Определение № 3538 от 15.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1789/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. М. С. против решение № 1564/16.12.2022 г., постановено по гр.д.№ 2194/2022 г. от 1-ви състав на САС. Ответникът по касационната жалба я оспорва, с писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение, съдът е счел предявения иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за частично основателен за сумата от 100 000 лева и е потвърдил постановеното в този смисъл решение на Окръжен съд – София. Съдът е приел, че към датата на ПТП ответникът е имал качеството на застраховател на гражданската отговорност на водача на товарен автомобил „Тата“. Прието е за базспорно, че на 22.09.2020 г. около 17 часа на път II-81, в посока от [улица]към [населено място], в района на 5-ти километър, товарен автомобил „Тата“ управляван от застрахован при ответника водач, е нарушил правилата за движение по пътищата, като излизайки от второкласен път без предимство, не е изчакал движещия се по главния път лек автомобил „БМВ”, в който се е возил синът на ищцата, починал в резултат на ПТП. Спорно е било по делото, какво е справедливото обезщетение за неимуществени вреди и допринесъл ли е ищецът за настъпване на вредите поради непоставянето на предпазен колан и в какъв обем. Съдът е посочил, че обстоятелствата от значение за определяне на обезщетението са следните: налице е загуба на дете, която без никакво съмнение е непрежалима, неестествена и най-страшното нещо, което може да се случи в живота на човек изобщо. Посочено е, че следва да се съобразят близките отношения между ищцата и починалия, описани от свидетелката, макар и лаконично, внезапността и неочакваността на нещастието, шока от смъртта на починалото дете, непреодоляната тъга, възрастта на двамата към деня на инцидента – на 39 години и на 59 години. Посочено е, че ищцата би могла да се ползва от подкрепата на останалите си две деца, като е прието, че справедливото обезщетение по случая е 150 000 (сто и петдесет хиляди) лева. Съдът е приел, че пострадалият е бил без поставен предпазен колан и че именно липсата на поставен колан е довела до черепно-мозъчната травма, причина за смъртта му. Според заключението на СМЕ пред първата инстанция предвид механизма на ПТП, ако е бил с поставен колан, не би получил тежката ЧМТ, довела до смъртта му, поради което съпричиняването е определено на 1/3. Определеното обезщетение от 150 000 лева следва да бъде намалено с 1/3, като дължимото обезщетение е 100 000 (сто хиляди) лева със законната лихва от 23.01.2021 година. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД при наличие на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. По тези правни въпроси е налице съдебна практика, съобразена от въззивния съд. Съобразно тази практика, в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват. Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска. Водим от горното, състав на ВКС