Определение № 25 от 29.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3106/2020 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на М. М. Д. и Н. Б. Н., двете чрез адвокат В. Д. от АК-С., срещу решение № 421/13.03.2020 г. по в.гр.д. № 1978/2019 г. на Окръжен съд Варна, с което се потвърждава решение № 3603/05.08.2019 г. по гр.д. № 18964/2018 г. на Районен съд Варна и са уважени предявените искове на И. Р. К. против М. М. Д., Н. Б. Н. и Д. Б. Н. (последните двама, конституирани на мястото на починалия ответник Б. Н. Д.) за сумата 9120 лева, с която неоснователно са се обогатили за негова сметка, при начална липса на основание, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата и 397,73 лева обезщетение за забава от 11.07.2018 г. до 13.12.2018 г. Касационната жалба съдържа доводи за недопустимост на решението, а евентуално за неговата очевидна неправилност поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост, а в изложение към жалбата се поддържа, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане до касационно обжалване по формулирани процесуалноправни въпроси, които се свеждат до задълженията на въззивния съд да даде правна квалификация на предявените искове и разпредели доказателствената тежест, като обсъди всички доводи и възражения на страните, както и правомощията му да прецени заедно и поотделно събраните по делото доказателства, с оглед евентуалната заинтересованост на свидетелските показания. Изложени са съображения, че повдигнатите въпроси са разрешени в противоречие с практиката на Върховния съд и Върховния касационен съд и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Д. Б. Н. не взема становище по касационната жалба. От И. Р. К. чрез адвокат П. Х. и адвокат Д. В. е постъпил писмен отговор, в който оспорват доводите в касационната жалба, като считат, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК и претендират сторените разноски в касационната инстанция. За да постанови решението, окръжният съд е приел, че ответниците М. М. Д. и Б. Н. Д. са притежавали в режим на съпружеска имуществена общност (СИО) поземлен имот в [населено място] и през пролетта на 2016 г., представлявани от дъщеря им Н. Б. Н., са договорили с ищеца И. Р. К., той да предприеме действия за снабдяване с необходимата документация и осъществяване на строителство в имота със свои средства, срещу което да му прехвърлят апартамент от новата сграда. В изпълнение на уговореното, ищецът възложил трето лице с договор от 28.06.2016 г. да бъде изработен технически проект на жилищна сграда в същия имот, за което е превел сумата от 9120 лева с ДДС. Въззивният съд е отхвърлил твърденията за антидатиране на същия договор, тъй като сумата е била надлежно осчетоводена, според вещото лице по делото, но е установил, че с нотариален акт № .../...... г., въз основа на издаденото разрешение за строеж № ../........ г., собствениците са възложили строителството на сградата на трето за спора лице. С нотариална покана, получена на 04.07.2018 г., М. Д. е уведомена от ищеца, че за извършените разходи по проектната документация на сградата му се дължи общо 10 865,52 лева. Според мотивите на въззивното решение, няма доказателства парите да са върнати на ищеца, които той е заплатил по договора и не са ангажирани доказателства за съществуването на друго правоотношение, а ответниците, използвайки предоставената им от ищеца документация за построяване на жилищната сграда са се обогатили неоснователно, поради което предявените искове с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 и чл.86 ЗЗД са основателни. Процесуалноправният въпрос за задължението на въззивния съд да определи правната квалификация на предявените искове не обусловя допускане на касационно обжалване: В съдебната практика на Върховният касационен съд е изяснено, че съдът не е обвързан от сочената и поддържана от страните правна квалификация на предявения иск, но е длъжен въз основа на изложените фактически обстоятелства и петитума на исковата молба служебно да издири и приложи материалноправната норма относима към случая. Той дължи произнасяне в рамките на заявения от страните предмет и не може по своя преценка да променя фактите и обстоятелствата, освен след надлежно отправено искане на страната по съответния процесуален ред. В същия смисъл е формирана съдебната практика на Върховния касационен съд – напр. решение № 388/02.12.2013 г., по гр.д. № 1030/2012 г. на IV г.о., в което се приема, че съдът е длъжен да даде защита-санкция в рамките на предмета, с който е сезиран (очертан в исковата молба, съответно уточнен след отстраняване на нередовност на исковата молба, или изменен, след надлежно заявени искания), но сам подвежда под приложимата правна норма твърденията и исканията на страните, като не е обвързан от квалификацията, сочена от тях. С решение № 196/15.10.2013 г. по гр.д. № 1348/2012 г. на ВКС, III г.о., се приема, че предмет на делото е претендираното или отричано от ищеца право, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска. Каква е правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения. Когато в нарушение на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран; когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, то решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. В случая, обаче, доводите за недопустимост на решението са неоснователни, тъй като съдът се е произнесъл по заявените от ищеца обстоятелства и искания, поради което няма основание за обезсилване на постановеното решение и връщането на делото за ново разглеждане. Изложените съображения за съществено процесуално нарушение във връзка с изготвяне на доклада по делото също не могат да бъдат споделени, тъй като е налице произнасяне в рамките на спорния предмет, без да се засяга правото на защита. Правопораждащите юридически факти, че въз основа на уговореното между страните ищецът е заплатил проектна документация за предвидената за построяване жилищна сграда в собствения на ответниците имот, с която те неоснователно са се обогатили за негова сметка, са посочени в изготвения по делото доклад. След като първоинстанционният съд се е произнесъл по спорното право, но неправилно е квалифицирал същото, то това не означава произнасяне по непредявен иск, тъй като неизготвянето на доклад по делото, пропуските или непълнота при изготвянето му, не са основания за недопустимост на постановеното решение, а единствено имат значение за правилността на решението, съгласно разясненията в т.2 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК. Отделен е въпроса, че въззивният съд не извършва доклад по смисъла и съдържанието на чл.146, ал.1 ГПК. В тази връзка са несъстоятелни и доводите за произнасяне по нередовна искова молба, предвид направеното уточнение на претенциите в становище от 17.06.2019 г. с което се поддържа, че е налице неоснователно обогатяване поради липсата на валиден договор /л.186 от първоинстанционното дело/. Не е налице и поддържаното основание за очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, тъй като не се установяват нарушения на основните начала в гражданския исков процес, възприети и утвърдени в съдебната практика на Върховния касационен съд, във връзка с необходимостта за връщане на даденото в хипотезата на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД. Липсва явна необоснованост на мотивите или нарушаване на императивни правни норми, а решението съдържа конкретната преценка на въззивния съд за установените правнорелевантни факти и приложението на закона към тях, с оглед на което не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване поради „очевидна неправилност“, засягаща вида и обема на търсената от страните защита и съдействие. При проверка на основанията по чл.280, ал.1 ГПК, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на ВС и ВКС по следните съображения: Първите два процесуалноправни въпроса относно задължението на въззивният съд да обоснове решението си, като обсъди всички направени възражения и доводи на въззивника, да формира собствени мотиви по предявените искове и да обсъди събраните по делото относими доказателства, обуславя изхода на делото, но е разрешен в съответствие с приетото от Върховния касационен съд в ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ОСГК, т.19 и указанията на ППВС № 1/13.07.1953 г., ППВС № 2/30.11.1967 г. и ППВС № 1/10.11.1985 г., вкл. цитираната по-нова съдебна практика на ВКС, с които се приема, че мотивите на решението трябва да отразяват решаващата дейност на въззивния съд като втора инстанция по съществото на правния спор. За да се произнесе, въззивният съд трябва да извърши преценка на фактите и доказателствата по делото, да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за спорното право, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи и тези изводи да намерят отражение в мотивите към решението. В конкретния случай, въззивният съд е преценявал доводите и възраженията на страните, като се е произнесъл подробно само по релевантните за спора обстоятелства, с оглед очертания от страните предмет на делото. Според мотивите на съда, по делото се доказват предпоставките за връщане на даденото без основание, тъй като уговорката за прехвърляне на недвижим имот на ищеца не е била сключена в писмен вид и е нищожна, а няма доказателства заплатеното за проектната документация на сградата да е върнато на ищеца, поради което ответниците са се обогатили неоснователно за негова сметка.Тези изводи са в съответствие с практиката на ВКС, в която се приема, че при съдебен спор на основание чл.55, ал.1 ЗЗД ищецът носи доказателствената тежест да установи по делото факта, че е дал имуществено благо на ответника, а в тежест на ответника е да докаже, че полученото от него не е лишено от основание, т.е. съществува причина за разместването на благата, която му дава право да задържи полученото. Когато ищецът претендира връщането на нещо, което е дал на ответника, в негова тежест е да докаже единствено даването. В тежест на ответника е да докаже, на какво основание е получил даденото, евентуално неговото връщане -решение № 161/01.07.2013 г. по гр.д. № 564/2012 г. на ІV г.о. Конкретните договорености по един нищожен договор, във връзка с който едната страна е престирала, нямат значение за основателността на иска за връщане на даденото по този договор. Оплакванията за необсъждане на възражението за липса на солидарна отговорност между ответниците също е неотносимо, доколкото съдът приема в обжалваното решение, че всички документи във връзка с изготвените технически книжа са били съгласувани и използвани от двамата съпрузи. В мотивите на въззивното решение се посочва че при иск за връщане на даденото при начална липса на основание в хипотезата на чл.55, ал.1 пр.1 ЗЗД, длъжникът дължи обезщетение за забава от деня на поканата да изпълни съгласно разясненията по тълк. дело № 5/2017 г. на ВКС, ОСГТК, поради което са необосновани и съображенията за липса на мотиви по предявения иск на основание чл.86, ал.1 ЗЗД. По въпроса относно възможността да се ползват свидетелски показания, дадени от лице, което в хода на производството е конституиран като страна по делото, няма противоречие с решение № 446/16.03.1996 г. по гр.д. № 1094/1995 г. на ВС на РБ, съгласно което не съществува ограничение относно допустимостта на свидетели с изключение на тези лица, които участват като страни в процеса. Събирането на гласни доказателства не е в противоречие, а в съответствие със съдебната практика на ВКС в решение № 184/15.07.2013 г. по гр.д. № 633/2012 г. на IV г.о., с което се посочва, че в случаите, когато един свидетел впоследствие е станал страна по делото, както и когато страна, по отношение на която производството по делото е прекратено, след това свидетелства, то несъвместимостта в първия случай не съществува, а във втория е отпаднала, поради което свидетелските показания са допустими. В този смисъл, не са налице сочените в изложението към касационната жалба основания за недопустимост и „очевидна неправилност“ на решението в хипотезите на чл.280, ал.2, пр.2 и 3 ГПК. Предвид изложените съображения, поставените процесуалноправни въпроси: „Допустимо ли е промяна на правната квалификация да се извърши от въззивния съд едва с постановения от него съдебен акт?“ и „Какво представлява процесуалното действие, извършвано от съда – даване на правна квалификация?“ не обуславят допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В случая, правната квалификация на предявения иск е определена от съда, въз основа на заявените в исковата молба обстоятелства, които според въззивната инстанция вече са били изяснени, с оглед предмета на доказване по делото, поради което доказателствените искания на страната са били отхвърлени. Съдът приема, че предаването на имуществено благо по нищожен договор е дадено при начална липса на основание и след като не са ангажирани доказателства за друго правоотношение, исковите претенции са основателни. Преценката на въззивния съд за събраните доказателства и установените въз основа на тях обстоятелства не могат да бъдат проверявани за необоснованост в производството по селекция на касационните жалби, с оглед на което не е налице соченото основание по чл.280, ал.1, т.1 ГП. Съгласно указанията в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. В изложението към касационната жалба, касаторите са повдигнали въпросите: „Какви са последствията, когато страната не установи фактите, които са разпределени в нейна тежест за доказване?“ и „Чия е доказателствената тежест при твърдян отрицателен факт“, които са без връзка с решаващите мотиви на въззивния съд, поради което са неотносими. Не е налице основание за допускане на касационното обжалване и по въпросите относно преценката за достоверност на свидетелските показания на роднини и задължението на съда да извърши такава при съпоставка с останалите събрани по делото доказателства. В мотивите към обжалваното решение е изложен подробен анализ на събраните показания, като точно, ясно и конкретно съдът се е обосновал коя част от тях кредитира и защо, включително като са съобразени роднинските връзки между страните и свидетелите. Оплакванията за липса на съпоставка с останалите събрани доказателства, както и за игнориране показанията на единия свидетел единствено и само с оглед противоречието на показанията на друг свидетел, не кореспондират на действително изложените съображения от съда, поради което не може да се обоснове допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В изложението на касаторите липсват аргументи за необходимост да се измени съществуващата или да бъде създадена нова съдебна практика по тълкуването и прилагането на чл.55, ал.1 ЗЗД, поради което не може да се приеме, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Когато се твърди, че правната уредба е непълна или противоречива и липсва съдебна практика по определен въпрос е необходимо да се изложат съображения, в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречието на конкретните правни норми, чието тълкуване се иска. В случая, няма доводи в посочения смисъл, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. От И. Р. К. чрез адвокат П. Х. и адвокат Д. В. са поискани разноски в касационната инстанция, които с оглед изхода на делото следва да бъдат присъдени. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение