Определение № 3240 от 26.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4420/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 30147/05.10.2023 г., подадена от „Земеделска кооперация „Ръжево““, чрез процесуалния представител адв. В. Т., против определение № 2264 от 28.09.2023 г., постановено по в. ч. гр. д. № 2276/2023 г. по описа на Окръжен съд - Пловдив, с което е потвърдено определение № 7668 от 05.07.2023 г. по гр. д. № 17996/2022 г. по описа на Районен съд - Пловдив, с което исковата молба на „Земеделска кооперация „Ръжево““ против К. И. Г. е върната, поради неизпълнение на указанията за отстраняване на нередовностите на исковата молба и производството по делото е прекратено. В частната касационна жалба се излагат доводи за незаконосъобразност на атакуваното определение, иска се отмяната му и продължаване на съдопроизводствените действия по предявените с исковата молба искове. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гражданско отделение, при данните по делото, намира следното: Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК, от легитимна страна, срещу подлежащ на обжалване акт и е процесуално допустима. С обжалваното определение Окръжен съд - Пловдив е потвърдил определението за връщане на исковата молба. Установил е, че с определение № 4153 от 05.04.2023 г., първоинстанционният съд е дал конкретни указания на ищеца да представи доказателство за внесен депозит от 1786,50 лв. за особен представител на ответника. Ищецът е поискал намаляване на депозита и продължаване на срока за изпълнение на указанията. Първата молба е оставена без уважение, а в продължения от съда срок ищецът не е изпълнил указанието. Ищецът не е отстранил нередовността на исковата молба, с което е осъществен фактическият състав на чл. 129, ал. 3 ГПК. Възражението на частният жалбоподател за завишен размер на определения депозит за особен представител е прието за неоснователно, тъй като съгласно т. 6 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС, възнаграждението за особения представител се определя по преценка на съда, поради което и не подлежи на контрол за законосъобразност от горната инстанция. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки, да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Формулирал е следните въпроси: Какви са задълженията на въззивния съд в производството по обжалване на определенията, постановени от първата инстанция? Длъжен ли е съдът да разгледа заявените от страните оплаквания във въззивната жалба? Дължи ли въззивният съд в производството по обжалване на прекратително определение да извърши контрол за законосъобразност на дадените на ищеца указания за отстраняване на нередовности на исковата молба? При обжалване на прекратително определение, постановено на основание чл. 129, ал. 3 ГПК, поради невнасяне от страна на ищеца на разноски за особен представител на ответника, въззивният съд следва ли да извърши преценка за законосъобразността на определения от първоинстанционния съд размер на разноските?. Счита, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 437 от 14.07.2014 г. по ч. гр. д. № 3501/2014 г. I г. о., определение № 442 от 29.09.2016 г. по ч. гр. д. № 3544/2016 г., IV г. о., определение № 432 от 26.09.2016 г. по ч. гр. д. № 3626/2016 г., IV г. о. и др. Поставените в изложението към частната касационна жалба въпроси, касаещи задълженията на въззивния съд са разрешени изцяло в съответствие със задължителната съдебна практика – Тълкувателно решение № 6 от 15.01.2019 г. по тълк. д. № 6/2017 г., ОСГТК на ВКС, а в същия смисъл е и цитираното от жалбоподателя определение № 442 от 29.09.2016 г. по ч. гр. д. № 3544/2016 г. на ВКС, IV г. о., в които е прието, че ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. второ ГПК, не се прилагат в производството по частна жалба. В производството по обжалване на определенията въззивният съд е длъжен да се произнесе не само по всички оплаквания в частната жалба, които имат отношение към законосъобразността на обжалвания съдебен акт, но и да я разгледа при условията на пълен въззив. В случая въззивният съд се е произнесъл по всички доводи и възражения в частната жалба, като е съобразил изцяло процесуалните действия на страната и процесуалния й представител. Изводът на съда, че не следва да се произнася за съответствието на размера на определеното от първоинстанционния съд възнаграждение на особения представител с предвиденото по Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, не е в противоречие с процесуалния закон, съгласно формираната практика по чл. 274, ал. 3 ГПК. С т. 6 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС се прие, че процесуалното представителство на ответника чрез особен представител се създава с акт на съда – определение, от който произтича и неговата представителна, спрямо отсъстващата страна власт. Процесуалното представителство по чл. 47, ал. 6 ГПК е възмездно – чл. 36, ал. 1 ЗАдв., тъй като за положения от адвоката труд се дължи възнаграждение, независимо от изхода на делото. След като особен представител може да бъде само адвокат, съгласно чл. 32 ГПК, то и размерът на дължимото възнаграждение следва да бъде определено от съда с акта на назначаването му, като този размер се съобразява с указаното в чл. 36, ал. 1 ЗАдв., препращащ към Наредба № 1/2004 г. за определяне на минималните възнаграждения за вида процесуална услуга. Определението по чл. 47, ал. 6 ГПК, с което се определя възнаграждението на особения представител, като такова, разрешаващо материално-правен спор, подлежи на самостоятелно обжалване – определение № 27 от 09.01.2014 г. по ч. гр. д. № 7316/2013 г. на ВКС, III г. о., определение № 936 от 22.12.2014 г. по ч. т. д. № 3334/2014 г. на ВКС, I т. о. и определение № 208 от 15.04.2016 г. по ч. т. д. № 614/2016 г. на ВКС, II т. о., от която възможност обаче частният жалбоподател не се е възползвал. Като не е внесъл възнаграждението за особения представител ищецът е станал причина за прекратяване на производството. Предвид изложеното, не следва да се допуска касационно обжалване на определението. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение