Определение № 2953 от 10.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 931/2025 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на Н. И. Т., чрез адвокат К. М. от АК – Стара Загора, срещу решение № 1041 от 18.10.2024 г. по в.гр.д.№ 802/2024 г. на Апелативен съд София, с което се потвърждава решение № 594/08.11.2023 г. по гр.д.№ 968/2021 г. на Окръжен съд Благоевград, за отхвърляне поради давност на предявените искове от Н. И. Т. против Прокуратурата на Република България, на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, за сумата 300 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, ведно с мораторните лихви от 23.10.2013 г. до 23.10.2016 г. и законната лихва от 08.11.2021 г. до изплащане на сумите. В касационна жалбата се твърди, че въззивното решение е недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, а в изложение към жалбата се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК по въпроси, които се свеждат до приложението на разпоредбите от Наказателно-процесуалния кодекс, относно редовността на връчването на постановени актове от прокуратурата и за задължението на въззивния съд да съобрази всички факти и обстоятелства по делото, при бездействие на ответника, когато е оспорен представен от него частен документ. Според касатора решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС по наказателни дела и ТР № 3/22.04.2004 г. по тълк.д.№ 3/2004 г. на ОСГК. Прокуратурата на Република България не взема становище. За да постанови решението, въззивният съд е приел, че с постановление на следовател от ОСлО при ОП-Благоевград /пр.пр.№ 645/2012 г./ ищецът е бил привлечен като обвиняем на 30.01.2013 г. за извършено престъпление по чл.142а, ал.2, вр.с ал.1 НК, но наказателното производство завършило с постановление за прекратяване от 23.10.2013 г. на РП-Разлог, а взетата мярка за неотклонение отменена поради липса на доказателства за извършено престъпление. Според съда, връчването постановлението за прекратяване е удостоверено срещу подпис на 29.10.2013 г. от съпругата му /на адреса, на който той живее/. Направеното възражение за погасяване на вземането за обезщетение по давност, според съда е основателно, тъй като от представените писмени доказателства по делото /молба от 05.04.2014 г. за снабдяване с копие от постановление за прекратяване, върху която е отбелязано на 08.04.2014 г., че е разрешено и заповед от 21.11.2014 г. за преназначаване на Н. И. Т. в ПУ Белица на РПУ Разлог при ОДМВР Благоевград /с негово съгласие/, не може да се приеме, че ищецът е постъпил на работа в нарушение на чл.155, ал.1 ЗМВР, без да е бил уведомен за прекратяване на ДП № 12/2021г. на ОСлО при ОП-Благоевград. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не е налице основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касация поради следните съображения: Формулираните въпроси за приложението на разпоредбите от Наказателно-процесуалния кодекс, относно редовността на връчването на постановени актове от прокуратурата, не обосновават допускане на касационно обжалване, тъй като не покриват изискванията за конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос като обща предпоставка за допускане на касационно обжалване по смисъла на т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Съображенията на касатора за неправилна преценка на събраните доказателства в противоречие с процесуалния закон и съдебната практика на Върховния касационен съд, по своята същност представляват оплаквания против фактическите и правните изводи на съда и твърдения за нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост /чл.281, т.3 ГПК/, поради което не дават основание за допускане до касация. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, т.е. основателността на искането за допускане на касационен контрол се преценява само с оглед конкретните правни разрешения на въззивния съд, обусловили изхода на спора, доколкото във връзка с тях касаторът е формулирал относим за делото правен въпрос. В случая, въззивният съд в обжалваното решение е установил всички релевантни факти от значение правния спор и въз основа на тях е формирал собствени правни изводи за повдигането на незаконно обвинение и настъпилите неимуществени вреди на ищеца, за което се дължи обезщетение, но вземането е погасено по давност, тъй като от прекратяването на производството до подаване на исковата молба – 08.11.2021 г., е изтекъл предвидения в закона срок от 5 години, с изтичането на който се погасява претенцията на ищеца. Поставените процесуалноправни въпроси също не дават основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като касаторът се позовава на съдебна практика на ВКС, но не излага аргументи защо счита, че е налице противоречие, респ. кои факти и доказателства не са били обсъдени или неправилно преценени при постановяване на решението. Решаващите изводи на въззивния съд са основават на подробен анализ на приетите относими и допустими доказателства по делото, с което са изпълнени изискванията за мотивиране на съдебния акт, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по така поставените процесуалноправни въпроси. Отделно от това, въпросите за процесуалните задължения на въззивния съд да мотивира своето решение след преценка и анализ на всички доказателства и обсъждане на защитните тези на страните, също не обосновават допускане на касационно обжалване, тъй като са разрешени в съответствие със съдебната практика на ВКС, обобщена в ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ОСГТК, която се приема последователно, че задълженията на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства произтича от разпоредбата на чл.121, ал.2 от Конституцията, съответно чл.5, чл.143, чл.154, чл.235 и чл.236 ГПК. Съгласно чл.12 и чл.235, ал.2 ГПК съдът постановява решението си, като преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по свое вътрешно убеждение и върху приетите за установени обстоятелства и в рамките на твърдените по делото факти, като всяка от страните носи тежестта на доказване на фактите, от които черпи изгодни за себе си последици. В мотивите на обжалваното решение са изложени конкретни аргументи за релевантните фактически обстоятелства, въз основа на които решаващият състав е достигнал до крайния извод, че вземането на ищеца за обезщетение е погасено по давност. В този смисъл, въззивно решение е в съответствие с трайната практика на ВС и ВКС по тълкуване и прилагане на закона, намерила израз в ППВС № 4/68, ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК и ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК, с оглед на което не е налице хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Декларативното позоваване на основанията по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК не може да обоснове допускане до касационно обжалване, съгласно разясненията по т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Както е изяснено в мотивите на цитираното тълкувателно решение, в производството по чл.288 ГПК не могат да бъдат обсъждани конкретно направените доводи за нарушение на материалния или процесуалния закон, тъй като преценката за съда за събраните доказателства се извършва по вътрешно убеждение на решаващия състав, която не може да бъде проверявана за необоснованост при проверката за допустимост на касационните жалби. Касационните основания за неправилност на решението по чл.281, т.3 ГПК се различават от основанията за допустимост по чл.280, ал.1 и 2 ГПК и могат да бъдат преценявани от Върховния касационен съд само след допускането на касационно обжалване на въззивното решение, но при липсата на аргументи за връзката на конкретно поставените въпроси и правните разрешения на съда, не може да бъде допуснато касационно обжалване. Не е налице очевидна неправилност на решението по чл.280, ал.2 ГПК, тъй като липсват нарушения на основните принципи в гражданския процес, възприети и утвърдени в съдебната практика на Върховния касационен съд, обосноваващи порок на съдебния акт, който се установява непосредствено от съдържанието му, без необходимост от анализ на процесуални действия на страните при осъществяване на тяхната защита. Липсва явна необоснованост на мотивите /не се установява законът да е приложен в неговия обратен смисъл, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, или нарушения на правилата на формалната логика в изложените мотиви/, а решението съдържа конкретната преценка на въззивния съд за установените правнорелевантни факти и приложението на закона към тях - при незаконно повдигане на обвинение се дължи обезщетение, но вземането на ищеца е погасено по давност. Доводите за необоснованост на решението също не дават основание за допускане на касационно обжалване поради „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, освен когато се засягат вида и обема на търсената от страните защита и съдействие, което в случая не е налице. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение