Определение № 1801 от 10.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 540/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Еъркон“ ЕООД, чрез процесуален представител, против Решение № 3767 от 25.06.2024 г. по в. гр. д. № 6686/ 2022 г. на Софийски градски съд, в частта, с която е потвърдено Решение № 20006554 от 24.01.2022 г. по гр. д. № 78224/2015 г. на Софийски районен съд за осъждане на настоящия касатор да заплати на Б. Г. Г. на основание чл.125, ал.3 ТЗ сумата в размер на 22 049,76 лв. от общо заявената претенция в размер на 65 000 лв., представляваща паричната равностойност на притежаваните от Б. Г. дружествени дялове в „Еъркон“ ЕООД, ведно със законната лихва върху сумата от 10 000 лв. за периода от 05.11.2015г. до 23.02.2020г. и законна лихва върху сумата от 22 094,76 лв., считано от 24.02.2020г. до окончателното изплащане.

В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което се претендира неговата отмяна и отхвърляне на предявения иск, както и присъждане на направените разноски за всички съдебни инстанции. Оплакванията са насочени срещу извода на въззивния съд, че релевираното във въззивната жалба нарушение на съдопроизводствените правила не е достатъчно като основание за разглеждане на това възражение по същество, доколкото не са изложени фактически твърдения относно неправилни фактически и правни изводи на първоинстанционния съд, които да се отразят на заявеното субективно право и неговия размер.

Допускането на касационното обжалване е основано на наличието на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, както и на самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси, по отношение на които се твърди, че изводите на въззивната инстанция са формирани в противоречие с практиката на ВС и ВКС:

1. „Длъжен ли е въззивния съд (служебно) да следи за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения ?“;

2. „Релевирането на нарушение на съдопроизводствените правила от първоинстанционния съд, с посочване на конкректно процесуално нарушение, освобождава ли въззивния съд от задължението му да приложи чл.236, ал.2 ГПК, т. е. да постанови решението си без да обсъди всички събрани по делото доказателства, както поотделно, така и в тяхната съвкупност ?“;

3. „Формулировката, че решението е неправилно и незаконосъобразно, постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, достатъчна ли е за да бъде задължен въззивния съд да се произнесе по същество по заявеното процесуално нарушение, като изложи мотиви в акта си ?“;

4. „Ако във въззивната жалба е налице твърдение за допуснати съществени процесуални нарушения от първоинстанционния съд, представлява ли процесуално нарушение отказът на въззивния съд да се произнесе по това искане с мотив, че в жалбата не са релевирани неправилни фактически или правни изводи на първоинстанционния съд, които да имат отражение върху съществуването на заявеното субективно право или неговия размер и не е поискано допускане на нови доказателства по реда на чл.266, ал.3 ГПК ?“;

5. „При наведено във въззивната жалба възражение, че с извършеното процесуално нарушение от първоинстанционния съд страната е била лишена от възможност да въведе в предмета на спора правопогасяващи възражения, представлява ли релевиране на неправилни фактически и правни изводи на първоинстанционния съд във връзка с предмета на делото и представлява ли процесуално нарушение отказът на въззивния съд да се произнесе по това искане ?“;

6. „В какъв обем следва да са извършените от въззивната инстанция процесуални действия, за да бъде удовлетворено изискването на чл.12 ГПК, чл.236, ал.2 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, осигуряващи постановяването на законосъобразно решение ?“

По поставените въпроси допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК е обоснована със следните актове на ВКС: ТР № 1 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; т.19 от ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС; решения по т. д. № 1106/2010 г. на II т. о.; по гр. д. № 921/2010 г. на IV г.о.; по т.д. № 1106/2010 г. на II т.о.; по гр.д. № 1713/2009г. IV г. о.; по т. д. № 1340/2015г. I т.о. и по т. д. № 1740/2014 г. на I т.о.

Самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е обосновано с довода, че атакуваното въззивно решение е очевидно неправилно, тъй като същото е постановено в явно и видимо противоречие с правилата на формалната логика.

Ответникът – Б. Г. Г., в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на сторените разноски за касационната инстанция.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежна страна, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Производството пред първата инстанция е било образувано по предявен от Б. Г. Г. срещу „Еъркон“ ЕООД иск с правно основание чл.125, ал.3 ТЗ за осъждане на ответника да заплати сумата от 10 000 лв. - частичен иск от обща претенция от 65 000 лв., представляваща паричната равностойност на притежаваните от Б. Г. Г. дружествени дялове в „Еъркон“ ЕООД, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба - 05.11.2015 г. до окончателното й изплащане. С постановеното по спора решение „Еъркон“ ЕООД е осъдено да заплати на Б. Г. Г. сумата от 22 094, 76 лв., за който размер е допуснато увеличение на иска, от общо заявената претенция в размер на 65 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 05.11.2015г. до окончателното изплащане на сумата.

За да достигне до обжалвания резултат, Софийски градски съд е установил, че с молба от 24.02.2020 г. ищецът Б. Г. Г. е направил искане за увеличаване цената на иска по чл.125, ал.3 ТЗ - до размера от 22 094, 76 лв., по която молба с протоколно определение от 15.10.2020 г. Софийски районен съд е допуснал увеличението на иска до посочения размер.

По отношение на уважения иск за главницата съдът е констатирал, че във въззивната жалба не са релевирани никакви оплаквания, като същата е бланкетна. Независимо от това решаващият съд е изложил, че правопораждащият фактически състав на императивната норма на чл.125, ал.3 ТЗ е доказан по делото - налице е прекратено членствено правоотношение на ищеца с ответното дружество в хипотезата на чл.125, ал.1, т.2 ТЗ, при което имуществените последици с прекратилия участието си съдружник се уреждат чрез заплащане на паричната равностойност на дяловете по счетоводен баланс към края на месец април 2015 г., когато е настъпило прекратяването. Въззивният съд е установил, че първата инстанция при оценката на стойността на дружествените дялове е кредитирала заключенията на приетите основно и допълнително заключения на ССчЕ, като е съобразила и практиката на ВКС, поради което изцяло е споделил мотивите на обжалвания акт и е счел подадената въззивна жалба, досежно уважаване на иска за главницата до размера на сумата 22 094, 76 лв. за неоснователна.

За основателно въззивният съд е намерил релевираното във въззивната жалба оплакване относно началния момент, от който се дължи законна лихва за забава върху увеличения размер на иска за главницата. Изхождайки от задължителните разрешения, дадени с ТР № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС, че при увеличаване в хода на процеса на частично предявен иск, моментът, от който следва да се присъди законната лихва върху увеличения размер, е от датата на подаване на молбата по чл.214, ал.1, изр.3, пр.1 ГПК за увеличаването на иска, Софийски градски съд е приел, че върху първоначално заявената част от общото вземане в размер на 10 000 лв., законна лихва се дължи от датата на исковата молба - 05.11.2015г. до 23.02. 2020 г., докато за увеличената част на вземането - от датата на молбата по чл.214, ал.1 ГПК - 24.02.2020 г. до окончателното изплащане. С оглед този извод, съдът е намерил претенцията за присъждане на законна лихва върху увеличения размер на иска – за разликата над сумата 10 000 лв. до 22 094,76 лв. за периода 05.11.2015г. - 23.02.2020г. за неоснователна.

За неоснователно е намерено оплакването във въззивната жалба за неизпълнение задължението на първоинстанционния съд да връчи на ответника / настоящия касатор/ препис от молбата на ищеца за увеличение размера на иска. В тази връзка е посочено, че въззивната инстанция е таква по същество, в която се разрешава материалният спор между страните; При твърдения за допуснати в първоинстанционното призводство процесуални нарушения, следва да се релевират и неправилни фактически или правни изводи на първоинстанционния съд във връзка с предмета на делото, които да имат отражение върху съществуването на заявеното субективно право или неговия размер. Посочено е, че въззивникът не е изложил конкретни твърдения в тази насока и позовавайки се на допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения не е поискал допускане на доказателства по реда на чл.266, ал.3 ГПК.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Поставените от касатора въпроси са насочени срещу извода на въззивния съд, че релевираното във въззивната жалба неизпълнение от страна на първоинстанционния съд на задължението да връчи на ответника препис от молбата на ищеца за увеличение размера на иска не е достатъчно като основание за разглеждане на това възражение по същество. По начина, по който са формулирани, и шесте въпроса не удовлетворяват общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за искания достъп до касационна проверка съгласно задължителните постановки на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, а именно да са от значение за изхода на спора, като изхождат от решаващ мотив на въззивния съд в обосноваване на крайния му извод, но без да касаят правилността на обжалваното решение и възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд. Първият и последният въпрос са общо формулирани, без посочване на конкретното им значение за спора. Освен това, отговор на първия въпрос е даден в т.1 от ТР № 1 от 09. 12.2013г. на ОСГТК на ВКС, според който процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение / чл.269, изр.1 ГПК/, но по отношение на преценката на неговата правилност служебният контрол по принцип следва да бъде отречен предвид изричната разпоредба на чл. 269, ал.2 ГПК, според която извън проверката за валидност и допустимост на съдебния акт въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата. Вторият въпрос е хипотетичен и без значение за спора, тъй като допуснатото от първоинстанционния съд процесуално нарушение, на което касаторът се е позовал в подадената от него въззивна жалба, не е за пропуск на първоинстанционния съд да обсъди събрани по делото доказателства. Третият въпрос не кореспондира с обективираната в решението правна воля на съда, който е приел, че въззивникът не е обосновал как неизпълнението на задължението за връчване на препис от молбата за увеличение размера на иска се е отразило на правилността на обжалваното решение. Т.е., налице е обсъждане на възражението, като резултатът от същото касае правилността на направените изводи, преценката на която е изключена от настоящата фаза на касационното производство. Аналогични са и съображенията по четвъртия въпрос, който е насочен към правилността на изводите, до които е стигнал решаващият съд при разглеждане на възражението за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение. Петият въпрос е нелогичен, тъй като се пита дали визираното процесуално нарушение представлява релевиране на неправилни фактически и правни изводи, отговорът на който очевидно е отрицателен. Цялостната защитна теза на касатора се основава на твърдението му, че допуснатото от първоинстанционния съд процесуално нарушение е препятствало правото му да заяви правопогасяващи възражения, но без да ги конкретизира и без да обоснове как това се е отразило на правилността на правните и фактически изводи на първоинстанционния съд.

Основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е заявено бланкетно. За правна яснота следва да се посочи, че очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, ако въззивният съд е приложил отменен закон, ако е приложил закона в противоречие с неговия смисъл или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика, каквито в случая не се установяват.

С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация разноски за настоящото производство в размер на 2 200лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК