Определение № 4497 от 08.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2531/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Т. П. Д., чрез пълномощник адв. Д. Х., против определение № 2214 от 13.05.2025 г. по в. ч. гр. д. № 961/2025 г. на Варненския окръжен съд, с което се потвърждава определение № 2908 от 05.03.2025 г. по гр. д. № 11819/2024 г. на Варненския районен съд за прекратяване на производството по предявения от жалбоподателката срещу Г. И. М. - В. иск за отричане на собственото ѝ право на собственост върху недвижим имот в [населено място], [улица].

За да намери за неоснователна въззивната жалба на ищцата, въззивният съд е съобразил постановките на т. 1 от ТР № 1 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице когато: ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва; позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. Приел е, че от наведените от ищцата фактически твърдения в случая не се установява да е налице нито една от посочените хипотези. Не е допустимо ищецът да установява липсата на собствени собственически права върху обекта на правото на собственост, а в случай, че същият желае да се откаже от правата си върху него, то това се осъществява по установения в чл. 99 ЗС ред. Чрез предявения иск ищцата не може нито да постигне отпадане на правата си върху процесния обект, нито да установи правата на ответницата върху него, доколкото упражняването на чужди права е също недопустимо. Изтъкнато е също така, че този правен резултат би бил евентуално постигнат във висящото производство по гр. д. № 10919/2022 г. на Варненския районен съд, заведено от ответницата Г. В. срещу ищцата Т. Д., по което е предявен положителен установителен иск за собствеността върху имота, находящ се на [улица]. Разяснено е, че именно в това производство може да бъде установено със силата на пресъдено нещо по допустим от закона начин дали ответницата Г. В. е станала собственик на процесния имот, поради което второто заведено дело (настоящото) между същите страни, за същия имот и на същото основание, се явява недопустимо и на основание чл. 126, ал. 1 ГПК.

Недоволна от въззивното определение, ищцата Д. поддържа в жалбата си оплаквания за неправилност. Моли за отмяна на същото и потвърденото с него определение на районния съд и за връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия по разглеждане на предявения иск. В изложение към жалбата се позовава на предпоставките за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1-3 и ал. 2, предл. 3-то ГПК. Заявява, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са решени противоречиво със задължителната практика на ВКС, също така които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно:

1. „Висящо производство по предявен иск за собственост на основание давностно владение, явява ли се оспорване на самостоятелно право на собственост на ответника по такъв иск?“;

2. „Допустимо ли е да се установява липса на собствени собственически права? Ако да, може ли това да се реализира чрез иск в отделно производство? А чрез възражение във висящ процес?“;

3. „Възможно ли е чрез иск в отделно производство да се установи, че не е собственик на определени недвижими имоти лицето, предявило иска, когато собствеността му се оспорва в други производства?“;

4. „Кога има правен интерес едно лице от завеждане на отрицателно установителен иск в хипотеза, когато срещу него са заведени няколко на брой дела в качеството му на собственик на недвижими имоти, чието владение е предал на трето лице преди повече от десет години и лицето не се счита за техен собственик?“;

5. „Възможно ли е да обуславя наличие на правен интерес на едно лице за завеждане на отрицателно установителен иск, че не е собственик на недвижим имот, евентуалното му осъждане в друго производство за пропуснати ползи и/или обезщетение за ползване на целия имот?“;

6. „Наличието на влязло в сила решение за обявяване на нищожност на сделката, вследствие на която лицето, завело отрицателния установителен иск е станало собственик на имота, явява ли се позоваване на фактическо положение и обуславя ли това правния интерес от завеждането на иска, че не е собственик на имота?“.

Твърди се обжалваното определение да противоречи на дадените разрешения в решение № 161 от 27.06.2018 г. по гр. д. № 3129/2017 г. на ВКС, IV-то г. о., решение № 186 от 14.01.2016 г. по гр. д. № 5980/2014 г. на ВКС, I-во г. о., решение № 443 от 25.10.2016 г. по гр. д. № 166/2011 г. на ВКС, IV-то г. о.

След преценка, настоящият съдебен състав на I-во г. о. на Върховния касационен съд намира, че е сезиран с процесуално допустима частна жалба, която е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивен съд. За да се произнесе по предпоставките по чл. 280 ГПК, съдът съобрази следното:

По смисъла на дадените разяснения в мотивите към ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, диспозитивното начало в гражданския процес се проявява в това, че участникът в правен спор сам определя кога, доколко и какъв обем защита да търси. Правният интерес от решаване на правния спор винаги произтича от конкретните обстоятелства, в които спорът се изразява, и чрез които всеки от спорещите твърди, че се засяга правната му сфера. Видът на иска е призван да гарантира постигането на необходимата и достатъчна по вид и обем защита на материалните права. Такава защита в случаите на отрицателен установителен иск за собственост или друго вещно право би се постигнала чрез отричане със сила на пресъдено нещо на претендираното от ответника право. В този смисъл, от посочените разяснения, както и от правната теория и казуалната практика на касационната инстанция се извежда, че предмет на делото по предявен отрицателен установителен иск за собственост е правото на собственост на ответника върху спорната вещ, което се отрича от ищеца като придобито на всички възможни придобивни основания. Правният интерес от предявяването на този иск се поражда от твърдението на ищеца за наличие на притежавано от него право (различно или не от спорното) върху същия обект, чието съществуване би било отречено, или пораждането, респ. упражняването му, би било осуетено от неоснователната претенция на насрещната страна по спора. В този смисъл решение № 112 от 01.10.2019 г. по гр. д. № 4298/2018 г. на ВКС, II-ро г. о. С други думи, отрицателният установителен иск е такъв за отричане на чужди, а не на собствени права. Освен това, преценката за наличието на правен интерес се извършва на база твърденията за наличието на правен спор между ищеца и ответника, съответно за смущаване нормалното упражняване на правата на ищеца върху имота от ответника, а не от трети лица.

Ето защо, като е приел, че в случая не са наведени твърдения, които да обосновават правен интерес от търсената искова защита, въззивният съд се е произнесъл в пълно съответствие с установената практика на Върховния касационен съд. Предявяването на отрицателен установителен иск за установяване, че самият ищец не притежава вещно право на собственост, е недопустимо, още повече при наличието на висящ предходно образуван процес, в който ответникът по така предявения иск е ищец по положителен установителен иск за собственост, в който ще се отрекат със сила на пресъдено нещо правата на ищцата по настоящия иск. Последната би могла успешно да постигне търсения в настоящото производство правен резултат, като признае иска. Ирелевантни са и съображенията за водени от трети лица искови производства с облигационни претенции - на първо място, защото правният интерес от отрицателния установителен иск се преценява съобразно поведението и претендираните права на страните по него; на второ място, защото евентуалното постановяване на решение в такъв процес изобщо не би било противопоставимо на тези трети лица; и на последно място, защото защитата на ищцата спрямо тях може да бъде осъществена посредством противопоставянето на възражения - в случая, че не е собственица и не владее процесния имот. Няма как да се сподели и доводът на жалбоподателката за това, че се позовава на фактическо положение по смисъла на ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС - в него се визира позоваването на осъществявана фактическа власт върху имота, каквато власт ищцата в разглежданата хипотеза недвусмислено сочи, че не упражнява.

Цитираното решение № 161 от 27.06.2018 г. по гр. д. № 3129/2017 г. на ВКС, IV-то г. о., като постановено в производство по иск за нищожност на нотариално действие, е неотносимо и не дава търсения от касационната жалбоподателка отговор на поставените въпроси в изложението към жалбата. Същото се отнася и за решение № 186 от 14.01.2016 г. по гр. д. № 5980/2014 г. на ВКС, I-во г. о., в което е разгледан спор по чл. 108 ЗС и изобщо не е изследван въпросът за допустимостта на отрицателния установителен иск.

Последното решение на което се позовава жалбоподателката - решение № 443 от 25.10.2011 г. по гр. д. № 166/2011 г. на ВКС, IV-то г. о., третира процесуалноправния въпрос за задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им. Същото представлява относима съдебна практика, но не се констатира соченото противоречие с възприетото в нея. Видно от мотивите към обжалваното определение, същото съдържа подробни, надлежно и задълбочено обосновани съображения относно възприетото становище за недопустимост на заведения иск, като са обсъдени последователно и всички доводи на ищцата досежно правния й интерес от търсената защита.

В заключение, въззивното определение не следва да се допуска до касационно обжалване на посоченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по нито един от поставените правни въпроси, които се свеждат до основополагащия материалноправен въпрос за правния интерес от предявяването на отрицателен установителен иск за собственост, в частност - за възможността да се предяви такъв иск за отричане правата на самия ищец, а от друга страна - до процесуалноправния въпрос относно задълженията и правомощията на въззивната инстанция. Произнасянето по тези въпроси е напълно съобразено с установената съдебна практика, която се споделя от настоящия съдебен състав и не се нуждае от осъвременяване или изменение, поради което във връзка с тях не съществуват и предпоставките за допускане на касационния контрол на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3-то ГПК.

Поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е само маркирано от жалбоподателката, без да са наведени конкретни съображения, поради което изобщо не се обсъжда в настоящото определение.

Извън гореизложеното следва да се добави, че, както е отбелязал и въззивният съд, прекратителното първоинстанционно определение касае само един от имотите, предмет на предявения иск - този в [населено място], [улица]. По отношение на другия имот - също в [населено място], на [улица], съдът е пропуснал да се произнесе. Ето защо след приключване на касационното производство делото следва да се изпрати на първоинстанционния съд за постановяване на съдебен акт в непрекратената част.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.,