Определение № 60150 от 23.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 1989/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Банка Пиреос България“ АД, [населено място] (понастоящем преобразувана чрез вливане в „Юробанк България“ АД) срещу решение № 1743 от 09.07.2018 г. по т. д. № 904/2018 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1398 от 12.07.2017 г. по т. д. № 2629/2015 г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-10 състав. С първоинстанционния акт са отхвърлени предявените от банката-касатор срещу „Анго“ ЕООД, [населено място] обективно съединени искове: иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за сумата 29 298.30 лв. (левова равностойност на 14 980 евро) –заплатена на ответното дружество по чек № 0458371 от 08.06.2009 г. и иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за сумата 319.30 лв. (левова равностойност на 163.26 евро) и сумата 118.51 лв. – заплатени такси за инкасиране на чекове, такси на банката-кореспондент за дебитиране на сметката на ищеца, такса за връщане на неплатен чек и допълнителни куриерски разноски, представляващи вреди от непозволено увреждане, извършено от „Анго“ ЕООД чрез представяне на чек от 08.06.2009 г. на стойност 14 980 евро и на чек от 18.08.2009 г. на стойност 26 650 евро за плащане, които са отказани от банката-платец. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради противоречие с материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост. Изразено е несъгласие с извода, че исковите суми са недължими, тъй като не е доказано, че процесните чекове са фалшиви. Според касатора, този извод е направен без да са обсъдени всички събрани по делото доказателства и без да е извършена самостоятелна преценка на същите. Релевирано е оплакване и за това, че не е уважено съдържащото се във въззивната жалба искане за повторно изискване на документи по реда на Регламент (ЕО) № 1206/2001, както и че е допуснато съществено процесуално нарушение във връзка с доклада, доколкото същият е непълен и в него не е посочено за кои факти и обстоятелства не са ангажирани доказателства. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, с поддържане на всички основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Относно задълженията на въззивната инстанция за отстраняване на допуснати от първоинстанционния съд нарушения на чл. 146 ГПК; 2. За процесуалните задължения на въззивната инстанция и следва ли въззивната инстанция да обсъди всички въведени от страна оплаквания срещу първоинстанционното решение, както и да обсъди всички доказателства по делото“. В подкрепа на заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторът се позовава на следната практика на ВКС: решение № 51 от 02.05.2012 г. по т. д. № 105/2011 г. на II т. о. и решение № 40 от 15.09.2014 г. по т. д. № 1554/2013 г. на II т. о. (за първия въпрос) и решение № 208 от 09.02.2018 г. по т. д. № 394/2017 г. на І т. о., решение № 102 от 25.11.2016 г. по гр. д. № 1055/2016 г. на ІІ г. о., решение № 113 от 18.05.2016 г. по гр. д. № 5961/2015 г. на III г. о. и решение № 187 от 07.07.2016 г. по гр. д. № 1332/2015 г. на ІV г. о. (за втория въпрос). В касационната жалба е заявено бланкетно и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по касация – „Анго“ ЕООД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение като неоснователна, по съображения в писмен отговор от 04.12.2020 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима само частично. Съобразно императивната разпоредба на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 20 000 лв. – за търговските дела. Тази хипотеза е налице в настоящия случай по отношение на единия от обективно съединените искове, а именно – иска за сумата 319.30 лв. (левова равностойност на 163.26 евро) и сумата 118.51 лв., претендирани като претърпени загуби от вреди от непозволено увреждане във връзка с представянето на процесните чекове за плащане. В останалата й част, касаеща иска за сумата 29 298.30 лв. (левова равностойност на 14 980 евро) – заплатена на ответното дружество по чек № 0458371 от 08.06.2009 г., касационната жалба е допустима. При постановяване на обжалваното решение в частта, за която касационният контрол е допустим, въззивният съд е приел за безспорно установено, че: На 29.06.2009 г. управителят на „Анго“ ЕООД е представил в клон на „Банка Пиреос България“ АД за плащане чек № 0458372 на стойност 14 980 евро, издаден на 8.06.2009 г. в негова полза от френско търговско дружество, платим във Франция от банка „Креди Маритим“, клон Бретан-Нормандия; С писмо от 02.09.2009 г., а след това и с ново писмо от 11.09.2009 г., „Комерцбанк Франкурт”, като