Определение № 186 от 28.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 738/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 от ГПК. Образувано е по частна жалба вх. № 2173 от 10.03.2022 г. на Н. Т. – гражданин на Федерална Република Германия, представляван от адвокат Д. Г. срещу определение № 73 от 22.02.2022 г. по ч.т.д. № 2564/2021 г. на Върховния касационен съд, с което е потвърдено разпореждане № 1903 от 12.11.2021 г. по в.т.д. № 507/2021 г. на Апелативен съд – София за връщане на касационна жалба. Частният жалбоподател моли за отмяна на атакуваното определение като неправилно. Счита, че производството следва да се приеме като такова, на основание чл. 274, ал.3, т. 1 от ГПК. Твърди, че апелативният състав е постановил определение, което противоречи на разпоредбата на чл. 95 от ЗАПСП. Излага съображения, че по делото са предявени два иска – един с правно основание чл. 95 от ЗАПСП и един с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като преценката на апелативния състав, че броят на предявените искове ще се определи от броя нарушения на обект на авторско право, е определена от жалбоподателя като грешна. Твърди още, че спорът е граждански и съгласно константната практика на ВКС решението по него е обжалваемо при материален интерес над 5000 лв. Прилага изложение на основания за допускане касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, като съобрази данните по делото и доводите на частния жалбоподател, приема следното: За да постанови обжалваното в настоящото производство определение № 73 от 22.02.2022 г., по ч.т.д. № 2564/2021 г. съставът на Първо търговско отделение на ВКС, е приел, че подадената от Н. Т. частна жалба с вх. № 21187/24.11.2021 г. по вх.рег. на Апелативен съд – София, срещу разпореждане № 1903/12.11.2021 г. по в.т.д. 507/21 г. Апелативен съд - София, с което е върната като недопустима частната жалба на Н. Т., е неоснователна, тъй като е прието, че по делото са налице претенции за вреди от различен характер, за повече от едно нарушение на различни обекти /две фотографии/ на авторското право, а разбирането на жалбоподателя, че първостепенният съд е бил сезиран с един предявен иск с обща стойност 9859,45 лв., не е споделено от касационния състав. Прието е, че всяка една претенция, представлява самостоятелен иск за парично вземане, доколкото произтича от различно основание, поради което съгласно чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК, цената на всеки иск, е търсената сума. Според касационния състав, по делото са предявени четири искови претенции, на четири различни основания в търсене на четири различни суми, всяка от които е под прага от 5000 лв., предпоставящ допустимост на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, т.е. предявените искове са изключени от исковете, които се разглеждат от касационната инстанция. Поради това обжалваното разпореждане на апелативния състав е потвърдено. . Съгласно чл. 274, ал. 2, изр. първо, вр. чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК, преграждащите определения, когато са постановени от състав на апелативен съд, подлежат на контрол за законосъобразност пред Върховния касационен съд. С произнасянето на последния, инстанционният контрол за законосъобразност върху постановения акт, предвиден в чл. 274 и сл. от ГПК, се изчерпва. Законът не предвижда последващ инстанционен контрол, поради което подадена против такъв акт частна жалба, е процесуално недопустима. Предвид изложеното, настоящият състав приема, че частната жалба срещу окончателното определение на Върховния касационен съд е недопустима и подлежи на връщане. Върховният касационен съд на Република България, състав на Второ търговско отделение