Определение № 2069 от 25.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3775/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по жалба на Л. В. М. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 1549 от 15.03.2024 г. по гр.д.№ 4746/ 2022 г., с което е потвърдено решение на Софийски районен съд по гр.д.№ 8118/ 2020 г. и по този начин е отхвърлен предявеният от жалбоподателката против Л. Б. Х. иск, квалифициран по чл.232 ал.2 пр.1 ЗЗД за заплащане на сумата 12 000 евро, представляваща наемна цена за ползване на апартамент № 26, находящ се на ет.7 (6- ти жилищен надпартерен етаж- последен етаж) в сградата на ЖСК „Б.“, бл.* в [населено място], [улица], за периода м. юли 2012 г.- м. юли 2018 г, ведно със законната лихва върху тази сума от 04.01.2019 г. до окончателното й изплащане. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателката не формулира правни въпроси, единствено сочи, че „… са налице основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1, предл. последно, т. 3, предл. 1 и 2 и ал. 2, вр. чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК …“ и са преповторени доводите в касационната жалба, че: в обжалваното решение неправилно е прието, че единствено от показанията на св.Х. не би могло да се приеме, че ищцата била поставила на ответницата като условие за ползването на собствения й апартамент заплащане на месечен наем в размер на 200 евро, с оглед на родствената връзка на тази свидетелка с ищцата; че нямало нито едно доказателство, което да опровергава заявените от св.Х. обстоятелства; че чл.172 ГПК касае показания на заинтересовани свидетели, чиито показания се опровергават от останалия доказателствен материал, а не изисква за кредитирането им да има и допълнителни доказателства, които да ги подкрепят; че се касае за семейни отношения, известни само и единствено на близките хора и не трябвало да се счита, че техните показания са недостоверни, само защото нямало други доказателства, които да ги потвърждават; че показанията на св. Х. изцяло се потвърждавали от показанията на другия разпитан по делото свидетел - Х. Н.. Не било ясно от къде съдът приел, че е бил сключен договор за заем за послужване - по делото доказателства за това изобщо липсвали, а изводът бил в противоречие с показанията на разпитаните двама свидетели. Това произнасяне правело обжалвания акт и очевидно неправилен по смисъла на чл.280 ал.2 ГПК. Ответната страна Л. Х., чрез назначен особен представител, оспорва жалбата като поддържа, че касаторът не е поставил на практика никакви въпроси по чл.280 ал.1 ГПК, нито е обосновал твърдението си за очевидна неправилност на обжалвания акт. Не се разкривали критериите за очевидност, установени с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/ - нямало видимо тежко нарушение на закона; законът не бил приложен в неговия обратен, противоположен смисъл; въззивният съд не решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, нито при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Затова моли да не се допуска касационно обжалване, а евентуално излага доводи по същество за неоснователност на жалбата. Съдът намира жалбата за допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване. Въззивният съд приел, че ищцата въвела в процеса фактически твърдения за сключен с ответницата договор за наем на недвижим имот - апартамент № 26 на ет.7 в сградата на ЖСК „Б.“ - бл.* на [улица] [населено място]. Твърдяла, че ответницата Л. Х. заела този имот през м.07.2012 г. и се изнесла през м.08.2018 г. Договорът бил сключен устно, при договорена наемна цена от 200 евро месечно, а при липса на възможност за плащането на месечен наем, натрупаната във времето сума следвало да бъде заплатена накуп от Х. или да бъде приспадната при евентуална бъдеща делба на съсобствените между родителите на страните по делото недвижими имоти. Съдът посочил, че форма за валидност на наемните договори няма и че е допустимо съществуването на устен договор, но че който твърди сключването му, дължи да установи чрез пълно главно доказване постигнатото съгласие относно съществените елементи на този договор. В случая от страна на ищцата такова доказване не било проведено. Нито дадените от Е. Г.- Х. /майка на ищцата/, свидетелски показания, нито тези на свидетелката Х. Н./приятелка на ищцата/, установявали по безспорен начин наличието на облигационно правоотношение между страните и постигането на съгласие по отношение на един от съществените му признаци - наемна цена. Предвид родствената връзка между ищцата и свидетелката Х. и личната й заинтересуваност от изхода на спора, установена с писмени доказателства, дадените от нея показания нямали доказателствена стойност и въз основа на тях изводи за действителните отношения между страните не било възможно да се направят. Показанията на Н., дори преценени съвкупно с показанията на Х., също не били годни да установят твърденията на ищцата, тъй като не съдържали конкретни данни отнесени към конкретен времеви момент, свързан с началото на срока на действие на договора. Сведенията на Н. произтичали от присъствието й по време на проведени между страните телефонни разговори, а това понижавало съществено доказателственото значение на показанията й. Писмените доказателства също не сочели на наличие на наемно правоотношение между страните, защото сумата 12 000 евро била претендирана с нотариална покана „за ползването на собствения на Л. М. недвижим имот“, което сочело, че това договорно основание е въведено едва при предявяването на иска за нуждите на съдебния процес. При съвкупен анализ на гласните и писмените доказателства можело да се приеме извод за съществуващо между ответницата и ищцата правоотношение по договор за заем за послужване. Неполучаването на договорена наемна цена в продължение на 6 години, без да са предприети действия по принудителното й събиране или действия по прекратяване на договора и опразване на имота, както и наличието на уговорка за заплащането на „натрупана незаплатена наемна цена накуп или за приспадането й при евентуална бъдеща делба на съсобствените между родителите на страните недвижими имоти“, обосновавали извод за съществуващо между страните правоотношение, което няма характер на наемно. При непроведено от ищцата пълно главно доказване на релевантните за спора факти и обстоятелства, не можело да се счете за доказано соченото от нея непогасено договорно задължение на ответницата. Така мотивираното въззивно решение не може да бъде допуснато до касационен контрол като „очевидно неправилно“. Съгласно установената практика, основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените процесуални действия на съда и страните. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. В случая касаторът не излага никакви твърдения, които да попадат в посочените хипотези, в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК той е преповторил доводите си от касационната жалба. Тези доводи обаче са за допуснати от съда процесуални нарушения и необоснованост на фактическите му констатации, които съставляват касационни основания по чл.281 т.3 ГПК, а не основания за достъп до касационен контрол по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Поради това касационно обжалване на основание чл.280 ал.2 пр.3 ГПК не може да бъде допуснато. Доколкото не съществува вероятност въззивно решение да е нищожно, недопустимо или очевидно неправилно, а в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК няма формулиран правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, касационното обжалване не може да бъде допуснато и на това основание. Както е изяснено в Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, поставянето на правен въпрос е ангажимент на касатора. Върховният касационен съд не може служебно да повдига правен въпрос в случаите по чл.280 ал.1 ГПК, по който обжалването да бъде допуснато, тъй като това би било в нарушение на принципа на диспозитивното начало и би довело до недопустимо подпомагане от съда на една от страните в процеса. В изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 ГПК няма формулирано питане, по което обжалването да бъде допуснато, преповторени са единствено доводите в касационната жалба за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения и необоснованост. Тези доводи в производството по чл.288 ГПК не подлежат на обсъждане. По изложените съображения Върховният касационен съд