Определение № 60361 от 15.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2100/2021 г.

Производството е по чл.288 вр. чл.280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от адвокат И. С., като пълномощник на Ч. С. К., срещу въззивно решение № 44 от 26.02.2021 г. по в. гр. д. № 528/2020 г. на Смолянския окръжен съд. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК и към нея има приложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК с поддържани основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, както и основанието по чл.280, ал.2, изр.3 ГПК – очевидна неправилност, поради което е допустима. Ответницата по касация А. Т. П. е подала писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в който е изразила становище, че не следва да се допуска касационно обжалване. При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., намира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение № 10045/09.11.2020 г. по гр. д. № 94/2015 г. на Районен съд - Чепеларе, с което е допусната поправка на явна фактическа грешка в постановеното по делото решение от 11.02.2016 г., като вместо „поземлен имот с идентификатор ***“, да се чете „поземлен имот с идентификатор ***“ или диспозитивът да се чете както следва: „осъжда Ч. К. да премахне бетонов фундамент, трайно прикрепен към земята, върху която е бил изпълнен демонтиран понастоящем дървен навес, построен в описания имот, предмет на насрещния иск, заедно с поставените върху него вещи, повдигнат със зелен цвят на скицата, представляваща неразделна част от решението, находяща се на л.219 от делото, поради това, че създава пречки, ограничаващи достъпа до съседните имоти, собственост на ищцата по насрещния иск А. П.“. В насрещната искова молба е посочено, че А. П. претендира премахване на бетонния фундамент, послужил за монтиране на дървен навес, находящ се в ползвания от ищеца по главния иск, имот. В уточняваща молба същият е описан съобразно предходно влязло в сила съдебно решение, както и че попада в имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място]. На скицата към заключението на експертизата, бетонният фундамент, обозначен със зелен цвят, е нанесен в имот с идентификатор *** по кадастралната карта на населеното място. В мотивите на съдебния акт от 11.02.2016 г. е посочено, че не е спорно между страните, че фундамента /бетоновото ограждение/ е това, върху което е била поставена дървена барака, премахната в изпълнение на влязло в сила решение. Формирана е воля, че фундаментът и складираните върху него дърва ограничават достъпа до собствените на ищцата по насрещния иск имоти, поради което той следва да бъде премахнат. В първоинстанционното решение, с което е допусната поправката, е прието, че обективираната воля на съда е за премахване на бетонов фундамент, индивидуализиран съобразно скицата към заключението на експертизата, представляваща неразделна част от съдебното решение. В обжалваното въззивно решение е посочено, че поправката е била допусната, след като е отчетено несъответствието между изразеното в мотивите на акта, че съобразно експертизата фундаментът се намира в поземлен имот с идентификатор ***, а в диспозитива погрешно е посочен имот с идентификатор ***. Неотносимо е обстоятелството, че в насрещната искова молба самата ищца е индивидуализирала имота с този идентификатор, тъй като волята на съда е формирана за бетонов фундамент, находящ се в имота, описан на приложената скица. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните процесуално-правни въпроси, по които се е произнесъл въззивният съд в противоречие с приложената съдебна практика на ВКС, а именно: 1. „в случай че ищецът погрешно е посочил идентификаторът на имота, предмет на иска по чл.109 ЗС, допустимо ли е по реда на чл.247 ГПК, да бъде заместена изразената от ищеца воля и съдът да се произнесе по отношение на имот, който не е индивидуализиран по този начин от ищеца“; 2. „допустимо ли е чрез препращане към приложена скица, представляваща неразделна част от съдебното решение, да бъде поправена и заместена волята на ищеца, която изрично е изразена от него в молба-уточнение на исковата молба, вписана надлежно“; 3. „нарушение на принципа на диспозитивното начало ли е произнасянето на съда, по отношение на имот, за който не е бил надлежно сезиран от ищеца“; 4. „допустимо ли е да се извърши поправка на явна фактическа грешка, ако за грешката липсват мотиви на съда, трудно установима е, налага се тълкуване на волята на съда и поправката излиза извън индивидуализирания от ищеца имот, предмет на иска“; 5. „задължен ли е въззивният съд да обсъди и съобрази всички относими оплаквания, възражения и доводи на страните при постановяване на съдебния си акт“. По първите четири въпроса се сочи противоречие с решение № 27/11.03.2016 г. по гр. д. № 3502/2015 г. на второ г. о., решение № 232/01.11.2011 г. по гр. д. № 1449/2011 г. на четвърто г. о. и решение № 244/04.11.2019 г. по гр. д. № 4114/2018 г. на четвърто г. о., а по петия – с решение № 210/15.08.2014 г. по гр. д. № 6605/2013 г. на четвърто г. о. и решение № 27/02.02.2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г. на четвърто г. о. Не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните: Въпросите от първи до трети включително са обусловени от доводите на касатора, изложени в касационната жалба, за наличието на несъответствие между волята на съда и тази на ищеца. В настоящото производство от значение е формираната от съда воля и нейното външно проявление в писмения текст на решението, съответно наличието на несъответствие между тях. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по тези поставени в изложението въпроси. Цитираното решение 244/04.11.2019 г. по гр. д. № 4114/2018 г. на четвърто г. о., разглежда хипотеза на допуснато съществено процесуално нарушение при произнасяне на въззивния съд, който не е бил сезиран с искане за поправка на явна фактическа грешка. Четвъртият въпрос е обоснован с тезата за наличие на напълно неясна воля или трудно установима такава в първоинстанционното решение, с оглед на което е било невъзможно да се допусне поправка на явна фактическа грешка. В цитираното с жалбата решение № 27/11.03.2016 г. по гр. д. № 3502/2015 г. на второ г. о., е възприето, че за да са налице условията на чл.247 ГПК е необходимо грешката да е установима без затруднения и да не се налага тълкуване на волята на съда. Петият въпрос е свързан със задължението на съда да обсъди становищата на страните и събраните доказателства, като цитираната съдебна практика не е относима към производството за поправка на явна фактическа грешка, в което се проверява единствено наличието на несъответствие между формираната истинска воля на съда и нейното външно изразяване в писмения текст на решението. Горните въпроси не могат да обусловят допускане на касационно обжалване и на поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като по същите е налице трайна съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване. Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, изр.3 ГПК, което е обосновано с обстоятелството, че съдът превратно е приложил разпоредбата на чл.247 ГПК, като е приел, че съществува несъответствие между действително формираната воля и нейното външно проявление. Директно от мотивите на обжалвания съдебен акт не може да се приеме, че истинската воля на съда не е извлечена от съдържанието на първоинстанционния акт. В обобщение следва да се приеме, че не следва да се допуска касационно обжалване. В полза на ответницата по касация следва да се присъдят разноски в настоящото производство в размер на 500 лв. /за адвокатско възнаграждение/. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.