банка-кореспондент на българската банка, е уведомила последната, че е отказано плащане по чека с мотив „променен чек“, като към писмото е приложено уведомление от „Креди Маритим“, клон Бретан-Нормандия за отхвърляне на чека с мотив „фалшификация/преразход“; По този чек ответното дружество е получило плащане. За да потвърди обжалваното решение, с което е отхвърлен предявеният от „Банка Пиреос България“ АД срещу „Анго“ ЕООД иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за сумата 29 298.30 лв. (левова равностойност на 14 980 евро), въззивният съд е споделил извода на първата инстанция, че не са осъществени предпоставките на чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, тъй като от събраните по делото доказателства не се установява отпадане на основанието за извършеното плащане по чека от 08.06.2009 г., както и конкретната причина за това. Отчитайки обстоятелството, видно от събраните по реда на Регламент № 1206/2001 /ЕО/ доказателства, че като причина френската банка „Креди Маритим Мютюел дю Финестер” да откаже плащане на сумата по процесния чек е посочила „фалшифициране/надвишаване на лимита“, докато в уведомителното писмо на банката-кореспондент „Комерцбанк Франкурт” като основание за отказ на плащането е посочено единствено, че чекът е „фалшив“, решаващият съдебен състав е приел, че по делото липсва яснота какъв е конкретният порок на чека – неистинността му като документ или липсата на достатъчно покритие. Според въззивния съд, това са два отделни и самостоятелни порока на чека, като нито един от тях не е доказан по несъмнен начин от банката-ищец, съгласно разпределението на доказателствената тежест, правилно указана й от първоинстанционния съд още с проекта за доклад по делото. Именно поради тази неяснота относно порока на чека е счетено за невъзможно да бъде установено, че основанието за плащане на сумата по него е отпаднало с обратна сила, защото не е възможно да се направи извод какви са правните последици от порока на чека и по-конкретно, дали ако чекът действително е бил неистински, респ. е налице липса на достатъчно покритие, това ще доведе непременно до обезсилване с ретроактивно действие на настъпилите правни последици. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. На първо място, по отношение на поставените от касатора въпроси не е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК да са обуславящи за изхода на конкретното дело. Съгласно задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да обоснове допускане на касационното обжалване, материалноправният и/или процесуалноправен въпрос, трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая и двата процесуални въпроса са относими към правилността на обжалвания акт. Въпросите обективират несъгласието на страната с направените от въззивния съд изводи за това дали докладът по делото е пълен и съдържа указания във връзка с доказателствената тежест между страните, и дали при произнасянето си по съществото на спора съдът е обсъдил всички събрани по делото доказателства. Проверката на правилността на тези изводи е предмет на самия касационен контрол, но не е основание за допускането му. Отделно от изложеното, следва да се посочи, че двата въпроса не кореспондират с данните по делото. Видно от протокола от проведеното на 02.02.2016 г. съдебно заседание, в доклада по делото, направен повторно след връщането му за ново разглеждане с първото въззивно решение, изрично е указано на ищеца, че в негова тежест е да докаже, че процесните чекове са фалшифицирани. Именно с оглед на това, банката е поискала събирането на доказателства – разпит на свидетел и изискване на документи от чужбина по реда на Регламент № 1206/2001 /ЕО/, които доказателствени искания са уважени. Неоснователно е и твърдението, че въззивният съд не е разгледал оплакванията във въззивната жалба, в т. ч. и оплакването за непълнота на доклада. Макар и пестеливо, решаващият състав е отговорил на това оплакване, като е приел, че първоинстанционният съд правилно е разпределил доказателствената тежест между страните. С оглед отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1ГПК, не подлежи на обсъждане налице ли е твърдяното от касатора противоречие с практиката на ВКС, а също и останалите две основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Още повече, че тези основания, както и посоченото в самата касационна жалба основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност, са заявени бланкетно, без да са аргументирани, което е в нарушение на задължителните указания в цитирания по-горе тълкувателен акт. С оглед изложеното, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК