Определение № 2277 от 30.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3290/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. №54163/05.05.2025г. на Д. Т. С., Д. С. С. и Д. С. С. /последните двама- конституирани на основание чл.227 ГПК като наследници на починалия в хода на процеса ищец С. Т. С./, срещу решение №1888/28.03.2025г., постановено по въззивно гр. д. №11388/2022г. на Софийски градски съд, потвърждаващо първоинстанционното решение, с което са отхвърлени исковете им с правно основание чл.30, ал.1 ЗН като погасени по давност. Според касаторите решението е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди наличието на основанията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпроса относно началния момент, от който започва да тече давностния срок по претенция за възстановяване на запазена част от наследството и действията, които ползващото се от завещателното разпореждане лице следва да предприеме, за да може да се приеме, че е упражнило правата си по завещанието и с това е поставило началото на давностния срок. Поддържа се противоречие на въззивното решение със следната практика на ВС и ВКС: т. 3 "г" на ППВС №7/73г., решение №142/21.04.2012г. по гр.д. №988/2011г. на ВКС, решение №24/17.02.2012г. по гр. д. №407/2011г. на ВКС и решение №199 от 1997г. на ВКС. Ответникът по касационната жалба Д. Д. С., чрез адв. К., изразява становище за липсата на сочените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване, респ. за неоснователност на същата. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима. При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното: Производството е образувано по предявени от Д. Т. С. и С. Т. С., срещу Д. Д. С. искове с правно основание чл.30, ал.1 ЗН за възстановяване на запазените им части от наследството на К. М. В., починала на 25.02.2001г., чрез намаляване на завещателното разпореждане, извършено със саморъчно завещание от 19.03.1998г. в полза на ответника Д. Д. С.. От фактическа страна, въззивният съд е приел за установено, че наследодателката К. М. В., починала на 25.02.2001г., е оставила за свои наследници по закон: преживял съпруг Т. С. В. и синовете си Д. Т. С. и С. Т. С., починал в хода на производството пред първата инстанция и заместен на осн. чл. 227 ГПК от своите наследници по закон: децата си Д. С. С. и Д. С. С.. Със саморъчно завещание от 19.03.1998г. К. М. В. е завещала на внука си Д. Д. С. цялото си движимо и недвижимо имущество, което включвало 1/2 ид.ч. от апартамент №35, находящ се в [населено място], [жк], [жилищен адрес] с площ от 66,83 кв.м., ведно с избено помещение към него №34, заедно с 1,367 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, върху което е построена сградата и 1/2 ид.ч. от гараж, находящ се в [населено място], [жк], [жилищен адрес] състоящ се от една гаражна клетка, със застроена площ от 23,65 кв.м. Към момента на откриване на наследството на 25.02.2001г., лицето, в чиято полза е завещателното разпореждане – ответникът Д. Д. С., е бил непълнолетен /на 14г./, и по искане на неговия баща Д. Т. С. саморъчното завещание е обявено на 10.09.2002г. от съдия по вписванията при Софийски районен съд, за което е съставен протокол за обявяване на саморъчно завещание. Въззивният съд е съобразил, че между страните по настоящото дело са проведени предходни производства с предмет искове по чл.124, ал.1 ГПК и чл. 108 ГПК. По искова молба вх. №4597/25.03.2014г. на С. Т. С., е образувано гр. д. №15689/2014г. по описа на СРС, по предявен от С. Т. С. срещу Д. Д. С. иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че ищецът е собственик на апартамент №35 и гараж №1, описани по-горе и предмет на завещателното разпореждане от 19.03.1998г. В посочената искова молба се съдържали твърдения, че преди около три години ищецът разбрал за извършеното от наследодателката му К. В. завещателно разпореждане в полза на ответника Д. С., а като приложение към исковата молба е представено и процесното завещание. Ответникът по иска Д. С. на 07.11.2014г. предявил срещу С. С. насрещен иск по чл.108 ЗС за признаване правото му собственост върху процесния гараж №1 по силата на съставено от К. В. в негова полза универсално завещателно разпореждане от 19.03.1998г. и осъждане на ответника да му предаде 1/2 ид. ч. от него. Производството по иска за собственост върху апартамент №35 по силата на съставено от К. В. в негова полза универсално завещателно разпореждане от 19.03.1998г. и осъждане на ответника да му предаде 1/2 ид. ч. от него, било изпратено по подсъдност на СГС, където е образувано гр. д. №17370/2014г. на СГС. В проведеното на 04.11.2015г. о.с.з. по гр. д. №15689/2014г. по описа на СРС ищецът С. С. направил искане за намаляване на завещателно разпореждане, с което е накърнена запазената му част до размера, необходим за допълването й, което с определение от о.с.з., проведено на 03.02.2016г., не е прието за разглеждане в производството по предявения иск за собственост. С влязло в законна сила решение по гр. д. №15689/2014г. по описа на Софийски районен съд е уважен предявеният установителен иск за собственост на С. С. срещу Д. С. за 1/4 ид.ч. от гараж №1 и отхвърлен за останалата част от 3/4 ид.ч., както и е уважен предявеният от Д. С. срещу С. С. иск по чл.108 ЗС за 1/2 идеална част от гараж №1. Постановено е решение по гр. д. №17370/2014г. по описа на Софийски градски съд, като е отхвърлен установителният собственически иск на С. С. срещу Д. С. относно апартамент №35 и е уважен искът по чл.108 ЗС на Д. С. срещу С. С.. Към настоящия момент делото е висящо пред Софийски апелативен съд – в. гр. д. №195/2016г., което е спряно до приключване на гр. д. №35017/2016 г. по описа на Софийски районен съд. Въз основа на представените по делото приходни квитанции за платени данъци съдът е приел за установено, че партидите на апартамент №35 и гараж №1 в Столична община от 2003 г. са на името на ответника Д. С. и същият е заплащал данъци и такса смет. От представената служебна бележка, издадена от Софийска вода, съдът е приел за установено, че към дата 31.10.2014г. партидата на гараж №1 се води на името на Д. С. под клиентски №5069194. Посочил е, че по делото са представени и два предупредителни протокола, съот. от 10.10.2013г. и 14.10.2013г., съставени по реда на чл.56 ЗМВР, с които Д. С. и С. С. са предупредени да се въздържат от заплахи и закани по отношение на Д. С. и да спазват законите, като поводът е недопускане на Д. С. в апартамент №35, за който се легитимира като собственик въз основа на съставено в негова полза саморъчно завещание от 19.03.1998г. Производството по подадения от него сигнал в 04 РПУ-СДВР е завършила с постановление за отказ за образуване на наказателно производство. На първо място, съдът е счел за неоснователно възражението на ответника че предявеният иск по чл.30, ал.1 ЗН следва да се отхвърли поради приложението чл.30, ал.2 ЗН, тъй като ищците не са приели наследството по опис. Посочил е, че това изискване, представляващо предпоставка за реализиране на правото за възстановяване на запазена част от наследство спрямо заветник или надарен, който не е призован към наследяване, според константната практиката е неприложимо при универсално завещателно разпореждане, тъй като в този случай след смъртта на завещателя не остават свободни имущества, от които лицата по чл.28, ал.1 ЗН да могат да получат онова, което съставлява тяхна запазена част от наследството. При предявен иск по чл.30, ал.1 ЗН за намаляване на универсални завещателни разпореждания не се образува наследствена маса по чл.31 ЗН, а възстановяването се извършва чрез дробна част по чл.29 ЗН, съставляваща размера на запазената част. За да счете предявените искове по чл.30, ал.1 ЗН за намаляване на завещателното разпореждане, извършено от наследодателя К. В. със саморъчно завещание от 19.03.1998г. в полза на Д. С., до размера, необходим за възстановяване на запазената част на ищците за неоснователни, въззивният съд е приел, че исковете са погасени по давност. Позовал се е на приетото в т.3, б. "г" на ППВС №7/1973г., според което искът за намаляване на завещания се погасява с петгодишна давност и съобразно правилото на чл.55 ЗН наследникът с право на запазена част може да иска намаляване на завещание, открито след като е приел наследството, от момента, когато заветникът упражни своите права по завещанието, като петгодишната давност за завеждане на иска по чл.30, ал.1 ЗН започва да тече от момента, в който заветникът упражни правата си по завещанието. По спорните въпроси кога ответникът е упражнил правата си по процесното завещание и кога ищците – наследници са узнали за същото, въззивният съд е изложил, че за настъпване на транслативния ефект, е необходимо заветникът да приеме завещанието – арг. чл.22, ал.2, вр. чл.48-54 ЗН, от когато се поражда и правото на наследника със запазена част да иска намаляване на завещанието и възстановяване на запазената му част, при условие че е накърнена. Начините за приемане на завещанието са посочени в закона – чл.49, чл.51, чл.61 ЗН, като придобиването на наследство се основава на волята на призованите към наследяване лица, изразена изрично с формална правна сделка /волеизявление/ или с конклудентни действия /чл.49 ЗН/. Въззивният съд е посочил, че релевантен е фактът не кога ищецът по иска с правно основание чл.30 ал. 1 ЗН е узнал за завещателното разпореждане, а кога заветникът е изразил воля да приеме наследството по завещание. Обявяването на завещанието по молба на заветника може да се приеме като израз и действие на приемане на завещанието, което обаче не е идентично с обявяването на завещанието по молба на трето заинтересовано лице, тъй като облагодателстваното лице в този случай не е длъжно да приеме и да се ползва от завещанието, а е необходимо извършването на друго действие, което установява волята на заветника/наследника за приемане на завещанието. Като е съобразил в съвкупност установените факти, съдът е приел, че ищецът Д. С. в лично качество е поискал обявяване на завещанието, оставено от покойната му майка К. В.. Счел е, че по делото липсват доказателства, даващи основание да се приеме, че същият е действал като представител на сина си, изразяващ воля по чл.4 ал.2 ЗЛС, съвместно с непълнолетния към дата 10.09.2002г. Д. С.. Доколкото обявяването на завещанието не поражда законни последици в правната сфера на облагодетелстваното лице, то не такова е предприето от Д. С. действие по прехвърляне на партидите на имотите – апартамент №35 и гараж №1 в Столична община /към 2003г. ответникът Д. С. все още е бил непълнолетен и същият не е могъл да извършва самостоятелно правни действия/, които обстоятелства се установяват освен от приетите по делото писмените доказателства, и от показанията на св. Ч., преценени по реда на чл.172 ГПК и кредитирани от съда, доколкото същите са преки, логични и кореспондиращи с останалите доказателства по делото. Направил е извод, че с акта на заявеното искане за обявяване на саморъчното завещание на К. В. и предприемане действия по прехвърляне на партидите на имотите на името на неговия син Д. С.- облагодетелстваното от завещанието лице, несъмнено ищецът Д. С. е бил уведомен и е бил наясно, както за наличието на завещанието, така и за неговото съдържание. Въззивният съд, съобразявайки разпоредбата на чл.115 б. "а" ЗЗД е приел, че за Д. С. давността е започнала да тече от момента на навършване на пълнолетие на ответника Д. С., а именно – 22.07.2004г., като към датата на подаване на исковата молба, по която е образувано настоящото дело – 01.11.2019г. е изтекъл петгодишният давностен срок за реализиране правото да се иска намаляване на процесното завещателно разпореждане, предвид изричното възражение на ответника за погасяване на претенцията по давност, съдържащо се в отговора на исковата молба. В подкрепа на този извод, съдът е възприел и липсата по делото на твърдения или доказателства ответникът Д. С. да е живял в процесния апартамент, респективно да е ползвал гаража в периода от 2004г. до датата на предявяване на иска. От представените по делото писмени доказателства, съдът е приел за установено, че през м. октомври 2013г. ответникът е бил препятстван като наследник по завещание на К. В. да ползва апартамент №35 и гараж №1, съпроводено с вербален конфликт, отправени закани и обиди от ищците, и за което същите са предупредени от полицейските органи. Съобразявайки горното, въззивният съд е счел, че волята на ответника, че упражнява правата си по процесното завещание изрично е била манифестирана и пред ищците, т.е. е налице е било приемане на завещанието от ответника Д. С.. Посочено е също, че ако за ищеца Д. С. е било известно съдържанието на завещанието, съставено от К. В., още от 10.09.2002г., когато той е поискал неговото обявяване, то ищецът С. С., пред когото е демонстрирано намерението на ответника да ползва правата си по завещанието, е узнал за неговото конкретно и пълно съдържание, ако не три години преди подаване на исковата молба с вх. № 4597/25.03.2014г. /каквито твърдения са изложени от самия него в исковата молба/, то най-късно с нейното подаване, към която е приложил копие от завещанието. По тези съображения, считано най-късно от тази дата – 25.03.2014г., според въззивния съд петгодишната давност за завеждане на иска по чл.30 ал.1 ЗН за ищците е изтекла на 25.03.2019г. и към датата на предявяване на исковата молба – 01.11.2019г., по която е образувано настоящото дело, исковете са погасени по давност и следва да се отхвърлят като неоснователни, до какъвто извод е стигнал и първоинстанционният съд. За неоснователни са приети доводите на ищците, че съдът се е произнесъл по незаявено от ответника възражение за погасяване по давност на предявените искове в нарушение на диспозитивното начало. В тази връзка въззивният съд е посочил, че ответникът своевременно в отговора на исковата молба е обективирал изрично възражение за погасяване по давност на исковете по чл.30 ал. 1 ЗН, като е ангажирал доказателствата, обсъдени в мотивите на двете съдебни инстанции. Посочил е, че заявеното по надлежния в процеса ред възражение за давност задължава съдът да го разгледа и да се произнесе, съотнасяйки го към всички установени по делото факти въз основа на доказателствата, и прилагайки правилата за давността, уредени с императивни правни норми. При така изложените мотиви на въззивната инстанция, за да прецени наличието на основания за допускане на касационно обжалване на решението, настоящият състав съобрази следното: Допускането до такова е предпоставено от разрешаването на правен въпрос /материалноправен или процесуалноправен/, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение, на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Съгласно дадените в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. по тълк. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В производството по чл.288 ГПК касационният съд се произнася дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали тези изводи са законосъобразни. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес, ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Предвид изложеното, по поставения въпрос, не се констатира наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане до касационно обжалване. В посоченото от касаторите решение №142/21.04.2012г. по гр. д. №988/2011г., е прието, че завещаните права следва да бъдат упражнени чрез действия, сочещи по несъмнен начин намерението на ползващото се от завещанието лице да приеме наследството, като тези действия следва да достигнат до знанието на наследника по закон, за да бъде поставено началото на погасителната давност по отношение на неговата претенция за възстановяване на запазената му част от наследството и да сочат обема на разпореденото със завещанието имущество - дали завещателното разпореждане е универсално или касае отделни имоти, притежавани от наследодателя към момента на неговата смърт. Простото уведомяване за оставено завещание не може да постави началото на погасителната давност за претенцията за възстановяване на запазената част, тъй като само от него наследникът по закон не би могъл да прецени дали запазената му част е накърнена, т.е. дали следва да потърси по съдебен ред защита на своето право. Преценката дали е накърнена запазената част зависи не само от момента на откриване на наследството, но и от неговото приемане, доколкото правата преминават към ползващото се от завещателното разпореждане лице от момента на откриване на наследството, но само ако последното е било прието, в който смисъл са указанията в т.3, б."г" на ППВС №7/1973г., според които петгодишният давностен срок за погасяване на искането по чл.30 ЗН започва да тече от момента, когато заветникът упражни своето право по завещанието, тъй като на наследника по закон следва да бъдат известни направените от наследодателя завещания, за да може да упражни правото си. В същия смисъл в решение №176/15.05.2010г. по гр. д. №673/2010г. на ВКС, в което е прието, че когато саморъчното завещание е оставено на съхранение при нотариус, заветникът упражнява правата си по него когато поиска то да бъде отворено и обявено съгласно чл.27, ал.4 ЗН, от който момент за наследника по закон съществува възможност да се уведоми за наличието на завещание и за лицето, в полза на което е направено то, за да защити евентуално накърнени с него свои имуществени права. Според възприетото в решение №24/17.02.2012г. по гр. д. №407/2011г. релевантно е не кога ищецът по иска по чл.30 ЗН е узнал за съществуването на завещателното разпореждане, а кога заветникът изрично или мълчаливо е изразил волята си да приеме наследството по завещание, тъй като съгласно чл. 48 ЗН наследството се придобива с приемането му. В решение №199 от 1997г. на ВКС, е прието, че възстановяването на запазената част е имуществено право, признато от закона на наследниците с право на запазена част - чл.30 ЗН във връзка с чл.28 ЗН. За разлика от иска за делба, това право може да бъде упражнено в петгодишен давностен срок, започващ да тече от момента, когато заветникът упражни своето право съгласно указанията в ППВС №3 от 1973г., т. 3, б. "г". След отмяната на чл.50 ЗН, заветникът може без ограничение във времето да приеме наследството, за да упражни своето право. Следователно, разрешението на въззивния съд е изцяло съобразено с установената съдебна практика по приложението на чл.30, ал.1 ЗН. Анализирайки събраните доказателства, съдът е приел, че фактическите действия, предприети от ответника през 2013г. спрямо ищците несъмнено показват, че той е упражнил правата си по завещанието като е изразил ясно волята да ползва завещаните му имоти. Въззивният съд е развил и подробно съображения относно момента, в който всеки от ищците е узнал за съдържанието на завещателното разпореждане. Наведените в изложението към касационната жалба доводи са израз на несъгласието на жалбоподателите с извода на съда за основателността на релевираното от ответника възражението за погасяване по давност на правото на ищците да искат възстановяване на запазената част от наследството на К. В., които обаче не могат да послужат като основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, тъй като същите представляват оплаквания срещу правилността на обжалваното решение. Не са налице и останалите основания по чл.280, ал.2 ГПК. Решението не е очевидно неправилно по смисъла на предл. 3 от цитираната разпоредба. За да е налице такъв порок като предпоставка за допускане до касационен контрол, е необходимо неправилността да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Касае се за квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора правни норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Няма вероятност решението да е нищожно. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание. В обобщение, не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Предвид изхода на спора, разноски за касаторите не се следват, но те следва да заплатят на ответната страна своевременно поисканите и надлежно удостоверени по делото такива за настоящото производство – заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1 500 лв. с еврова равностойност 766, 94 евро. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение