Определение № 4824 от 12.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 182/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 125 386/24.10.2025 година, подадена Т. А. С., срещу решение № 4705/17.07.2025 година на Софийски градски съд, въззивен ІІ-А състав, постановено по гр. д. № 8768/2024 година. С въззивното решение на Софийски градски съд е потвърдено първоинстанционното решение № 4023/06.03.2024 година на Софийския районен съд, гражданско отделение, 61-ви състав, постановено по гр. д. № 1526/2023 година в обжалваната му част, с която са уважени предявените от „Т. София“ ЕАД [населено място] срещу Т. А. С. обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, във връзка с чл. 159 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на следните суми: 4722.05 лева-главница, представляваща стойност на доставена и незаплатена топлинна енергия за имот, намиращ се в [населено място],[жк], [улица], вх., ет., ап., за периода от ноември 2019 година до април 2021 година, заедно със законната лихва от 11.01.2023 година до окончателното плащане; сумата от 836.38 лева, представляваща лихва за забава в размер на законната лихва върху главницата за незаплатена топлинна енергия за периода от 15.09.2020 година до 09.11.2022 година и сумата от 20.97 лева-главница, представляваща цена на услугата за дялово разпределение за периода от ноември 2019 година до април 2021 година, заедно със законната лихва от 11.01.2023 година до окончателното плащане. В подадената от Т. А. С. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от „Т. София“ ЕАД [населено място] искове да бъдат отхвърлени, или евентуално делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, а също така и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Ответникът по подадената касационна жалби „Т. София“ ЕАД [населено място] е подал отговор с вх. № 2264/09.01.2026 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на решение № 4705/17.07.2025 година на Софийски градски съд, въззивен ІІ-А състав, постановено по гр. д. № 8768/2024 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбите се оспорват като неоснователна като се иска да бъдат оставени без уважение, а оспорваното с тях решение да бъде потвърдено. Третото лице помагач на страната на „Т. София“ ЕАД [населено място], а именно „Д.“ ООД [населено място] (с предишно наименование „Б.“ ООД [населено място]) не е подало отговор на касационната жалба, като не е изразило становище по допустимостта и основателността й. Т. А. С. е била уведомена за обжалваното решение на 29.09.2025 година, а подадената от нея срещу същото касационна жалба е с вх. № 125 386/24.10.2025 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: При постановяване на решението си съставът на Софийски градски съд е приел, че са били предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, във връзка с чл. 150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, като първоинстанционното решение било влязло в сила в частта, в която били отхвърлени предявените искове. Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнасял служебно по валидността на решението, а по допустимостта-в обжалваната му част, като по останалите въпроси бил ограничен от посоченото в жалбата. Във връзка с това въззивният съдебен състав приемал, че обжалваното решение било валидно и допустимо. По релевираните във въззивната жалба оплаквания за неправилност на същото приемал, че между страните по делото не било спорно обстоятелството, че процесният имот бил топлофициран; че сградата-етажна собственост (в която се намирал този имот) била присъединена към топлопреносната мрежа и че Т. А. С. била собственик на този имот, намиращ се в [населено място],[жк], [улица], вх., ет., ап. въз основа на законово наследствено правоприемство от А. А. С.. Договорът за търговска продажба на топлоенергия на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се считал за сключен с конклудентни действия. Според действащата от 05.03.2004 година и към настоящия момент разпоредба на чл. 150, ал. 1 от ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществявала при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР (писмена форма на договора не била предвидена). Тези общи условия се публикували най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизали в сила 30 дни след първото им публикуване, без да било необходимо изрично писмено приемане от потребителите (чл. 150, ал. 2 от закона). Съгласно чл. 153, ал. 1 от ЗЕ „клиенти на топлинна енергия“ били всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда-етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. Следователно, купувач (страна) по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот бил неговият собственик или лицето, на което било учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то било задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, съответно то било встъпило в облигационни правоотношения с „Т. София“ ЕАД [населено място]. Разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ императивно установявала кой бил страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно било единствено притежанието на вещно право върху имота–собственост или вещно право на ползване. Договорът за доставка на топлинна енергия за даден имот от етажна собственост можел да бъде както изричен писмен (при постигане на съгласие относно същественото съдържание на договора), така и презумиран (сключен със самия факт на придобиване на собствеността или вещното право на ползване), като всеки нов договор за този имот, сключен по който и да било от двата начина (изричен или презумиран), преустановявало действието за в бъдеще на предходно сключен договор за същия имот с друго лице. Следователно, за преценката с кого „Т. София“ ЕАД [населено място] било в облигационни отношения за доставка на топлинна енергия за процесния имот през исковия период, било меродавно обстоятелството с кое лице последно по време бил сключен договор за доставка на топлинна енергия (изричен или презумиран). „Т. София“ ЕАД [населено място] претендирало ангажиране на имуществената отговорност на Т. А. С. при заявени фактически твърдения за настъпило законово наследствено правоприемство по отношение на титулярството в правото на собственост върху топлоснабдения имот, т. е. в хипотезата на презумиран договор по силата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ. За установяване на основанието на предявения иск бил представен договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на Наредбата за продажба на жилища от държавния жилищен фонд от 24.01.1969 година и удостоверение за наследници, от които се установявало, че Т. А. С. била единствен законен наследник на А. А. С. (починал на ... година) и на О. Ф. С. (починала на .... година), които лица били придобили правото на собственост върху процесния имот въз основа на посочения договор за продажба от 24.01.1969 година. По делото не се твърдяло, нито се доказвало от С., чиято била доказателствената тежест в процеса (чл. 154, ал. 1 от ГПК), че нейните наследодатели били извършили разпоредителни сделки с имота преди началото на исковия период, респективно, че тя се била отказала от наследството по установения в закона ред. С оглед на това се налагал извод, че Т. А. С. била придобила въз основа на настъпилото законово наследствено правоприемство наследственото имущество на своите родители като съвкупност от права и задължения. Следователно между страните по делото били възникнали облигационни правоотношения по презумиран договор за продажба на топлинна енергия на основание чл. 153, ал. 1 от ЗЕ. Така придобитото качество на битов клиент на топлинна енергия законът не ограничавал със срок и не го поставял под условие, в зависимост от фактическото ползване на топлоснабдения имот. В този смисъл наведените възражения за недължимост на процесното вземане поради обстоятелството, че С. била регистрирана на адрес, различен от адреса на топлоснабдения имот, било неоснователно. Изгубването на качеството потребител на топлинна енергия настъпвало при посочените по-горе законоустановени факти, прекратяващи облигационните отношения между страните, каквито в процесната хипотеза не били установени. В аспекта на това се налагал извод за неоснователност на релевираното от Т. А. С. възражение за липса на облигационна връзка поради неспазване на писмената форма за валидност на договора за продажба на топлинна енергия, доколкото, противно на поддържаното, разпоредбата на чл. 149, ал. 1 от ЗЕ не въвеждал такова изискване. Предвидената в посочената норма писмена форма на договора не била форма за действителност, а форма за доказване. Освен това следвало да се има предвид, че съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 1 от ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществявала при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР (писмена форма на договора не била предвидена). Неоснователни били релевираните доводи относно приложимите за исковия период Общи условия за продажба на топлинна енергия от „Т. София“ ЕАД [населено място] на потребители на топлинна енергия за битови нужди и конкретно относно влизането в сила на същите. Въззивният съдебен състав споделял разрешението на въпроса, дадено в решение № 189/11.04.2011 година, постановено по т. д. № 39/2010 година. по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о., в което било прието, че съгласно разпоредбата на чл. 98, ал. 4 от ЗЕ (приложима за продажба на електрическа енергия при публично известни обши условия) предпоставка за влизане в сила на Общите условия било публикуването им най-малко в един централен и един местен всекидневник и изтичането на 30 дни след първото им публикуване. Аналогична била и разпоредбата на чл. 150, ал. 2 от ЗЕ, съгласно която топлопреносните предприятия задължително публикували одобрените от комисията общи условия най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване. Общите условия влизали в сила 30 дни след първото им публикуване, без да било необходимо изрично писмено приемане от клиентите. Влизането в сила на Общите условия (ОУ) не било обусловено от писменото им приемане от страна на потребителите. Действително, съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса „Т. София“ ЕАД [населено място] следвало да докаже влизането в сила на приложимите Общи условия за продажба на топлинна енергия. В посоченото решение на ВКС било прието, че не съществува пречка, ако на съда било служебно известно в кои всекидневници са били публикувани общите условия, същите да бъдели посочени в съдебното решение. Т. А. С. не твърди и не установява наличието на други публикувани общи условия с различно съдържание от обсъдените в първоинстанционното решение. Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т. София“ ЕАД [населено място] на клиенти в [населено място], приети с решение по протокол № 7/23.10.2014 година на Съвета на директорите на „Т. София“ ЕАД [населено място] и одобрени с решение № ОУ-1 от 27.06.2016 година на КЕВР [населено място], били публикувани във вестник „19 минути“ и във вестник „Монитор“ на 11.07.2016 година и били в сила от 10.08.2016 година. Разпоредбата на чл. 139, ал. 1 от ЗЕ регламентирала, че разпределението на топлинната енергия в сграда-етажна собственост, се извършвало по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение бил посочен в ЗЕ (чл. 139-чл. 148). Топлинната енергия за отопление на сграда етажна собственост, се разпределяла на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите (чл. 142, ал. 2 от ЗЕ), като според чл. 145, ал. 1 от закона топлинната енергия за отопление на имотите в сграда-етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери се определяла въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти. Установено било въз основа на неоспореното от Т. А. С. заключение по допуснатата и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, което преценено по реда на чл. 202 от ГПК следвало да се кредитира изцяло като обективно и компетентно, че технологичните разходи за топлинна енергия в абонатната станция са били отчислявани за сметка на топлопреносното предприятие. Количеството топлинна енергия, постъпило в сградата–етажна собственост, се измервало чрез монтиран в абонатната станция топломер, който бил преминал на периодични метрологични проверки за техническа годност и е бил годно средство за търговско измерване (спазени били изискванията на Закона за измерванията и Наредбата за проверка на средствата за измерване, предвиждащи задължителна метрологична проверка, която за класа уреди общи топломери трябвало да се извършва през две години). Обстоятелството, че метрологичната проверка на топломера в абонатната станция след 2017 година била извършена през 2021 година, а не през 2019 година (при задължение за метрологични проверки през двугодишен срок) не променяло формираните изводи. Това било така, тъй като, макар и извършена след установения срок, метрологичната експертиза не била установила негодност или неизправност на средството за търговско измерване. В заключението било посочено още, че начислените суми за процесния период били в съответствие с действащите нормативни актове–Наредба № 16 334/06.04.2007 година, ЗЕ, Общите условия за продажба на топлинна енергия. Сумите за потребена топлинна енергия в имота на С. била начислявана на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за имота и една изравнителна сметка. Вещото лице било посочило, че за исковия период абонатът не бил осигурил достъп за отчет на монтираните на отоплителните тела уреди за измерване и на водомер за топла вода, поради което била начислена служебно топлинна енергия по максимален специфичен разход съобразно изискванията на Наредба 16-334 за топлоснабдяването, респективно–нормативно определен разход в размер на 140.00 лева на брой потребител, за двама потребители. Количеството топлинна енергия, отдадена от сградна инсталация, била определяна въз основа на пълния отопляем обем на имота по проект и в съответствие с изискванията на Наредба № 16-334/2007 година, като същата била изчислена съобразно действащите за периода норми и ограничения. Неоснователни били релевираните от Т. А. С. възражения, че заключението било изготвено единствено въз основа на едностранно съставени от „Т. София“ ЕАД [населено място] частни документи. Напротив, вещото лице било съобразявало и представените от третото лице-помагач изравнителни сметки за процесния период, които не били оспорени от С., като