Определение № 1164 от 12.11.2014 г. на ВКС по гр. д. № 7186/2013 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество срещу въззивно решение №224 от 02.08.2013г. на Апелативен съд [населено място] /ВТАС/, постановено по в.гр.д.№18/2013год. С това решение е потвърдено решение №346 от 07.11.2012г., постановено по гр.д. № 114 по описа за 2010г. на Габровски окръжен съд /ГОС/, с което са отхвърлени предявените от КОМИСИЯТА против А. С. А., З. Х. А. и [фирма] [населено място], представлявано от управителя Б. М. К., искове, предявени по реда на чл.28 ал.1 от ЗОПДИППД /отм./, с които се иска отнемане в полза на Държавата на подробно описано в решението движимо и недвижимо имущество на обща стойност 125 750 лева. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението, за допуснато нарушение на материалния закон – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, касаторът посочва, че е налице основанието по чл.280 ал.1, т.1 ГПК във връзка с въпроса „ Какви са критериите за формиране на основателно предположение за връзка (пряка и/или косвена) между престъпната дейност и придобитото имущество?” Счита, че като е приел, че „няма данни по делото как от фалшиви акцизни бандероли, предмет на престъплението, за което ответника А. е осъден с влязла в сила присъда, същия е реализирал доходи, в какъв размер и как с тях е придобил процесното имущество” съдът на практика търси установена пряка връзка между престъплението и придобитото имущество, а това правно разрешение е в противоречие със задължителната практика. Позовава се на решение №607/29.10.2010г. по гр.д.№1116/2009г. на ВКС, ІV ГО, решение № 506/25.07.2012г. по гр.д.№1792/2010г. на ВКС, ІV ГО, решение №834/23.12.2010г. по гр.д.№1417/2009г. на ВКС, ІV ГО, и решение №270/11.09.2012г. по гр.д.№797/2011г. на ВКС, ІV ГО, в които се приема, че във всички случаи трябва да има пряка или косвена връзка или да може да се направи предположение за съществуването й - тя да се следва логически от твърдените факти и сочената взаимовръзка между тях, като неустановяването на законен източник за придобиване на имуществото, не замества предположението за връзка с престъпната дейност, а само го прави основателно за целите на закона, което значи, че имуществото ще се отнеме и без други доказателства, ако твърдяната пряка или косвена връзка може логически да се предположи с оглед конкретните обстоятелства, след като не е опровергана от ответника. В изложението си касаторът сочи наличието на основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК и във връзка с въпроса „ Законен източник ли е кредитът?” Счита, че след като въззивният съд е обосновал извод за наличие на законни доходи включително и от предоставени заеми, то решението му противоречи на Решение №209/16.07.2012г. по гр.д.№1462/2010г. на ВКС, ІІІ ГО, в което се приема, че „банковият кредит е задължение, а не средство за увеличаване на имуществото, тъй като подлежи на връщане”. На последно място в изложението си касаторът сочи и основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК във връзка с въпроса „ За доказателствената стойност на заключение на СИЕ, основано на документи, неприети като доказателства по делото или непредоставени на вещото лице по съответния ред?”Обосновава наличието на основанието с оплакването, че въззивният съд е „кредитирал изцяло и безрезервно” заключението и е достигнал следствие това до неправилния извод за наличие на законни източници на доходи, както и с твърдението, че по така поставения въпрос не е формирана практика. Ответникът А. С. А. в представен писмен отговор чрез адв. Р. Б. взема становище, че не са налице основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждането на разноски. Останалите ответници и контролиращата страна не вземат становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна в производството с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1,т.1 и т.2 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: За да обоснове извод за неоснователност на мотивираното искане на Комисията и да потвърди първоинстанционното решение, с което същото е отхвърлено като такова, въззивният съд, е приел следното: приложимият закон е ЗОПДИППД, който е отменен, считано от 19.11.2012г., но се прилага за заварените случаи, какъвто е настоящият, съгласно §5 от ДР на Закона; налице е мотивирано искане по чл.28 ал.1 от същия закон, за отнемане на подробно описаното движимо и