЗЗП, е признато за установено, че клаузата на чл. 6, ал. 2, в частта „швейцарски франкове“ и клаузата на чл. 22, ал. 1 и ал. 2 от сключения между страните договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL34640/03.04.2008г., са нищожни като неравноправни; 2/ на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД банката е осъдена да заплати сумата 23 902.04 лева, представляваща курсови разлики, платени през периода от 10.08.2013г. до 09.08.2018г. въз основа на неравноправни клаузи, ведно със законната лихва от 21.09.2018г. до окончателното плащане; 3/ на основание чл. 124, ал, 1 ГПК е признато за установено, че ищцата А. П. не дължи сумата 12 219.17 лева, представляваща равностойност на вземане на банката за главница по договор за кредит за покупка на недвижим имот НL34640/03.04.2008г., поради извършено прихващане със вземане в размер на същата сума за платени през периода от 10.05.2008г. до 09.08.2013г. без основание курсови разлики въз основа на неравноправни клаузи. В касационната жалба на ответника са изложени твърдения за вероятна недопустимост и неправилност на обжалвания акт. Изложените съображения касаят единствено решението в частта по иска за несъществуване на вземания на банката за сумата 12 219.17 лева, за които се претендира, че са погасени извънсъдебно чрез компенсация. Поддържа се довод, че въззивната инстанция не е обсъдила възраженията на банката-въззивник, че процесуалноправното възражение за прихващане може да бъде направено чрез насрещен иск или в отговор на първоначален осъдителен иск, предявен срещу прихващащия. Не бил обсъден и доводът, че пасивното вземане по възражението за прихващане трябва да е индивидуализирано и установено. Според касатора решението в тази част е постановено по нередовна искова молба, тъй като в нея липсват твърдения за фактите кои са компенсируемите непогасени вноски от главницата. Възразява се, че по главницата има плащания на погасителни вноски и не е посочено след извършването им, налице ли е непогасен остатък и в какъв размер. Касаторът се позовава и на нарушение на материалния закон, тъй като ищцата не е посочила с кое точно съществуващо насрещно вземане на банката компенсира своето; не е посочила непогасената част от главницата и кои са непогасените вноски, с които прави прихващане, не е установила дали точно тази непогасена част от дълга/вноски съществуват. Твърди се, че не е налице и предпоставката изискуемост на насрещните вземания. Поддържа се, че въззивният съд е формирал незаконосъобразен извод за наличие на две насрещни вземания между страните без да съобрази обстоятелството, че вземането на първоначалния кредитор „Юробанк България“АД (с променяни наименования „Юробанк И Еф Джи България“АД и „Българска пощенска банка“ АД), е цедирано на първоначалния ответник „Бългериън ритейл сървисиз“ АД, а предявяването на исковата молба, а с нея и на възражението за прихващане, е насочено към новия кредитор. Възразява се, че погасителният ефект на прихващането, което е с обратно действие, не може да възникне за предишния кредитор, с който е сключен договорът за кредит и който е цедирал вземането си на новия кредитор, поради забраната на чл.103, ал. 3 ЗЗД. Поддържа се, че вливането впоследствие на новия в стария кредитор не може да заличи извършеното прехвърляне и възникването на законовата пречка по чл. 103, ал. 3 ЗЗД. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне на исковете. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването поради вероятна недопустимост на въззивното решение по съображения за отсъствие на правен интерес от провеждането на отрицателния установителен иск за несъществуване на вземане на банката за сумата 12 219.17 лева (аналогично на доводите в касационната жалба) с твърдението, че въззивният съд не е взел становище че процесуалноправното възражение за прихващане може да бъде направено чрез насрещен иск или в отговор на първоначален осъдителен иск, предявен срещу прихващащия. Касаторът счита исковата молба за нередовна поради липса на твърдения, индивидуализиращи спорното пасивно право. Поставени са и въпросите, по които допълнителната предпоставка е въведена чрез посочване на актове по чл.290 ГПК: I.Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните; Длъжен ли е, ако ги намери за неоснователни, да обоснове защо ги отхвърля; В случай, че не го стори, решението ще бъде ли постановено при процесуални нарушения в противоречие с постоянната практика на ВКС. II. Какъв е фактическият състав на правото да сe направи прихващане по чл. 103, ал.1 ЗЗД; включва ли той съществуването и индивидуализацията на двете вземания, които се прихващат; включва ли той изискването вземанията да са насрещни, при запазване идентичността на притежаващите ги насрещни страни. Въведена е допълнителната предпоставка на чл.280,ал.1,т.1 ГПК с позоваване на ТР №2/18.03.2022г. по тълк. дело № 2/2020г. на ОСГТК на ВКС и решенията по т.д.№ 61323 на 4 г.о. и по т.д.№ 631/2010г. на 1 т.о. на ВКС. III. Запазва ли се елементът насрещност на вземанията при осъществяване фактическия състав на възражение за прихващане след извършването на преобразуване на търговското дружество кредитор- цесионер чрез вливане в търговското дружество кредитор - цедент, като преобразуването е реализирано след предявяването на възражението за прихващане? Въведена е допълнителната предпоставка на т.3 на чл.280,ал.1 ГПК, чието приложно поле е обосновано с доводите, че по този въпрос не е създадена съдебна практика, той има съществено практическо значение и разрешаването му ще осигури възможност правилно да бъдат решавани правните спорове, свързани е установяване на законовите предпоставки за извършване на прихващане при цедиране на вземания между търговски дружества, съпроводено с преобразуване на дружеството цесионер. В писмен отговор ищцата оспорва основателността на подадената от банката касационна жалба и обосноваването на искането й за допускане на касационното обжалване. По искането за допускане на касационното обжалване по касационната жалба на ответника: Исковете на ищцата първоначално са били насочени срещу предпочитания ответник „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД, въз основа на извършена цесия с договор от 25.04.2008г. при евентуално посочен ответник - „Юробанк България“ АД. В хода на производството по делото поради преобразувания и вливане на предпочитания ответник в „Юробанк България“ АД, „Юробанк България“ АД е останал единствен ответник по делото. Както се посочи касационните оплаквания на „Юробанк България“АД са аргументирани единствено по отношение на частта от въззивното решение за уважаване на установителния иск за недължимост на сумата 12 917лв.- равностойност на вземане на банката за главница по договора за кредит поради извършено прихващане в размер на същата сума за платени през периода 10.05.2008г.- 09.08.2013г. без основание курсови разлики въз основа на неравноправни клаузи. Независимо че този касатор посочва, че обжалва въззивното решение, с което са уважени обективно съединени други искове за признаване нищожност поради неравноправност на клаузи/част от клаузи от договора за кредит, уважен е и осъдителния иск, касационни оплаквания, относими към тази част на въззивното решение не са въведени, съответно по отношение на решението в частта по тези искове не са въведени и релевантни въпроси в изложението. На основание чл.290,ал.2 ГПК касационната инстанция се произнася само по въведените в касационната жалба основания. По очертания с касационната жалба на ответника предмет на обжалването въззивната инстанция е изложила съображенията, основани на решение № 240 от 15.12.2012 г. по гр. д. № 1438/2011 г., ІІІ г. о. на ВКС - един и същи спор може да бъде повод било за положителен, било за отрицателен установителен иск, и по двата иска разпределението на доказателствената тежест е едно и също. В обжалваното решение е мотивирано, че както за ответника по положителен установителен (или осъдителен) иск за парично вземане, така и за ищеца по предявен от него отрицателен установителен иск, който и в двата случая е в положението на длъжник в спорното материално правоотношение, съществува правната възможност да въведе в процеса като защитно възражение срещу твърдението на кредитора за съществуващо в негова полза вземане, възражение за прихващане със свое вземане срещу кредитора. Обосновано е, че за ищеца съществува правен интерес от прихващането независимо дали ответникът е насочил срещу него искове за плащане на суми по договора. Прихващането е счетено за допустимо, а възраженията на въззивника са приети за неоснователни. Обсъдено е, че ищецът извършва прихващане на платените през периода от 10.05.2008г. до 09.08.2013г. въз основа на неравноправните клаузи курсови разлики в установения от експертизата размер от 12 219.17 лева, със задължението си към банката за главница по договора за кредит. Като неоснователно е преценено възражението на банката-въззивник, че прихващането не следва да бъде допуснато, тъй като има за цел заобикаляне на правилата на погасителната давност. Даден е отговор, че именно съобразно закона - чл. 103, ал. 2 ЗЗД, прихващането се допуска и след като вземането е погасено по давност, ако е могло да бъде извършено преди изтичането на давността като за целта е необходимо пасивното вземане - вземането на банката за главница по договора за кредит, да е възникнало и да е изпълняемо, без да е изискуемо. Мотивирано е, че съгласно приетото в т. 1 от ТР № 2/18.03.2022 г., по тълк. дело № 2/2020 г., на ОСГТК на ВКС, при уважено възражение за прихващане признатите от съда насрещни вземания се смятат погасени с обратна сила от първия момент, в който прихващането е възможно да се осъществи, т.е. когато активното вземане е било изискуемо, а пасивното – поне изпълняемо, а обстоятелството кога е настъпила ликвидността е без значение. Въззивната инстанция е констатирала като установено по делото, че вземането на ищеца за платените през периода от 10.05.2008г. до 09.08.2013г. въз основа на неравноправните клаузи курсови разлики, е възникнало и е съществувало. За установено по делото е прието и пасивно вземане на банката за главница към 09.08.2013г., поради което е изведено, че извършването на прихващане е възможно и предявеният отрицателен установителен иск за недължимост на главница по договора за кредит с равностойност 12 219.17 лева е основателен. И при служебно дължимата проверка за валидността и допустимостта на въззивното решение, настоящият състав намира, че то не страда от такъв порок. Отсъства основание за преценка решението по отрицателния установителен иск за недължимост на сумата 12 219.17лв. да е постановено при отсъствие на изискванията спорът да се разреши по същество - липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, наличие на отрицателна или отсъствие на положителна процесуална предпоставка, включително и по нередовна искова молба. В конкретния случай в исковата молба и в допълнителните уточнения е въведен и индивидуализиран правопораждащият юридически факт на активното вземане на ищцата – обогатяване на кредитора вследствие приложени неравноправни договорни валутни клаузи с посочен период на заявената претенция. Изложени са и твърдения относно пасивното насрещно вземане, с което ищцата твърди, че прави материалноправно изявление за прихващане, от което произтича искането й посредством предявения установителен иск, да установи, че банката не притежава материално вземане за главница в посочения размер от 12 219.17лв. По тези съображения отсъства основание за допускане на обжалването в хипотезата на чл.280,ал.2, предл.второ ГПК. Поставеният от касатора първи процесуалноправен въпрос се отнася до правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото. По въпроса е формирана задължителна практика - т.1, т.2 и т.3 от ТР №1 от 09.12.2013г. по тълк.дело №1/2013г. на ОСГТК на ВКС и множество постановени по реда на чл. 290 ГПК актове на състави на касационната инстанция. Съгласно дадените принципни постановки, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Тази преценка на съда произтича от изискването на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК. Дейността на въззивния съд следва да бъде осъществена при съобразяване нормата на чл. 269 ГПК и ограничеността на въззивния съд при преценка правилността на обжалвания съдебен акт до посочените във въззивната жалба оплаквания, извън хипотезата на приложима императивна материалноправна норма и въведено със закон задължение на въззивния съд да следи служебно за интересите на някоя от страните в процеса. Обжалваното въззивно решение не е в отклонение от тази практика. Решаващият състав е изследвал въпроса за правния интерес на ищцата от предявения установителен иск, основавайки съображенията си на решение № 240 от 15.12.2012 г. по гр. д. № 1438/2011 г., ІІІ г. о. на ВКС. Опора за този извод е Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013г. по тълк. дело № 8/2012г. на ОСГТК на ВКС - когато ищецът твърди, че определено право не съществува, предмет на спора и на исковия процес е отричаното от него право, като при отрицателен установителен иск, за разлика от останалите искове, основанието на иска не е негов индивидуализиращ белег. Съобразно решението по гр.д. № 391/2012г. на IV г.о. на ВКС, отрицателен установителен иск винаги може да бъде предявен, тъй като длъжникът винаги има интерес от иска, когато съществува спор за вземането. Изводите на въззивния съд за наличие на правен интерес се подкрепят и от постановеното по реда на чл.274,ал.3 ГПК при допуснато частно касационно обжалване определение № 571 от 11.03.2024г. по ч.т.д.№ 1363/2923г. на ІІ т.о. на ВКС – при твърдение на ищеца за погасяване на вземания по договор за кредит чрез извършено извънсъдебно прихващане, предмет на делото е отрицателен установителен иск за несъществуване на сочените вземания на банката, за които се поддържа, че са погасени извънсъдебно чрез компенсация. Посочването на причината за несъществуването на вземането на кредитната институция – извънсъдебно волеизявление за прихващане с вземания на ищеца не означава, че предмет на спора е фактът на прихващането. Налице е правен интерес от воденото на иска предвид сключения договор за кредит, по който банката ще търси изпълнение на вземанията, за които се твърди, че са погасени чрез прихващане. Въззивният съд е обсъдил своевременно наведените доводи и твърдения на страните и събраните по делото доказателства, а несъгласието на касатора със становището и отговора му при извършената преценка, не може да послужи като основание за допускане на обжалването. Вторият въпрос е общ и теоретичен, а изводите на въззивната инстанция са изградени въз основа на приетите за установени по спора конкретни факти - че вземането на ищеца за платените през периода от 10.05.2008г. до 09.08.2013г. въз основа на неравноправните клаузи курсови разлики е възникнало и съществувало. За установено по делото е прието и пасивно вземане на банката за главница към 09.08.2013г., поради което е изведено, че извършването на прихващане е възможно. За конкретното прихващане е отчетена необходимостта пасивното вземане - вземането на банката за главница по договора за кредит да е възникнало и да е изпълняемо, без да е изискуемо, както и, че при уважено възражение за прихващане признатите от съда насрещни вземания се смятат погасени с обратна сила от първия момент, в който прихващането е възможно да се осъществи, т.е. когато активното вземане е било изискуемо, а пасивното - поне изпълняемо, а обстоятелството кога е настъпила ликвидността е без значение. Изводите на въззивната инстанция са в синхрон с практиката, обективирана в мотивите и в диспозитива по т.1 на ТР № 2/18.03.2022 г., по тълк. дело № 2/2020 г., на ОСГТК на ВКС. Третият поставен въпрос не е обсъждан от въззивната инстанция, която не е била сезирана от банката-въззивник с произнасяне по него. Следователно няма как разрешаването му да е обуславящо за изхода на спора - задължително изискване към общото основание за осъществяване на факултативния касационен контрол по смисъла на т.1 от ТР №1 от 19.02.2010г. по тълк.дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Следва да се посочи, че на този въпрос банката е получила отговор по силата на решение № 50048 от 13.06.2023г. по т.д.№ 605/2022г. на Първо т.о. на ВКС, постановено между страните по настоящия спор. При недопускане на касационното обжалване по жалбите да двете насрещни страни, разноски по делото не се присъждат. Аргумент за това е и обстоятелството, че никоя от страните не доказва разноски за изготвянето на отговор на жалбата, подадена от другата страна. По изложените съображения ВКС, състав на Първо т.о.