Определение № 50197 от 22.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 587/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от М. Б. Д., чрез адв.П.К. срещу решение №211 от 29.11.2021г., постановено по в.т.д. №698/2021г. от Апелативен съд- Пловдив в частта, с която е потвърдено решение №260104 от 05.03.2021г., постановено по т.д. №898/2019г. по описа на Окръжен съд- Пловдив, в частта, с която е отхвърлен искът с правно основание чл.432, ал.1 КЗ, предявен от касаторката срещу „Застрахователно дружество „Евроинс“ АД за сумата 126 000 лева, представляваща разликата между претендираните 170 000 лева и присъдените 44 000 лева- обезщетение за неимуществени вреди- болки и страдания от травматични увреждания, настъпили в резултат на ПТП, реализирано на 10.06.2017г. по вина на М. В. при управление на лек автомобил марка „Опел“, модел „Зафира“ с рег. [рег.номер на МПС], ведно със законната лихва, считано от 30.06.2017г. до окончателното плащане, както и в частта, с която след отмяната на първоинстанционното решение са отхвърлени претенциите за присъждане на законната лихва върху изплатени в хода на делото суми /в общ размер от 100 000 лева за периода от 30.06.2017г. до 30.11.2017г. В останалата част въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила. В касационната жалба се твърди, че решението в обжалваната част е неправилно поради нарушение на процесуалните правила и противоречие с материалния закон, по-специално разпоредбата на чл.52 ЗЗД, както и с практиката на ВКС по нейното приложение, поради което следва да бъде отменено, а претенцията на ищцата за плащане на сумата от още 126 000 лева застрахователно обезщетение за неимуществени вреди да бъде уважена, ведно със законната лихва от 30.06.2017г. Касаторката поддържа тезата, че въззивният съд необосновано, без преценка на конкретните факти и обстоятелства, без отговор на наведените във жалбата оплаквания и в противоречие със съдебната практика приема, че обезщетение в размер 160 000 лева е справедливо и е в състояние да компенсира търпените от нея неимуществени вреди. Счита, че въззивният съд неправилно е определил и началния момент, от който застрахователят дължи законна лихва върху застрахователното обезщетение. Намира, че приложимата разпоредба е чл.429, ал.3 КЗ, в която е предвидено задължение на застрахователя за лихви от датата на уведомяването му от застрахования за настъпилото застрахователно събитие или от уведомяването или предявяването на застрахователната претенция от увреденото лице, което в случая е 17.06.2017г., евентуално 30.06.2017г. Претендира разноски. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК. Касаторката поддържа, че съдът се е произнесъл по три групи въпроси, обусловили изхода на спора – 1. за задълженията на въззивния съд да изложи собствени мотиви, като анализира относимите доказателства и обсъди доводите и възраженията на страните- с твърдение, че е налице противоречие с практиката на ВКС- ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС; ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС и цитираните решения по чл.290 ГПК; 2. относно приложимите критерии при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД, като счита, че поставените въпроси са разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т.11 ППВС №4/1968г., както и в посочените решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК и 3. относно началния момент на дължимостта на лихви върху застрахователното обезщетение- покрива ли съгласно чл.429 КЗ застрахователят по застраховка „Гражданска отговорност“ отговорността на делинквента спрямо увреденото лице за дължимата лихва за забава и за какъв период, респ. от кой начален момент- от датата на уведомяване от застрахования за настъпване на застрахователното събитие или от датата на уведомяване или на предявяване на застрахователна претенция от увреденото лице, или от друг момент- с твърдение за противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №128 от 04.02.2020г. по т.д. №2466/2018г., ВКС, І т.о. Счита, че е въпросите са от значение и за точното прилагане на закона и за развитие на правото- основание за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Сочи като основание за допускане до касационен контрол и чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, като излага доводи за допуснати процесуални нарушения и явна необоснованост на въззивното решение. Ответникът „Застрахователно дружество „Евроинс“ АД не взема становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен искът с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за сумата над 44 000 лева- обезщетение за претърпените от ищцата болки и страдания от травматични увреждания, получени в резултат от процесното ПТП, въззивният съд приема, че справедливото обезщетение за неимуществените вреди е в размер от 160 000 лева, като същото следва да се намали с 10% /до сумата 144 000 лева/, предвид установеното съпричиняване на вредите от пострадалата, след което да се приспадне и доброволно платената от ответното дружество сума в размер на 100 000 лева. Решаващият съдебен състав намира за безспорно установено по делото основанието /правопораждащите спорното материално право юридически факти/ на предявения осъдителен иск и приема, че спорът е съсредоточен върху правилното приложение на критериите за справедливост при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, регламентирани в чл.52 ЗЗД, както и дали е налице съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД– непоставяне на предпазен колан. Апелативният съд приема за доказано, че при настъпване на процесното ПТП ищцата е била на 59 години, като от събраните гласни доказателства се установява, че преди катастрофата е била здрав и много жизнен човек, жена със самочувствие, която е държала на здравето и на външния си вид, спортувала е, искала е самата тя и всичко около нея да е „перфектно“. След анализ на заключенията на съдебно-медицинската и комплексната съдебно-медицинска и автотехническа експертизи, съдебният състав намира за доказано по категоричен начин, че вследствие на катастрофата ищцата е претърпяла много тежки увреждания: „Разкъсване на слезката; Счупване на 2, 3, 4, 5, 6 ребра в дясно и 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11 ребра в ляво; Счупване на дясната ключица; Счупване на десния малък и голям пищял; Счупване на тялото на първи поясен прешлен; Контузия и компресия /притискане/ на израстъците на първи и втори поясни прешлени; Контузия на гръдния кош и корема“, наложили оперативно отстраняване на слезката. Възстановяването на ищцата протекло с множество непредвидени усложнения, а множеството счупвания са довели до силни болки и страдания, както и трайно затрудняване на движенията на дясната ръка, на десния долен крайник и на снагата, като възстановителният период е бил с продължителност до четири месеца. Контузията на гръдния кош и корема са причинили болка и страдание без разстройство на здравето. В хода на оздравителния процес на ищцата е била поставена диагноза „Увреждане на междупрешлените дискове в поясните и другите отдели на гръбначния стълб с радикулопатия“ и това усложнение, както и появилите се „Парестетична мералгия“ (притискане или увреда на бедрения кожен нерв), увреждането на нерв на горния крайник и увреждането на тибиалния и фибуларния нерв са пряк резултат на получените при катастрофата травматични увреждания на гръбначния стълб. Въззивният състав намира, че констатациите на вещите лица относно търпените от ищцата болки и страдания, техния интензитет и продължителност, се потвърждават и от събраните гласни доказателства. Съдът съобразява експертното заключение, съгласно което понастоящем здравословното състояние на ищцата се е подобрило, движи се без помощни средства, останали са само остатъчни явления, които са в причинна връзка с процесното ПТП, изискващи „продължителна рехабилитация“, след която, ако не настъпи подобрение на състоянието, отново би трябвало да се прибегне до „оперативна интервенция“. С оглед заключението на съдебно психологичната експертиза, въззивният състав намира за установено, че тежката катастрофа се е отразила негативно и е довела до промени в емоционално-волевото и социалното функциониране на ищцата, но съобразява и обстоятелството, че като цяло не са установени патологични промени в психичните й сфери, въпреки данните за „тревожно депресивни мисли и изживявания“. С оглед изложеното, решаващият съдебен състав приема, че заместващото обезщетение на ищцата за причинените й от противоправното поведение на делинквента неимуществени вреди, изразяващи се във физически и психически болки и страдания от претърпените травматични увреждания, е в размер на 160 000 лева. За основателно е счетено възражението от ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата. Въззивният съд след обсъждане на заключението на комплексната СМАТЕ стига до извод, че ищцата по време на инцидента е била без поставен предпазен колан, което е допринесло за настъпването на конкретните телесни увреждания, като съпричиняването е в размер от 10%. Доколкото приносът на пострадалата за настъпване на вредите възлиза на 10%, заместващото обезщетение за причинените й неимуществени вреди следва да се редуцира с 10%- до сумата 144 000 лева. След приспадане на платената от застрахователя сума в общ размер на 100 000 лева, исковата претенция е основателна за сумата 44 000 лева, ведно със законната лихва. По отношение на законната лихва съдът намира, че такава се дължи от изтичане на сроковете, определени в разпоредбата чл.497 КЗ, тъй като тази разпоредба е специална по отношение разпоредбите по Глава 41, респ. стига до извод, че посоченият от ищцата срок по чл.429, ал.3, изр.2-ро КЗ в случая е неприложим. Като приема за доказано, че с молба рег. №11930 от 30.08.2017г. ищцата е уведомила ответното застрахователно дружество за настъпване на застрахователното събитие и е образувана щета, като в срока по чл.496, ал.1 КЗ застрахователят е дал мотивиран отговор и е изискал представянето на допълнителни документи във връзка с произшествието, с които обаче е можел без усилия сам да се снабди /чл.496, ал.4 КЗ/, съдът счита, че срокът за окончателно произнасяне по претенцията е тримесечният срок по чл.496, ал.1 КЗ. Съответно и лихвите за забава са станали дължими след изтичането на този срок, т.е. от 01.12.2017г., от която дата следва да се присъди законната лихва върху дължимите обезщетения за претърпените от ищцата неимуществени вреди. По отношение на претенцията за законна лихва върху изплатените в хода на делото суми в общ размер от 100 000 лева /50 000 лева на 23.07.2018г.; 25 000 лева на 25.07.2018г. и 25 000 лева на 26.07.2018г./, въззивният съд приема, че същата се дължи за периода от 01.12.2017г. до съответната дата на плащане, както следва: върху сумата 50 000 лева за периода от 01.12.2017г. до 22.07.2018г. в размер на 3 250.26 лева; върху сумата 25 000 лева за периода от 01.12.2017г. до 24.07.2018г. в размер на 1 639.02 лева и върху сумата 25 000 лева за периода от 01.12.2017г. до 25.07.2018г. в размер на 1 645.97 лева. В останалата част претенцията за лихви върху претендираното обезщетение за неимуществени вреди, считано от 17.06.2017г., е неоснователна и следва да се отхвърли. Настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение е валидно, като не е налице основание да се допусне до касационен контрол за проверка за вероятна недопустимост съгласно чл.280, ал.2 ГПК. Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. В случая касаторката излага оплаквания за необоснованост на решението, за допуснати от въззивния съд нарушения на процесуалните правила и материалния закон, които изискват преценка на доказателствата по делото и произнасяне по наведените от страните доводи и възражения. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Настоящият състав на ВКС намира, че поставеният от касаторката процесуалноправен въпрос за задълженията на въззивния съд да изложи собствени мотиви, като обсъди и възраженията на страните, не обуславя допускане на решението до касационен контрол. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. С цитираната в изложението по чл.284, ал.1, т.3 ГПК съдебна практика по чл.290 ГПК се приема, че въззивният съд дължи преценка на всички правнорелевантни факти, като следва да обсъди доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и да се произнесе по всички своевременно заявени възражения и доводи във въззивната жалба. Не съответстват на мотивите на въззивния съд твърденията на касаторката за обсъждане само на избрани от съда доказателства, респ. игнориране на част от доказателствата без излагане на съображения защо са „отхвърлени като недостоверни“. В случая въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, вкл. съдебните експертизи и свидетелските показания, относими към възникване и съществуване на задължението на ответното застрахователно дружество за заплащане на застрахователно обезщетение на ищцата на основание чл.432, ал.1 КЗ, като е акцентирал на спорните между страните въпроси относно определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди и наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата. Несъгласието на касаторката с приетата от съда фактическа обстановка, твърденията й за допуснати процесуални нарушения и незаконосъобразни правни изводи представляват оплаквания за неправилност на обжалваното решение, които не подлежат на обсъждане в настоящия етап на касационното производство и не са основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Макар и значими за спора като обуславящи неговия изход по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и разясненията по приложението му, дадени в т.1 от Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, поставените въпроси, свързани с критериите за определяне на обезщетението за неимуществени вреди по реда на чл. 52 ЗЗД, не могат да обосноват допускане на касационния контрол, тъй като не е осъществено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставените от касаторката въпроси не са решени в противоречие с цитираната задължителна съдебна практика, както и посочените решения на ВКС по чл.290 ГПК. Въззивният съд е обсъдил критериите по чл.52 ЗЗД, като е посочил конкретните обстоятелства, които са от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди в процесния случай, вкл. възрастта на ищцата, социалното й положение, вида и тежестта на конкретните травматични увреждания, усложненията при възстановяването й, продължителността и интензитета на претърпените от нея негативните психологически и физически преживявания, болки и страдания, трайните последици за здравословното й състояние, като тези факти са преценявани към конкретния момент на настъпването им, респ. са съобразени и икономическите условия в страната, проявление на които са и лимитите на отговорността на застрахователите, като постановеното решение съответства на задължителната съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД - ППВС №4/1968г. При определянето на обезщетението съдът е съобразил както общите критерии като обществено-икономическите условия, намиращи проявление в лимитите на отговорността на застрахователя по застраховка ГО, така и специфичните, конкретните факти по делото. Вярно е, че въззивният съд не е отразил изчерпателно всички претърпени от ищцата оперативни намеси, но е взел предвид настъпилите усложнения след оперативното отстраняване на слезката, както и по време на възстановителния период, респ. е съобразил размера на обезщетението и с тези преживени от ищцата страдания. Следва да се отбележи, че е недопустимо е механичното възприемане на размери на обезщетения за неимуществени вреди, присъдени по други дела, доколкото по всяко дело съдът преценява конкретно установените факти и обстоятелства, включително относно вида и размера на вредите и извършва самостоятелна преценка по вътрешно убеждение на основателността на претенцията. С оглед изложеното, ВКС намира, че в частта, с която е отхвърлен искът с правно основание чл.432, ал.1 КЗ, предявен от касаторката срещу „Застрахователно дружество „Евроинс“ АД за сумата 126 000 лева, представляваща разликата между претендираните 170 000 лева и присъдените 44 000 лева- обезщетение за неимуществени вреди- болки и страдания от травматични увреждания, настъпили в резултат на ПТП, реализирано на 10.06.2017г. по вина на М. В. при управление на лек автомобил марка „Опел“, модел „Зафира“ с рег. [рег.номер на МПС], ведно със законната лихва, считано от 30.06.2017г. до окончателното плащане, въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол на основание чл.280, ал.1 ГПК. Настоящият съдебен състав счита, че следва да бъде допуснато касационното обжалване на въззивното решение в частта, с която са отхвърлени претенциите за присъждане на законната лихва върху изплатени в хода на делото суми в общ размер от 100 000 лева за периода от 30.06.2017г. до 30.11.2017г., по поставения от касатора материалноправен въпрос - покрива ли застрахователят по застраховка „Гражданска отговорност“ отговорността на деликвента спрямо увреденото лице за дължимата лихва за забава и за какъв период, респ. от кой начален момент- от датата на уведомяване от застрахования за настъпване на застрахователното събитие или от датата на уведомяване или на предявяване на застрахователна претенция от увреденото лице, или от друг момент, тъй като е значим за спора като обуславящ неговия изход по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и разясненията по приложението му, дадени в т.1 от Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, и е налице и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По така поставения въпрос е формирана съдебна практика, обективирана в решения по чл.290 ГПК, включително цитираното от касатора в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, като решението следва да бъде допуснато до касационен контрол за проверка съответствието му с нея. На основание чл.83, ал.1, т.4 ГПК касаторката не дължи внасяне на държавна такса. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд