Определение № 2132 от 29.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 1982/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Изпълнителна агенция “Национален филмов център“, [населено място] против решение № 620 от 09.10.2023 г. по т. д. № 566/2023 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260111 от 06.03.2023 г. по т. д. № 2308/2020г. на Софийски градски съд, VI-20 състав. С първоинстанционния акт е отхвърлен предявеният от касатора срещу „Аудиовидео Орфей“ ЕАД, [населено място] иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 вр. чл. 87 ЗЗД за връщане на сумата 132 300 лв., представляваща стойността на предоставени с договор № 14Д131-ПР от 17.04.2015 г. целеви финансови средства под формата на държавно подпомагане и частично е уважен до размер на сумата 9 334.50 лв. предявеният от ответника срещу Изпълнителна агенция “Национален филмов център“ насрещен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, представляваща стойността на четвърти транш по същия договор, ведно със законната лихва от 19.02.2021 г., като до пълния му предявен размер 14 700 лв. насрещният иск е отхвърлен като погасен чрез прихващане със сумата 5 365.50 лв. – неустойка за забава по договора за периода 10.08.2016 г. - 09.08.2017 г. Касаторът поддържа, че въззивното решение e неправилно като постановено при грубо нарушение на материалните закони, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и едностранно и превратно обсъждане на доказателствата. Изразява несъгласие с извода, че процесният договор между страните е изпълнен от дружеството-ответник и че не е налице основание за развалянето му и за връщане на платените по него суми, респ. че на търговското дружество се дължи заплащане на четвъртия транш от сумата по договора. Счита, че този извод е резултат от неправилната преценка, че основният предмет на договора е създаването на филма, но не и доказването по безспорен начин, че същият е създаден чрез получената държавна помощ и че средствата от нея са използвани само за допустими разходи, свързани със създаването му, което се извършва чрез представянето на отчет едновременно с предаването на филма. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, с твърдението, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК) са поставени въпросите: „ 1. Съществен елемент от договор за предоставяне на държавна помощ ли е отчитането на получените средства; 2. Неотчитането или отчитането на недопустими разходи основание ли е за възстановяването на предоставената държавна помощ“. Ответникът по касация – „Аудиовидео Орфей“ ЕАД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна по съображения в писмен отговор от 27.11.2023 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса. Същата обаче е допустима само по отношение на първоначалния иск. В частта, с която въззивният съд се е произнесъл по насрещния иск (който е самостоятелен и не е обусловен от първоначалния иск), касационният контрол е недопустим на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото цената на този иск (14 700 лв.) е под установения в закона минимален размер от 20 000 лв. за търговските дела, каквото е и настоящото. По касационната жалба в допустимата й част: При постановяването на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно по делото, че: През 2015 г., въз основа на заповед № 53 от 6.04.2015 г. на изпълнителния директор на ИА „НФЦ“, с която проект на ответника „Аудиовидео Орфей“ ЕАД за документален филм „За Методий, глаголицата, кирилицата и българската азбука“ е одобрен за държавно финансово подпомагане в размер на 147 000 лв., между страните е сключен договор № 14Д131-ПР, изменен впоследствие с два анекса; Съгласно договора, основното задължение на ответника е да произведе и да осигури показ на филма, а освен това да представя отчети за всички разходи в процеса на създаването му с копия на съответните първични счетоводни документи и с подробен опис по образец на всички разходни документи по видове разходи, заверен от счетоводител и от продуцента; Уговорени са конкретни срокове – за предаване на отчетите преди всеки транш от финансирането; за предаване на ликвидационен отчет; за предаване на еталонно копие от филма и за първи публичен показ на същия; От своя страна, ищецът