недвижимо имущество в полза на Държавата срещу ответниците, внесено пред първостепенния съд; престъплението, за което първият ответник е осъден с влязла в сила присъда, попада в обсега на чл.3 ал.1 т.15 от ЗОПДИППД - с присъда по НОХД № 122/2000г. на Габровския районен съд, влязла в сила на 06.11.2008г., А. е признат за виновен за извършено престъпление по чл.243 ал.2 т.2 пр.2 във връзка с ал.1 и с чл.20 ал.2 от НК - в съучастие с други лица като съизвършители в периода декември 1996г. – 19.06.1997г. в [населено място], в печатница на фирма [фирма], изготвил неистински държавни ценни книжа – 1 296 425 броя акцизни бандероли за спиртни напитки; че е установено придобиването на посоченото в искането на К. имущество; че като придобивна стойност, както и като отчуждителна стойност на определено имущество, в случаите когато е извършено разпореждане с него от ответниците, следва да се приеме пазарната стойност като обективна такава, а не посочената в придобивните, респективно отчуждителните актове; че в случая с оглед заключенията на вещите лица придобитото имущество е на значителна стойност, каквото имущество съгласно §1 т.2 от ДР на ЗОПДИППД е имущество над 60000 лева или над 400МРЗ; че са установени от доказателствата за проверявания период законни доходи за придобиване на процесното имущество; че от съвкупния анализ на доказателствата, в това число и заключенията на вещите лица, не може да се направи както пряка, така и косвена връзка между престъплението, за което ответникът е осъден, и придобитото имущество; че не може да бъде направено обосновано предположение, че придобитото имущество е със средства от престъпна дейност, тъй като няма данни по делото как от фалшивите акцизни бандероли, предмет на престъплението, за което ответникът А. е осъден с влязла в сила присъда, същият е реализирал доходи, в какъв размер и как с тях е придобил процесното имущество; че действително при договора за заем заемополучателят дължи да върне на заемодателя заетата сума, поради което следва да се приеме за законен източник на доходи, тъй като заемополучателят е имал и други законни източници на доходи, с които да връща заетите средства, а ответниците са имали законни източници на доходи, включително от развиваната стопанска дейност с достатъчни приходи от едноличната фирма на ответницата А.. Обосновал е извод, че поради липсата на връзка между конкретната престъпна дейност и придобитото от ответниците през проверявания период от време имущество, както и поради това, че е доказано придобиването на имуществото от ответниците със средства от законни източници, мотивираното искане се явява неоснователно и недоказано, и следва да бъде отхвърлено. При тези мотиви на въззивния съд настоящият състав на ВКС намира следното: Не са налице поддържаните от касатора предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на основание чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Повдигнатият в изложението към касационната жалба въпрос по приложението на ЗОПДИППД (отм.) - „ Какви са критериите за формиране на основателно предположение за връзка (пряка и/или косвена) между престъпната дейност и придобитото имущество?” е намерил разрешение във въззивното решение и обуславя крайния изход на спора. Това разрешение обаче не е в противоречие с трайно установената практика на Върховния касационен съд, обективирана в приложените от касатора актове, а е съобразена при постановяване на обжалвания съдебен акт. В съдебните актове на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК е прието, че основателността на иска по чл. 28 ЗОПДИППД (отм.) се предпоставя от наличието на пряка или косвена връзка между престъпната дейност по чл. 3, ал. 1 ЗОПДИППД (отм.) и придобиването на имуществото – връзка, която може обосновано да се предположи логически, с оглед обстоятелствата по делото; неустановяването на законен източник за придобиване на имущество не замества основателното предположение за връзка с престъпната дейност, като при преценката за връзката между конкретното престъпно деяние и дадено имущество, следва да се изхожда не само от произхода на средствата, вложени към момента на юридическото придобиване, а от това дали притежанието на съответното имуществено благо е опосредено от установеното престъпление. В този смисъл е и правното разрешение на същия въпрос, дадено с Тълкувателно решение № 7 от 30.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 7/2013 г., ОСГК. В съответствие с така установената задължителна съдебна практика, въззивният съд е формирал извод за неоснователност на иска по чл. 28 ЗОПДИППД (отм.) след като е изследвал характера на престъплението, анализирал е доказателствата по делото и е приел, че липсват доказателства за наличието на пряка или косвена връзка между престъплението, за което ответникът е осъден, и придобитото имущество, както и че не може да бъде направено обосновано предположение, че придобитото имущество е със средства от престъпна дейност, тъй като няма данни по делото как от фалшивите акцизни бандероли, предмет на престъплението, за което ответникът А. е осъден с влязла в сила присъда, същият е реализирал доходи, в какъв размер и как с тях е придобил процесното имущество. Предвид изложеното не може да се обоснове извод за противоречие на даденото от въззивния съд правно разрешение на въпроса с това, обективирано в задължителната за съдилищата практика. С оглед изложеното не е налице основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане касационното обжалване на въззивното решение във връзка с този въпрос. Несъгласието на касатора с така формираните изводи на съда, оплакването му за необоснованост и неправилност на решението, са касационни основания и като такива са ирелевантни за производството по чл.288 ГПК. Последните подлежат на преценка във втората фаза на производството в случай, че се допусне касационното обжалване. Не се обосновава извод за наличие на общо основание за достъп до касация с втория, повдигнат от касатора, въпрос „ Законен източник ли е кредитът?” Въззивният съд не е давал правно разрешение по този въпрос и същия не обуславя решаващите му изводи. Отсъствието на обща предпоставка освобождава съда от задължението да се произнася по наведената допълнителна такава от касатора. Въпреки това следва да се посочи, че касаторът не е установил и наличието на последната. Решението, на което се е позовал касаторът, е неотносимо. Същото дава разрешение на въпроса дали е законен източник на доходи банковият кредит. В настоящия казус такъв въпрос не е разрешаван. Съдът е анализирал представените от ответника договори за заем. След анализ на доказателствата е обосновал извод, че действително при договора за заем заемополучателят дължи да върне на заемодателя заетата сума, но заемният договор следва да се приеме за законен източник на доходи, тъй като заемополучателят е имал и други законни източници на доходи, с които да връща заетите средства, включително от развиваната стопанска дейност с достатъчни приходи от едноличната фирма на ответницата А.. С оглед на това следва да се посочи, че въззивното решение е в съответствие с формираната задължителна практика, съгласно която заемът би могъл да бъде приет като законен източник на доходи само при условие, че за заемополучателят съществуват други законни източници на доходи, които му дават възможност да възстановява заетите средства за срока на действие на заемния договор. Предвид изложеното не е налице поддържаното основание за допускане на касационното обжалване на решението и във връзка с този въпрос. Не се обосновава извод за наличие на предпоставка по смисъла на чл.280 ГПК и във връзка с последния, поставен от касатора, въпрос „ За доказателствената стойност на заключение на СИЕ, основано на документи, неприети като доказателства по делото или непредоставени на вещото лице по съответния ред?” На първо място въззивният съд не е давал правно разрешение на такъв въпрос, който да обуславя решаващите му изводи. На следващо място - така формулиран въпросът е поставен в контекста на оплакването на касатора за неправилност на решението поради допуснати процесуални нарушения при анализа на доказателствата. Оплакванията за неправилност и необоснованост на решението, за допуснати процесуални нарушения поради непълен и непрецизен анализ на доказателствата и доводите на страните са касационни основания, които са ирелевантни за първата фаза на касационното производство. Предвид изложеното не са налице основанията, поддържани от касатора, за допускане касационно обжалване на атакуваното въззивно решение. Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати в полза на ответника А. С. А. сторените и надлежно удостоверени такива пред касационната инстанция в размер 750лв. Останалите ответници не са претендирали присъждането на такива. С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,