експертът бил направил самостоятелни изчисления на доставяната енергия и съответно за цената за същата. С оглед това наведените доводи за липса на доказателства за количеството и стойността на доставената в имота топлинна енергия били неоснователни. Съгласно чл. 70, ал. 4 от Наредба № 16-334/06.04.2007 година за топлоснабдяването на клиентите, неосигурили достъп за отчет, за всички отоплителни тела в имота се начислявала енергия по реда на т. 6.5 от приложението по чл. 61, ал. 1 като отоплителни тела без уреди. Според чл. 69, ал. 2, т. 2 от същата Наредба изразходваното количество гореща вода в отделните имоти се разпределяло при норма за разход на потребление на гореща вода от 140.00 лева на обитател за едно денонощие-когато не били монтирани индивидуални водомери за топла вода, индивидуалните водомери за топла вода били повредени, имали нарушена пломба или не бил осигурен достъп за отчитане. Идентична била и разпоредбата на чл. 69, ал. 2, т. 2 от Наредба № Е-РД-04-1 от 12.03.2020 година за топлоснабдяването (обнародвана в ДВ, бр. 25 от 20.03.2020 година). За исковия период в съответствие с тази законова уредба и установеното в Общите условия сумите за топлинна енергия относно имота-предмет на спора, били начислявани помесечно от „Т. София“ ЕАД [населено място] по прогнозни суми, за които били издавани фактури, като след края на отоплителния период била изготвяна изравнителна сметка от дружеството, извършващо дялово разпределение на база служебно начислено количество топлинна енергия за процесния апартамент, поради неосигурен достъп за отчет на уредите, констатиран в изготвен за това протокол. Тъй като топлопреносното предприятие било предоставяло топлинна енергия към сградата, за която енергия се дължало плащане, Наредба № 16-334/06.04.2007 година за топлоснабдяването , съответно Наредба № Е-РД-04-1/12.03.2020г. за топлоснабдяването (обнародвана ДВ, бр. 25/20.03.2020 година) позволявали да се определяла служебно частта на неосигурилия достъп собственик въз основа на функция от показанията на общия топломер. В случай, че клиентът отсъствал продължително от имота и/или не било възможно да изпълни задължението си за осигуряване на достъп до имота за извършване на отчет, законът предвиждал различни възможности. Съгласно чл. 77 от Наредбата за топлоснабдяването от 2007 година клиентът можел да подаде заявление до топлопреносното предприятие за прекратяване на топлоподаването към имота му. Разпоредбата на чл. 70, ал. 5 от Наредбата (отм., бр. 74 от 2019 година, в сила от 01.10.2019 година) предвиждала, че клиентите, неосигурили достъп можели да поискат допълнителен отчет и преработване на изравнителната сметка в тримесечен срок от получаване на изравнителната сметка от упълномощения за сградата представител. В този срок клиентът можел да възрази срещу изготвената изравнителната сметка и да поиска служителите на фирмата за дялово разпределение да направят нов отчет, като осигурял достъп за осъществяването му. В нормата на чл. 70а, ал. 4 от Наредбата от 2007 година било предвидено, че рекламации (възражения) по отчета на показанията на уредите, допълнителен отчет на уредите и рекламации (възражения) по разпределението на топлинната енергия в изравнителната сметка за предходния отчетен период се извършвали в срок до 31 август. След изтичане на този срок не се приемали нови рекламации (възражения) за преработване на изравнителната сметка. Същото правило било установено и в чл. 70, ал. 8 от Наредбата от 12.03.2020 година за топлоснабдяването. В случая Т. А. С. не твърдяла, нито установявала, че била изпълнила задължението си да осигури достъп за отчет на уредите, съответно за отчет на водомерите за исковия период. Не се установявало също да се била възползвала от посочените по-горе възможности, и тъй като не била осигурила достъп до собствения си имот за отчет, за „Т. София“ ЕАД [населено място] било възникнало правото да определи служебно количеството на доставената топлинна енергия за имота, съгласно методиката, установена в посочената наредба. Т. А. С. не твърдяла и не установявала да се била възползвал от предвиденото рекламационно производство и да била оспорил изготвената от третото лице-помагач изравнителна сметка в установените срокове съгласно чл. 33, ал. 3 от Общите условия от 2014 година, нито в срока за рекламации за отчет на уредите и разпределението, поради което въззивният съдебният състав намирал, че разпределението на топлинната енергия било извършено по описания и отразен от вещото лице в съдебно-техническата експертиза начин в съответствие с приложимата нормативна уредба. Затова и при липсата на доказателства, че през процесния период Т. А. С. била осигурила достъп до имота си за отчет на уредите, а доказателствената тежест в тази насока била нейна с оглед правилото на чл. 154, ал. 1 от ГПК, то трябвало да се приеме, че за „Т. София“ ЕАД [населено място] било възникнало правото да определи служебно количеството доставена топлинна енергия за отопление на имот и за битово горещо водоснабдяване за имота, съгласно методиката, установена в горепосочените наредби. Неоснователни били наведени възражения за недоказаност на доставеното количество топлинна енергия поради липса на данни дали в имота били монтирани, съответно отчитани индивидуалните уреди за измерване. Това било така, тъй като по делото било установено, че имотът бил топлофициран, както и че извършеното дялово разпределение било в хипотезата на неосигурен достъп, поради което наведените доводи били ирелевантни за настоящия спор. Т. А. С. нито твърдяла, нито установявала топлоподаването в жилището да било прекратено по установения за това ред в ЗЕ и Общите условия за продажба на топлинна енергия. Данни за отопляемия обем на процесното жилище се съдържали в представения акт за разпределение на кубатура на процесната жилищна сграда от 10.11.1970 година (неоспорен от С.), в който наследодателят на същата–А. А. С. бил удостоверил с подписа си, че отопляемата кубатура на процесното жилище била 140.84 м 3. Според заключението на неоспорената съдебно-техническа експертиза топлинна енергия отдадена от сградната инсталация била определена именно въз основа на тези данни за пълния отопляем обем на имота. Ирелевантни към предмета на спора били възраженията относно непредставянето на фактури за процесния период, тъй като фактурата сама по себе си не била източник на задължението, което обективирала. Основанието за възникване на задължението не било издаването на счетоводен документ, а потреблението на доставената в имота топлинна енергия. Също така неоснователни били и доводите за недължимост на вземането поради това, че измерванията на топлинната енергия през процесния период, които били дали основание за прилагане и на установените в Наредбата за топлоснабдяване формули, не били точни, че не била доставяна топлинна енергия в нужните параметри, след като нямало доказателства за това по делото, а и нямало твърдения Т. А. С. да била направили своите възражения по качеството и количеството топлинна енергия след изготвяне на изравнителните сметки и в сроковете на предвиденото рекламационно производство. При липса на твърдения, че дяловото разпределение за процесните период било извършвано от друго дружество, а не от „Б.“ ООД [населено място], се налагал извод за неоснователност на наведените възражения относно избора на фирмата за дялово разпределение в процесната жилищна сграда и относно срока на действие на сключения договор. Въззивният съдебен състав считал, че липсата на сключен договор между клиентите на топлинна енергия за битови нужди в сграда етажна собственост и лице по чл. 139б, ал. 1 от ЗЕ не можела да обуслови извод за липса на договорна връзка между клиентите и топлопреносното предприятие, нито за незаконосъобразно отчитане на топлинната енергия, стига същото да било извършено съобразно нормативните изисквания. Чл. 139в, ал. 1 от ЗЕ вменявал задължение за клиентите в сграда етажна собственост да изберат лице, регистрирано по реда на чл. 139а, за извършване на услугата дялово разпределение, като решението се вземало по реда на ал. 2. Според ал. 3 на чл. 139в, клиентите били длъжни да уведомят писмено топлопреносното предприятие за резултатите от избора. В случая Т. А. С. не твърдяла клиентите в сградата да са избрали друго лице, различно от „Б.“ ООД [населено място], нито да били уведомили „Т. София“ ЕАД [населено място] писмено за такъв нов избор, поради което дружеството правилно било начислявало сумите за топлинна енергия въз основа на данните от дяловото разпределение, извършвано от посоченото дружество, последното вписано в публичния регистър в Министерство на енергетиката по чл. 139а, ал. 1 от ЗЕ. Доколкото нямало доказателства да била заплатена претендираната за исковия период главница, то следвало да се приеме, че за процесния период Т. А. С. се явявала задължено лице за стойността на потребената топлинна енергия в определения с първоинстанционното решение размер от 4722.05 лева, при съобразяване на частично основателното възражение за погасяване по давност на вземането за разликата до пълния предявен размер от 5072.74 лева и за периода от май 2019 година до октомври 2019 година Основателна била и претенцията за акцесорното вземане за мораторна лихва. Задълженията на Т. А. С. за заплащане на стойността на доставената топлинна енергия били възникнали като срочни–предвиденият 45-дневен срок за изпълнение на задълженията по чл. 32, ал. 3 от Общите условия започвал да тече след изготвянето на изравнителните сметки и издаването на фактура от страна на „Т. София“ ЕАД [населено място], т. е. започвал да тече от 31 юли на съответната година. Затова потребителят бил в забава считано от 15.09. на съответната година, като размерът на обезщетението за забава за исковия период 15.09.2020 година до 09.11.2022 година, възлизало на сумата от 836.38 лева Във въззивната жалба не били изложени конкретни доводи срещу правилността на първоинстанционното решение в частта му по претендираната стойност на услугата дялово разпределение за периода от ноември 2019 година до април 2021 година в размер на 20.97 лева. По бланкетна въззивна жалба въззивният съд следвало да се произнесе само по валидността и допустимостта на първоинстанционното решение и по правилното или неправилно приложение на императивни материалноправни норми, който извод следвало от разпоредбата на чл. 269 ГПК и дадените указания в т. 1 и т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС, според които въззивният съд проверявал служебно решението само по отношение на приложението на императивните материалноправни норми, защото прилагането на тези норми било в обществен, а не в личен интерес, както и когато следял служебно за интереса на някоя от страните по делото. По подадена бланкетна въззивна жалба, в която не били посочени конкретни и изрични пороци на обжалваното решение или на част от фактическите и правни изводи, приети от първоинстанционния съд, и при липса на допуснато от първоинстанционния съд нарушение на императивна материалноправна норма, било недопустимо извършване на цялостна проверка правилността на обжалваното първоинстанционно решение от въззивния съд. В аспекта на това се налагал извод, че решението на Софийския районен съд в посочената част следвало да се потвърди с оглед липсата на конкретни доводи срещу правилността му и липсата на нарушение на императивни норми на материалния закон–то не можело да бъде отменено и следвало да се потвърди. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК П. П. П.–И. е поискала въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване по въпросите за това: 1./ длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства, релевантни за спора, в тяхната съвкупност и взаимовръзка и може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани доказателства и да изложи мотиви защо ги отхвърля?; 2./ допустимо ли е съдът да постанови решение без да изложи мотиви по част от направените възражения и доводи на страните и без да извърши анализ на събраните по делото доказателства относно релевантните обстоятелства и задължен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и във връзка с доводите и възраженията на страните, като изложи изводи по отношение на тях и съображения защо дава вяра на едни и игнорира или отхвърля други?; 3./ за това длъжен ли е въззивният съд да следи за направени процесуални нарушения от първоинстанционния съд?; 4./ задължен ли е съда да обсъди всички събрани по делото доказателства и да формира правните си изводи въз основа на съвкупната им преценка? и 5./ следва ли съдът да обсъди всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните?. За всички тези въпроси се твърди, че са разрешени от състава на Софийски градски съд в противоречие с практиката на ВКС, поради което са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Във връзка това се сочи, че по отношение на първия въпрос въззивното решение е в противоречие с решение № 224/28.01.2010 година, постановено по гр. д. № 4744/2008 година по описа на ВКС, ГК, І г. о. и решение № 261/22.01.2014 година, постановено по гр. д. № 2354/2013 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. За втория въпрос твърдяното противоречие е с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2000 година на ОСГК на ВКС, т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС, решение № 210/08.10.2018 година, постановено по гр. д. № 4971/2017 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. и решение № 63/17.07.2015 година, постановено по т. д. № 674/2014 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. По отношение на третия въпрос се твърди противоречие с ППВС № 1/13.07.1953 година, ТР № 1/17.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2000 година на ОСГК на ВКС, решение № 132/31.10.2018 година, постановено по гр. д. № 4116/2017 година по описа на ВКС, ГК, І г. о. и постановеното по същото дело определение № 259/18.05.2018 година, които съдебни актове се сочат и по отношение на четвъртия въпрос, заедно с решение № 212/01.02.2012 година, постановено по т. д. № 1106/2010 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. По отношение на петия въпрос се твърди противоречие на въззивното решение с горепосочените съдебни актове, а също така и с решение № 24/28.01.2010 година, постановено по гр. д. № 4744/2008 година по описа на ВКС, ГК, І г. о. и определение № 422/04.07.2016 година, постановено по гр. д. № 2113/2016 година по описа на ВКС, ГК, І г. о. Първият, вторият, четвъртият и петият от така поставените от Т. А. С. в изложението й по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси се припокриват като сами по себе си не обуславят допускането на въззивното решение на Софийски градски съд до касационно обжалване. При постановяването на решението си въззивният съд е съобразил това, че с оглед процесуалните правила е втори съд по съществото на спора, чиято дейност не се ограничава с проверка на правилността на обжалваното пред него първоинстанционно решение. Във връзка с това е съобразил, че следва да формира собствени изводи относно фактическата и правна страна на повдигнатия пред него спор, като разреши същия по същество. В решението си въззивният съд трябва да посочи как трябва да се разреши спора, като изложи собствени мотиви за това как е достигнал до това решение. Доколкото въззивното решение трябва да съдържа собствен извод по съществото на спора, то при формирането му следва да бъдат спазени процесуалните правила относно определянето предмета на спора, събирането и оценката на доказателствата, които правила са установени като гаранция за равенството на страните в процеса и за правилното разрешаване на спорните въпроси. Затова въззивният съд е длъжен да определи предмета на въззивното производство, което означава, че следва да извърши преценка на всички относими твърдения, доводи, възражения и оспорвания на страните, като трябва да установи кои от тях са доказани и кои не. Въпросът дали даден факт, обстоятелство, твърдени, възражение или оспорване е доказано се разрешава след преценка на всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка, като при това съдът не може да изключи от преценката определени доказателства или да дава предимство на едни от тях пред други, освен ако това не е предписано от закона. При наличието на противоречиви доказателства съдът е длъжен да изложи мотиви защо дава вяра на едни, а на други не. С оглед на това съдът не може да изключи от преценката си относими към спора твърдения, доводи, възражения, оспорвания, факти и обстоятелства, които са надлежно наведени от една от страните по делото, както и не може да постанови решението си само въз основа на избрани от него доказателства, като игнорира други. В случая съставът на Софийски градски съд е съобразил всички тези установени от закона и доразвити в съдебната практика изисквания, поради което и решението му не е постановено в противоречие с посочената от Т. А. С. в изложението й по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК съдебна практика на ВКС. Обсъдени са всички доводи, твърдения, оспорвания и възражения на страните, като преценката на същите е извършена след преценката на всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, като несъгласието на Т. А. С. с изводите, до които е достигнал съдът при тази преценка само по себе си не е основание за допускане на касационното обжалване. Третият от поставените от Т. А. С., в изложението й по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, въпроси също не обосновава допускането на въззивното решение на Софийски градски съд до касационен контрол. Самият въззивен съд не е извършвал служебна проверка за извършени от първоинстанционния съд процесуални нарушения, а и няма данни да е бил длъжен да извърши такава. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК С. е обосновала този въпрос с твърдения за допуснати от първоинстанционния съд нарушения при преценка на доказателствата, за които обаче въззивният съд не следи служебно, а освен това решението му е изградено на извършена от него самостоятелна преценка на доказателствата, а не на тази извършена от първата инстанция. Не са налице предпоставките за допускане на исканото касационно обжалване по горепосочените въпроси по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК не са изложени твърдения, обуславящи връзката на това допълнително основание за допускане на обжалването с поставените в него въпроси. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Т. А. С. е поискала въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба и изложението към нея за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от Т. А. С. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Софийски градски съд. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, а също така и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 4705/17.07.2025 година на Софийски градски съд, въззивен ІІ-А състав, постановено по гр. д. № 8768/2024 година по подадената срещу него от Т. А. С., касационна жалба с вх. № 125 386/24.10.2025 година, поради което такова не трябва да се допуска. С оглед изхода на делото П. П. П.–И. ще трябва да заплати на „Т. София“ ЕАД [населено място] сумата от 51.13 €, представляваща юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 от ГПК за касационната инстанция.