се е задължил да изплати на ответника финансовата помощ на четири транша в определени срокове, като последният транш в размер на 14 700 лв. – след предаване на материалите и приемане на филма от техническата комисия към филмовия център; Ищецът е изплатил първите три уговорени транша, но не е изплатил четвъртия транш; Ответникът е предал първия отчет (условие за втория транш) на 15.07.2015 г., втория отчет (условие за третия транш) – на 16.06.2016 г., третия отчет (условие за четвъртия транш) – на 11.02.2020 г., а с двустранен приемо-предавателен протокол от 10.08.2017 г. е предал еталонното копие от филма и материалите; Във връзка с третия отчет с докладна записка от 17.02.2020 г. от страна на ищцовата агенция са направени възражения за несъответствие на част от отчетените разходи с изискванията на Закона за филмовата индустрия, за непълнота, неяснота на същия и за наличие на данни за извършени нецелесъобразни и недопустими разходи; С писмо от 15.05.2020 г. ответникът е посочил, че редица дейности не са възлагани на външни контрагенти, а и са извършени от негови служители с използване на собствени на студиото мощности, техника, транспорт и консумативи, като с писмо от 12.06.2020 г. е депозирал допълнителни документи – констативни протоколи за остойностяване на извършени от него дейности чрез собствената му база и наети от него служители. По спорния по делото въпрос – дали в полза на ищеца е възникнало право на разваляне на процесния договор, решаващият състав е посочил, че преценката следва да се извърши с оглед заявеното от него в исковата молба, в уточнителната молба от 17.06.2021 г. и в първото заседание на 11.02.2022 г., че изявлението му за разваляне на договора е поради твърдяно неизпълнено от ответника задължение за представяне в срок на третия текущ отчет, изискуем преди четвъртия транш, като евентуално неизпълнение на други задължения по договора – предаването на самия филм, предаването на ликвидационен отчет, допустимостта на разходите и др. е извън основанието на предявения иск и поради това е ирелевантно. Решаващият състав е счел като основно задължение на ответника посоченото в чл. 2 от договора – да произведе и осигури показ на документалния филм, предмет на финансирането, докато представянето на текущи отчети не е такова основно задължение, а е предвидено като условие за плащанията по втория, третия и четвъртия транш. Предвид на това е приел, че непредставянето на текущ отчет или представянето на такъв, който не отговаря на пълните изисквания, може да доведе само до пълен или частичен отказ за плащане на съответния транш, но не и до искане за връщане на вече платените траншове, които са надлежно отчетени, както и че неизпълнението на задължението за представяне на текущ отчет, вкл. третия такъв, не може да се определи за значително с оглед на интереса на кредитора и принципно не може да обуслови възникване право за разваляне на целия договор съгласно чл. 87, ал. 4 ЗЗД. Същевременно, въззивният съд е счел, че договорът не може да бъде развален и поради това, че задължението за представяне на трети текущ отчет, за което се твърди, че не е изпълнено и е заявено като основание за развалянето на договора, не попада сред хипотезите на чл. 87, ал. 2 ЗЗД и е изпълнено преди подаване на исковата молба от 26.11.2020 г., с която е отправено за пръв път изявлението за разваляне. Изводът за изпълнението е направен с оглед представения от ответника отчет от 11.02.2020 г. и установеното от неоспореното заключение на ССЕ, че същият отговаря на изискванията по договора. Като неоснователни са преценени възраженията на ищеца, че отчетът не отговаря на тези изискванията, доколкото част от разходите са документирани с ненадлежни документи (констативни протоколи), а някои от тях са извършени след предаване на филма. Въззивният съд е приел за напълно допустимо представянето на констативни протоколи за част от разходите, в които ответникът е остойностил по средни пазарни цени извършена от него дейност чрез собствен ресурс (собствен персонал, собствена техника) по съображения, че тази дейност не е безплатна за изпълнителя и тя не е възможно да се докаже чрез други документи – напр. фактури, които се издават спрямо външни подизпълнители, като е взел предвид и установеното от ССЕ, че посочените разходи по пера са от допустимите по договора и че това не се оспорва от ищеца. Освен това е съобразил и факта, че отчетът от 11.02.2020 г. се явява одобрен по смисъла на чл. 3, т. 3 от договора, тъй като в 2-седмичен срок от предаването му ищецът не е уведомил ответника за свои възражения срещу него. По отношение докладната записка от 17.02.2020 г. на ищеца, съдържаща възражения срещу отчета, е приел, че е била изпратена на ответника едва на 27.04.2020 г., т. е. след изтичане на 2-седмичния срок. Като неоснователен е преценил и довода, че разходите по тези протоколи са извършени след предаване на филма на 10.08.2017 г. Посочил е, че няма пречка протоколите да касаят разходи, извършени в миналото, а освен това, след като филмът е предаден на 10.08.2017 г. и при липсата на спор за относимостта на разходите по вид към неговото създаване, то същите са извършени реално преди предаването му. Предвид на това, въззивният съд е стигнал до извода, че както на основание чл. 87, ал. 4 ЗЗД, така и поради изпълнението на задължението за представяне на третия отчет преди отправяне на изявлението за разваляне, в полза на ищеца не е възникнало право на разваляне за същото задължение и следователно отправеното в исковата молба изявление за разваляне не е породило правни последици, респ. ответникът не дължи възстановяване на получените суми по договора. С оглед мотивите на въззивното решение, настоящият състав намира, че касационното обжалване на същото не следва да бъде допуснато. Поставените от касатора въпроси нямат характер на обуславящи изхода по конкретното дело в смисъла, разяснен в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. На първо място, отсъствието на това общо изискване произтича от обстоятелството, че отговорът на въпросите е предпоставен от тълкуването на уговорките в договора между страните, т. е. от обсъждането на доказателствата и от възприемането на фактическата обстановка, което, съгласно указанията в цитираното тълкувателно решение, е въпрос, касаещ правилността на съдебния акт. Изводът, че представянето на текущи отчети не е основно задължение на ответника, е направен въз основа на клаузите чл. 3, т. 3 и чл. 6, ал. 2, предвиждащи представянето на съответния отчет единствено като условие за плащанията по втория, третия и четвъртия транш, тълкувани във взаимната им връзка с клаузата на чл. 2 от договора. Правилността на този извод може да бъде проверена само при вече допуснат касационен контрол, но не е основание за допускането му. По отношение на втория въпрос следва да се отбележи, че същият съдържа твърдението на самата страна, че описаните в третия отчет разходи са недопустими, което не съответства на приетото от въззивния съд. На второ място, и двата въпроса не са единствено обуславящи за изхода на конкретното дело. Освен поради това, че задължението за представяне на текущ отчет не е основно задължение и следователно неизпълнението му не може да се определи като значително с оглед на интереса на кредитора и принципно не може да обуслови възникване право на разваляне на целия договор съгласно чл. 87, ал. 4 ЗЗД, въззивният съд е преценил, че по отношение на това задължение не са налице и предпоставките на 87, ал. 1 и чл. 87, ал. 2 ЗЗД, доколкото това задължение не е от категорията на посочените в чл. 87, ал. 2 ЗЗД и същото е изпълнено преди подаване на исковата молба, с която за първи път е отправено изявлението за разваляне. Следователно, независимо от извода, дали задължението за представяне на отчет е основно или не, претенцията за връщане на платените по договора суми е отхвърлена и на друго самостоятелно основание – поради неосъществяване на предпоставките за разваляне на договора, предвидени в чл. 87, ал. 1 ЗЗД, в каквато връзка в изложението не е поставен въпрос. Ето защо, какъвто и да е отговорът на поставените от касатора въпроси, това не би променило изхода на делото. Отделно от изложеното, следва да се посочи, че поддържаното за въпросите основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е и ненадлежно заявено – с цитиране на правната норма, без да е аргументирано наличието на формиращите го две кумулативни предпоставки, в какъвто смисъл са разясненията в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК