Определение № 514 от 13.06.2019 г. на ВКС по гр. д. № 540/2018 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ищцата Т. М. П., чрез адв.В. С. срещу решение № 460/03.11.2017 г. по в.гр.дело № 579/2017 г. на Русенския окръжен съд в частта, с която е отменено решение № 123/12.06.2017 г. по гр.дело № 1015/2015 г. на Беленския районен съд в частта, с която Р. М. Й. от [населено място] е осъдена да заплати на Т. М. П. сумата 6040.80 лв., представляваща обезщетение за ползване на недвижим имот – първи етаж на жилищна сграда, находяща се в [населено място], [улица] за периода от 28.12.2010 г. до 28.12.2015 г., ведно със законната лихва върху сумата и вместо това е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.59 ЗЗД и са редуцирани присъдените в първата инстанция разноски в полза на Т. П. до размер на сумата 600 лв. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила. Искането е да се отмени въззивното решение в обжалваната част и вместо него се постанови друго, с което предявеният иск с правно основание чл.59 ЗЗД се уважи. В изложението са формулирани въпросите: 1. длъжен ли е въззивният съд при постановяване на съдебното си решение да обсъди всички събрани доказателства по делото, 2. може ли въззивният съд да цени едни и същи доказателства по различен начин, 3. може ли при установяване на владение и уважаване на иск по чл.108 ЗС обективно кумулативно съединения нему иск по чл.59 ЗЗД да бъде отхвърлен, поради недоказване на ползването на имота и за периода на ползване, решени в противоречие с практиката на ВКС. Приложени са т.решение № 1/04.01.2001 г. по т.дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, т.решение № 1/17.07.2001 г. по дело № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК. В касационната жалба са мотивирани доводи за очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част по чл.280,ал.2 ГПК. Ответницата по касационната жалба Р. М. Й., чрез адв.А. Е. в писмен отговор е изразила мотивирано становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и ал.2 ГПК по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество. С определение № 245/12.07.2018 г. е спряно производството по настоящото дело до постановяване на решение по конституционно дело № 10/2018 г. на Конституционния съд на РБългария. По посоченото конституционно дело е постановено решение № 15/06.11.2018 г. Решението е обнародвано в Д.в.бр.95/16.11.2018 г. Като взема предвид изложеното съдът намира, че производството по делото следва да се възобнови. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК, от легитимирана страна, срещу въззивно решение, което в обжалваната част подлежи на касационно обжалване и е процесуално допустима. С въззивното решение на Русенския окръжен съд по в.гр.дело № 579/2017 г. е потвърдено решението по гр.дело № 1015/2015 г. на Беленския районен съд в частта, с която е уважен предявен иск от Т. М. П. срещу Р. М. Й. с правно основание чл.108 ЗС. В тази част въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила. В обжалваната част на въззивното решение Русенския окръжен съд се е произнесъл по предявен иск с правна квалификация чл. 59, ал.1 ЗЗД и чл.86,ал.1 ЗЗД. Прието е за безспорно по делото, че ищцата Т. П. е собственица на процесния имот-първи етаж от двуетажна жилищна сграда в [населено място], ул.“”О. П.” 33, което според съда е удостоверено с НА № 46/1987 г. Прието е също, че вторият етаж се ползва за живеене от ответницата Р. Й./природена нейна сестра/,съпруга й и втората и майка. Съдът е приел, че твърденията на ответницата, че не ползва първия етаж и че ищцата не е имала претенции за него се опровергават изцяло от всички събрани по делото доказателства, както и от твърдения на пълномощника и по време на процеса пред първата инстанция със същия характер. Посочил е, че в отговора на исковата молба се твърди, че ответницата е извършила основен ремонт на процесния имот със свои средства-дори е направила искане за заплащане на сумата 10000 лв.за извършените подобрения,което съдът е възприел като предявен насрещен иск,но с нередовна искова молба. Дадена й е възможност да приведе претенцията си в необходимата форма, но това не е сторено и насрещният иск не е приет за съвместно разглеждане. Прието е, че според началните показания на св.Г. Й.-неин съпруг, ремонтът се е наложил с цел общото запазване на къщата, защото се появили мишки, мухъл и плесен. Прието е също, че се твърди, че е подменена подовата настилка, поставен е ламинат и нови тапети, подменена е дограмата с ПВЦ такава, както и водопроводната инсталация. Къщата е с направена изолация отвътре и отвън. Съдът е приел, че в друга насока са показанията на св.С. П., която според съда установява, че ответницата и семейството и живее на първия етаж, че тя ги е посетила на кафе преди известно време и по тяхно настояване разгледала етажа, където се извършвал ремонта. Според свидетелката „там видимо се живеело във всички стаи,защото там били дрехите на Р.“.На нея ищцата се оплаквала, че си иска имота по всякакъв начин.Тъй като постоянно живее в Испания е предлагала на ответницата да и изкупи етажа или да и плаща наем за това,че го ползва,но на предложенията и не е откликвано. Съдът е възприел показанията на св.П., тъй като същата не е в родствени взаимоотношения със страните, в каквито е св.Й.. С оглед на събраните доказателства е преценен за правилен извода на първоинстанционния съд за основателност на предявеният иск по чл.108 ЗС. В тази част първоинстанционното решение е потвърдено. Както се посочи по-горе въззивното решение не е обжалвано в частта, с която е потвърдено решението на Беленския районен съд в частта по предявения иск с правно основание чл.108 ЗС и в тази част решението е влязло в сила. По предявения иск с правно основание чл.59 ЗЗС за присъждане на обезщетение за ползването на имота, от който ищцата е лишена, е прието, че искът е предявен за петгодишен период преди постъпването му в съда. Прието е също, че този иск не е доказан по отношение на периода, както и на постоянното ползване. Посочил е, че свидетелят Й., който признава единствено извършването на ремонта, но не и ползването на имота, не е уточнил точно кога се е случило това. Съдът е приел, че в същия неясен смисъл са и показанията на св.П., която е посетила имота един единствен път,“преди няколко години“. Според съда няма никакви доказателства, установяващи ползването за целия претендиран петгодишен период, нито пък за ползването му понастоящем, че няма такива и за възпрепятстването и да го ползва. Прието е, че свидетелят Й. установява, че“ преди една година е идвала дъщеря и В. и останала седмица-две, като е оставила багаж.Идвала е и другата и дъщеря И. и също е пребивавала в имота“. С оглед на тези данни е формиран и извод, че искът за присъждане на обезщетение за ползване е неоснователен и следва да се отхвърли. По правните въпроси: Неоснователни са доводите на жалбоподателката за очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie” - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото определението „очевидно” съдържа в себе си субективен елемент (очевидното за едни може да не е очевидно за други), разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз (в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 във вр. с чл.280 ал.1 ГПК). Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл.280 ал.1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по см. на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. В случая въззивното решение в обжалваната част не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Съдът намира, че следва да се допусне касационно обжалване по първия въпрос от изложението. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в т.19 от т.решение № 1/04.01.2001 г. по т.дело № 1/2000 г. на ОСГК мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност. Непрекият резултат от тази дейност е констатацията съдържаща се в мотивите му за пълно или частично съвпадение или за несъвпадение на изводите му с тези на първата инстанция, което намира израз в диспозитива на решението. Според разясненнията, дадени в същото тълкувателно решение дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата като без да представлява нейно повторение, я продължава. Тя има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор за разлика от втората инстанция по отменената процесуална уредба, която беше контролноотменителна и дейността й беше проверяваща по отношение законосъобразността на правните и фактически изводи на първоинстанционния съд. При въззивното обжалване, проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество. При въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Той достига до свое собствено решение по отношение на иска като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. В тази връзка въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Поради това тя не може направо да потвърди фактическите и правните констатации на първата инстанция като запише в мотивите на решението си, че те са законосъобразни и обосновани. Дори тогава, когато е възприела мотивите на първоинстанционното решение поради пълното съвпадение на фактическите и правни изводи и защото нейната решаваща дейност е била в същия обем като първоинстанционната, въззивната инстанция всъщност обосновава собствените си изводи, които са резултат на осъществена от нея решаваща, а не контролна дейност. След собствените си фактически и правни изводи по същество на спора, въззивният съд трябва да направи констатацията за наличието на пълно или частично съвпадение с тези на първата инстанция. В последните два случая ще се изрази непрекият резултат от дейността на въззивния съд, по проверка на обжалваното решение, отразен в диспозитива му - да остави в сила или да постанови ново решение, след като отмени изцяло или частично решението на първата инстанция. Посоченото тълкувателно решение не е загубило сила и при сега действащия ГПК. Правния въпрос въззивния съд е разрешил в отклонение от тази практика на ВКС. С оглед на това следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК на въззивното решение на РОС в обжалваната част. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1, т.1 ГПК по втори и трети въпроси от изложението. В цитираните и приложени от жалбоподателката решения № 44/27.03.2013 г. по гр.дело № 503/2012 г. на ВКС, I г.о. и решение № 181/07.10.2016 г. по гр.дело № 4988/2014 г. на ВКС, I г.о. постановени по чл.290 ГПК са разрешени различни правни въпроси от втори и трети въпроси, формулирани в приложението към касационната жалба. Неотносимо към същите въпроси е и цитираното т.решение № 1/17.07.2001 г. по т.дело № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение