Определение № 265 от 11.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4509/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Обжалвано е решение от 05.07.20 21г. по гр.д..№3075/20г. АС София, с което е отхъврлен иск предявен при условията на чл.422 ГПс.

Жалбоподателят- Банка „ДСК“ АД, чрез процесуалния си представител поддържа, че съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката които, както и че решението е очевидно неправилно. Моли да бъде допуснато касационното обжалване и да се отмени обжалваното решение като неправилно.

Ответникът –Г. Н. З., чрез процесуалния си представител поддържа, че не следва да се допуска касационното обжалване на въззивното решение. Претендира разноски.

Съдът констатира, че във ВКС е постъпила частна касационна жалба от Г. Н. З. срещу определние от 20.09.2021г. по гр.д.№3075/2020г. на АС София, с което е оставена без уважение молбата му за изменение на решение от 05.07.2021г. по гр.д..№3075/20г. АС Софияв частта му за разноските, поради което на основание чл.213 ГПК производството по ч.гр.д.№4508/2021г. следва да бъде присъединено за общо разглеждане с настоящето греждански дело №4509/2021г.

Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното:

С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил първоинстанционното решение, е отхвърли преддявените от „Банка ДСК“ срещу Г. Н. искове, предявени при условията на чл.422 ГПК, за установяване, че същият дължи на банката:

• сумата от 420 000 /четиристотин и двадесет хиляди/ лева, представляваща изплатена главница по Договор за ипотечен кредит от 21.07.2008 г., ведно със законната лихва, считано от 15.08.2018 г.;

• сумата от 4 464.24 лева, представляваща такси за обслужване на кредита;

• сумата от 314 397.48 лева, представляваща договорна лихва, за периода от 25.07.2010 г. до 14.08.2018 г.;

• сумата от 8 767.06 лева, представляваща наказателна лихва, за периода от 23.09.2013 г. до 14.08.2018 г..

Прието е за установено от събраните по делото доказателства, че на 21.07.2008г. е сключен договор за ипотечен кредит, със срок да погасяване до 2038г, между ищецът „Банка ДСК“ ЕАД от една страна и Г. Н. и С. Ц. от друга страна, за сума от 420 000 лева, обезпечен с договорза ипотека, учредена от С. Ц. върху неин недвижим имот, изцяло усвоен на 24.07.2008г.. Договорът е предвидил лихвения процент, а погасителният план е подписан само от С. Ц., като за неупоменати в него въпроси е предвидено приложение на Общите условия и ЗКИ. Солидарните длъжници са били в неизпълнение на задълженията и при условията, предвидените в чл. 20.2 от Общите условия, ищецът е обявил целия остатък от кредита за предсрочно изискуем и олихвяван с договорения лихвен процент, увеличен с наказателна надбавка от 10 процентни пункта.

Писмените уведомления са изпратени на адресите, посочени в договора, като уведомлението е било лично връчено на длъжника С. Ц. на15.05.2012 г.

Констатирано е, че уведомлението, адресирано до ищеца Н. с препоръчана пратка, е върнато с отбелязване, че пратката не е потърсена. Установено е, че банката на 18.06.2012 г. е инициирала заповедно производство пред Районен съд Козлодуй, образувано е ч.гр.д.No 776/2012г., по което е издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу двамата солидарни длъжници за:

• сумата от 420 000 /четиристотин и двадесет хиляди/ лева, представляваща изплатена главница по Договор за ипотечен кредит от 21.07.2008 г., ведно със законната лихва, считано от 18.06.2012 г.; - сумата от 97 896,08 лева, представляваща договорна лихва, за периода от 22.11.2009 г. до 14.06.2012 г.;

• сумата от 69 180,37 лева, представляваща наказателна лихва, запериода от 21.10.2010 г. до 14.06.2012 г. и направените деловодни разноски.

Установено е, че длъжниците са подали писмени възражения и на кредитора е указано дапредяви исковете по чл. 422 ГПК, което последният е изпълнил в срок и е било образувано гр.д. No 201/2013 г. по описа на Окръжен съд Враца. Констатирано е, че съдебното производство пред първоинстанционния съд е завършило с решение от 30.07.2014 г. /л. 24/, с което е признато, че предсрочната изискуемост на кредита е настъпила на 15.05.2012 г., като предявените установителни искове са приети за основателни по отношение на двамата солидарни длъжници за сумата от 420 000 лева, представляваща неизплатена главница, ведно със законната лихва от деня на подаване на заявлението по реда на чл.417 ГПК; сумата от 73 896,08 лева – договорна лихва за периода от 22.11.2009г. до 14.06.2012 г., като е отхвърлил иска за претендираната договорна лихва на уважения до пълния предявен размер от 97 896, 08 лв. и за наказателна лихва от 69 180, 37 лв. за периода от 21.10.2010 г. до 14.06.2012 г.

Установено е, че решението на първоинстанционния съд е било обжалвано от ответниците и потвърдено с решение No 1553/13.07.2015 г., постановено по в.гр.д. No 4897/2014 г. от Апелативен съд София, а с решение от 12.06.2017 г., постановено по к.гр.д. No 50203/2016 г.от ВКС - ГК е отменено въззивното решение в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение по отношение на уважените искове против Г. Н. и вместо това са отхвърлени изцяло по отношение на него. ВКС е приел, че на солидарния длъжник Н. не е надлежно връчено уведомлението за обявяването на кредита за предсрочно изискуем, което обстоятелство е необходимо за основателността на исковете, а решението на Окръжен съд Враца в частта, с която са уважени исковете по отношение на длъжника С. Ц. е влязло в сила за посочените в него суми.

Установено е, че след постановеното решение от ВКС кредиторът е изпратил писмено уведомление на длъжника Н., че цялата непогасена главница и дължимите се договорни и наказателни лихви са предсрочно изискуеми, като последното е получено на 19.06.2018г., а на 15.08.2018 г. кредиторът е инициирал заповедно производство пред Районен съд Козлодуй, по което и издадена заповед за незабавно изпълнениеи изпълнителен лист за сумата от 420 000 /четиристотин и двадесет хиляди/ лева, представляваща изплатена главница по Договор за ипотечен кредит от 21.07.2008 г., ведно със законната лихва, считано от 15.08.2018 г.; сумата от 4 464,24 лева, представляваща такси за обслужване на кредита; сумата от 314 397,48 лева, представляваща договорна лихва, за периода от 25.07.2010 г.до 14.08.2018 г.; сумата от 8 767,06 лева, представляваща наказателна лихва,за периода от 23.09.2013 г. до 14.08.2018 г. Прието е, че длъжникът е подал възражение и в указания му срок е предявил исковете, предмет на настоящото съдебно производство.

Съдът е приел, при първото заповедно производство и след възражения от двамата длъжници са били предявени исковете по чл. 422 ГПК, но с влязло в сила решение исковете са уважени по отношение само на един от солидарните длъжници и изцяло отхвърлени по отношение на длъжника Н., поради ненадлежното връчване на уведомлението за обявяване на предсрочната изискуемост. Съдът е съобразил т. 18 от Тълкувателно решение No 4 от 18.06.2014г., постановено по тълк. д. No 4/2013 г. от ОСГТК на ВКС, в която е прието, че при предявен иск по чл.422, ал. 1 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост. Позовавайки се на това тълкуване съдът е приел, че вземането на ищеца, произтичащо от сключения на 21.07.2008 г. договор за ипотечен кредит е станало предсрочно изискуемо на 15.05.2012 г. с връчването на уведомлението на един от солидарните длъжници, а правните последици от невръчването на уведомлението на втория от солидарните длъжници е обосновало само неоснователността на предявените против него искове по чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 430 ТЗ по повод възраженията при първото заповедно производство.

Съдът е счел, че кредитът не може да бъде предсрочно изискуем по отношение на един от съдлъжниците и в същото време да се води „редовен“ от банката, като се начислява уговорената възнаградителна лихва по отношение на солидарния длъжник, на който не е било връчено уведомлението за предсрочната изискуемост и едновременно с това, на основание влязлото в сила решение по исковете срещу другия солидарен длъжник да се събира законна лихва върху главницата, считано от деня, в който е инициирано заповедно производство. Прието е, че датата 15.05.2012 г., приета за начало на предсрачната изискуемост с влязло в сила решение по отношение на другия съдлъжник, е началната за фактическия състав на погасителната давност, като петгодишният срок е изтекъл на 15.05.2017 г. Прието е, че до посочената дата ищецът, на който правата спрямо ответника не са били засегнати от влязлото в сила решение по спора със солидарния длъжник С. Ц., не е предприел действия – ново заповедно производство, като предпоставка за иск по чл.422 ГПК или с предявяването на осъдителен иск и то за задължението - главница и лихви индивидуализирани към датата на предсрочната изискуемост. При тези данни съдът е счел, че възражението на ответника за изтекла погасителна давност на главното и на акцесорните вземания е основателно, което обоснова извод за неоснователност на исковете, предмет на настоящото производство.

В изложението по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въприс от значение за спора: въз основа на какви предпоставки може да се приеме, че кредиторът по банков кредит е упражнил правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем в хипотезата на съдлъжници, за обективните предели на СПН като правна последици от влязло в сила решение в случаите, когато между едни и същи страни има няколко спора, основани на един и същ правопораждащ фактически състав, респ. длъжен ли е съдът да зачете формираната СПН относно елементите на основния фактически състав на правоотношението, когато те са общи правопораждащи факти, относими към възникването и съществуването на спорното право. Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК. Позовава се на ТД4/2014г. ОСГТК на ВКС и на практиката на ВКС застъпена в решение от 03.05.2017г. по т.д.№60208/2016г., ІІ г.о. на ВКС, решение от 14.04.2011г. по т.д.№561/2010г., І т.о.и решение от 10.01.2012г. по т.д.№883/2010г., І т.о. на ВКС.

Настоящият състав намира ,че следва да се допусне касационно обжалване по въпроса за обективните предели на силата на присъдено нещо като правна последица от влязлото в сила решение, когато между едни и същи страни има няколко спора, основани на един и същ правопораждащ фактически състав, респ. длъжен ли е съдът да зачете формираната СПН относно елементите на основния фактически състав на правоотношението възникнало по повод предсрачна изискуемост на банков кредит, когато те са общи правопораждащи факти, относими към възникването и съществуването на спорното право, на основание чл.280, ал.1 ГПК, тъй като съдът го е разрешил в противоречие с практиката на ВКС, според която е допустимо в нов процес по реда на чл.422, ал.1 ГПК ищецът да предяви срещу същия ответник вземанията си, основани на същия договор за кредит, като твърди нов /новонастъпил/ факт - осъществяването на условията и предпоставките за предсрочна изискуемост.

Предвид изложените съображения, съдът