Определение № 694 от 18.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2333/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 19/ 20.02.2020 г. по гр.д. № 611/ 2019 г., с което Апелативен съд – гр. Варна, потвърждавайки решение № 169/ 03.10.2019 г. по гр.д. № 232/ 2018 г. на Окръжен съд – Разград на основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД, е признал за недействителен по отношение на Н. В. В. и на И. В. В. договора по н.а. № 146/ 23.09.2015 г., с който ответникът В. Н. В. е продал на ответника К. Н. В. Ѕ ид. части от едно жилище и един гараж в Разград. Решението се обжалва от В. В. и от К. В. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност при предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 3 ГПК (обща и допълнителна) по следните процесуално-правните въпроси (уточнени и конкретизирани в съответствие с т.1 от ТР № 1/ 19.02.2010 г. ОСГТК на ВКС: 1. Длъжен ли е въззивният съд да отговори на всички доводи и възражения на страните, както и да обсъди всички събрани доказателства в установяване на релевантните по делото факти? 2. Какви са задълженията на въззивния съд при неправилен доклад по делото? 3. Следва ли съдът по иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД да приеме за оборена презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД, само ако по делото са събрани преки (гласни) доказателства, опровергаващи презюмирания факт за знание на третото лице или обратното доказване може да се проведе успешно и с косвени доказателства (такава поредица от факти, които в своята взаимовръзка водят до несъмнен извод за знанието за увреждане) 4. Когато ищецът, ненавършило пълнолетие дете, извежда легитимацията си по иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД с твърдения, че е кредитор на ответника-негов родител по парично задължение за издръжка, за извода, че вземането по чл. 143, ал. 1 СК е придобило парично изражение преди релевантния момент – датата на сключване на договора, достатъчно ли е по делото да бъде установена единствено родствената връзка помежду им? 5. Каква е спецификата на иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, когато с атакувания договор е прекратена съсобственост и длъжен ли е съдът при такъв иск да изследва дали уважаването му гарантира правната сигурност и в частност, правата на третото лице? Касаторите счита въпросите включени в предмета на доказване, а допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК извеждат с доводи, че въззивният съд им е отговорил в противоречие с конкретни решения на ВКС, включително с тълкувателни, евентуално – че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Позовават се и на нищожност и очевидна неправилност на решението. Основанието за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 2, пр. 1 ГПК не обосновават с конкретни твърдения. Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК извеждат с твърдения, че само от прочита на решението се установява: 1) неизпълненото задължение на въззивния съд да реши спора по същество (например липсват мотиви по доказани по делото факти, които касаторите считат за релевантни - напр. че вземането за парична издръжка е възникнало само седем дни след сключване на договора, че третото лице е платило цената, а и относно увреждащия за кредиторите характер на договора); 2) презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД въззивният съд е приложил спрямо ответника-прехвърлител, а не спрямо ответника-приобретател и 3) въззивният съд е приел, че задължението за парична издръжка произтича само от родствените отношения между ищците и длъжника. Оплакванията по същество са, че решението е неправилно, като постановено в нарушение на чл. 135, ал. 1 ЗЗД и при съществени процесуални нарушения на чл. 269, изр. 2, вр. чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Претендират разноските по делото. Ответниците по касация Н. В. и И. В. възразяват, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 3 ГПК липсват, а решението е правилно. Техният процесуален представител адв. И. К. иска да му се определи възнаграждение за оказаната им безплатна помощ и съдействие пред касационната инстанция (чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 1 ЗА). Настоящият състав на Върховния касационен съд намира касационните жалби с допустим предмет. Решението е въззивно, по гражданско дело с цена на иска над 5 000 лв. Подадени са е от процесуално легитимирани страни. Касатори са ответниците, а искът е уважен. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на жалбите, но повдигнатите въпроси нямат претендираното значение и не са налице основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 3 ГПК. Съображенията са следните: Искът по чл. 135 ЗЗД ищците (две малолетни деца) са обосновали с твърдения, че от 16.09.2015 г. са кредитори на ответника В. В. (техния баща) на вземания за парична издръжка от по 150.00 лв. месечно, установени с влязлото в сила решение за развод на техните родители, а ги уврежда договорът по н.а. № 146/23.09.2015 г, с който баща им е продал на сестра си (на ответника К. В.) своите Ѕ ид. части от жилищен имот и гараж в Разград, съсобствен между ответниците. Искането е за обявяване договора за недействителен спрямо ищците. Искът е оспорен от ответниците В. В. и К. В. (сега касатори) с възражения, че към сключването на договора (на 23.09.2015 г.) вземането за издръжка все още не е било преобразувано в парично, а длъжникът В. В. се е разпоредил със собствените си идеални части в имотите в Разград, не за да увреди ищците, а защото се е нуждаел от средства за издръжка и лечение. Той е пенсионер по болест от края на 2009 г., не може да работи, а доходите му са единствено от инвалидна пенсия от 133.00 лв. Към сключването на договора ответникът К. В. също не е знаела, че брат й има парични задължения към двете си деца. Ответниците са узнали за иска за развод, след като на В. В. е бил връчен препис от исковата молба от Г. Б. (майката на ищците), а с договора е нямал за цел да увреди ищците, а да прекрати съсобствеността, причинила спорове за ползването на имотите. Въззивният съд е намерил, че приложеното по делото влязло в сила решение за развод на В. В. и Г. Б. (родители на ищците) го задължава да приеме, че двете малолетни деца са кредитори на баща си по вземания за парична издръжка от по 150.00 лв. месечно, считано от 16.09.2015 г. Решението със задължителна сила установява датата като начална за фактическата раздяла (основание на уважения брачен иск), от когато съдебно установените задължения на ответника В. В. по чл. 143, ал. 1 СК към малолетните му деца са придобили парично изражение. Въззивният съд е добавил, че към предявяването на иска е формиран значителен общ размер на неизпълнените периодични задължения – факт, засвидетелстван в удостоверение от съдебния изпълнител, който ответниците не са оспорили, респ. не са въвели твърдения и доказателства да са заплатени от бащата. Поради това е приел за доказана първата материално-правна предпоставка на иска по чл. 135 ЗЗД – ищците са кредитори на своя баща по паричните периодични задължения от по 150.00 лв. месечно, считано от 16.09.2015 г. След това е пристъпил към изследване на втората – увреждане на двамата кредитори. Приел я е за доказана. С прехвърления с договора за покупко-продажба по н.а. № 146/ 23.09.2015 г. от ответника В. В. на ответника К. В. равен дял в съсобствеността върху имотите в Разград длъжникът възпрепятства ищците-кредитори да се удовлетворят от това негово имущество. Квалифицирал е като ирелевантни твърденията на ответниците във връзка със „семейните споразумения“ помежду им, както и с тяхното намерение чрез договора да прекратят съсобствеността върху двата имота в Разград. Добавил е, че искът по чл. 135 ЗЗД не засяга задължителната сила, който договорът за покупко-продажба поражда за страните по него. И след уважаването на отменителния иск продавачът и купувачът продължават да са обвързани от договора, но договорът е непротивопоставим на двете малолетни деца, кредитори на баща си. Приел е за неверни твърденията на ответника В. В., че към сключването на договора не е знаел, че задълженията му по чл. 143, ал. 1 СК към двете му деца са преобразувани в парични. Въззивният съд се е позовал отново на основанието за уважения иск за развод, установено с влязлото в сила решение – фактическата раздяла на съпрузите, считано от 16.09.2015 г., породила от същата дата и паричните задължения на бащата към двете му деца. Така е заключил, че ответникът В. В. е знаел за фактическата раздяла, респ. за задълженията за издръжка. Намерил е, че за уважаването на иска законът изисква и знание за тези задължения и на ответника К. В. - договорът за покупко-продажба е възмезден. Знанието на третото лице чл. 135, ал. 2 ЗЗД презюмира. Приел е, че събраните по делото писмени и гласни доказателства чрез разпита на доведените пред първата инстанция свидетели, не провеждат успешно обратното доказване. Установени са все ирелевантни факти – свързани с развода, за влошеното здравословно състояние на длъжника (пенсионер по болест от края на 2009 г.) и затрудненото му материално състояние (необходимост от сериозни парични средства за лечение, а доход от пенсия поради болест от 133.00 лв.). Добавил е, че чл. 143, ал. 2 СК задължава бащата да заплаща издръжката на двете му малолетни деца, пресъдена с решението за развод, независимо дали е работоспособен и дали може сам да се издържа от своето имущество (чл. 143, ал. 2 СК). При тези мотиви въззивният съд е заключил, че искът по чл. 135 ЗЗД е основателен и следва да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен. Настоящият състав намира, че първият повдигнат от касаторите въпрос обуславя обжалваното решение, но въззивният съд му е отговорил в съответствие с практиката на Върховния касационен съд в приложението на чл. 269, изр. 2, вр. чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. В решението са обсъдени всички доводи и възражения на страните, а релевантните факти по уважения иск по чл. 135 ЗЗД са обсъдени според очертания предмет на спора и съответно на събраните по делото доказателства. Следователно по този въпрос е изключена допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Вторият повдигнат въпрос не обуславя решението, доколкото във въззивните си жалби срещу първоинстанционното решение никой от двамата ответници (сега касатори) не са направили оплакване за неправилен доклад. Следователно по него е изключена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Третият повдигнат въпрос също не обуславя решението. Аргументът следва и само поради това, че касаторите не го обосновават с конкретни твърдения, респ. касационни оплаквания за това, кой събрани по делото косвени доказателства според тях са провели категорично обратното доказване на презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД, но въззивният съд е пропуснал да ги обсъди. Общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол е изключена и за четвъртия повдигнат въпрос. Въззивният съд е приел, че влязлото в сила решение за развод има задължително за него и за страните действие, а установява: 1) възникването и изискуемостта на паричните задължения за издръжка с кредитори ищците - двете малолетни деца и длъжник ответника В. В. – техния баща и 2) знанието на длъжника, че със сключения впоследствие договор уврежда кредиторите. Тези изводи на въззивния съд не са базирани „единствено на родствената връзка помежду им“. По петия повдигнат въпрос са изключени и общата, и всяка допълнителна предпоставка за допускане на касационния контрол. Нито материално-правните предпоставки на отменителния иск по чл. 135 ЗЗД разкриват специфика при възмезден договор, с който длъжникът се е разпоредил с дела си в съсобствен имот, а договорът – е прекратил съсобствеността, нито въззивният съд е придал правна значимост на такава специфика на договора по н.а. № 146/ 23.09.2015 г. Напротив, в съответствие с практиката на Върховния касационен съд по исковете по чл. 135 ЗЗД той е разсъждавал за релевантните по делото факти, включително за това, че и когато отменителният иск е уважен, договорът поражда действие между длъжника и третото лице, а е непротивопоставим (относително недействителен) по отношение на кредитора. Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 1 ГПК касаторите не са обосновали, а и от служебната проверка на обжалваното решение настоящият състав не намира то да страда от най-тежкия порок – нищожност. Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК е обосновано, но настоящият състав на Върховния касационен съд не намира да е налице. Въззивният съд не нарушава задълженията си на инстанция по същество, когато не обсъжда установени по делото факти, които обаче са неотносими към правния спор (напр. близките дати на възникналите парични задължения за издръжка и на сключения договор). Решението не е и „очевидно неправилно“, когато касаторът извежда това основание за допускане на касационния контрол от съдържание, каквото решението няма (напр. прилагане на презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД по отношение на длъжника или извод за преобразуване на задълженията по чл. 143, ал. 1 СК на родителя към своето дете, ненавършило пълнолетие, само поради установеното по делото родство помежду им). При този изход на делото и на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 1 ЗА, вр. чл. 9, ал. 3 от Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения на адвокат И. К. следва да се определи възнаграждение за представителството на ищците пред ВКС за сумата 500 лв. Възнаграждението се присъжда за безплатното представителство на двамата малолетни ищци – лица с право на издръжка, а е в минимален размер поради идентичността на техните интереси и поради това, че точно такова е искането на адвоката за възмездяване на труда му. При тези мотиви, съдът