Определение № 2077 от 11.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 98/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 1147 от 17.08.2022г. по гр.д. № 1024/2022г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 262336 от 08.04.2021г. по гр.д. № 3015/2018г. на Софийски градски съд, с което изцяло е отхвърлен предявения от С. В. Л., М. Г. Д., Н. А. Т., М. А. Т. - В., К. В. К., Р. Ц. Г. и К. Н. Г. срещу Държавата иск по чл. 108 ЗС за признаване собствеността на основание наследство и земеделска реституция, и предаване владението върху ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор ***, находящ се в [населено място], [улица], с площ от 4080кв.м., с трайно предназначение на територията „урбанизирана”, начин на трайно ползване: „спортно игрище”, със стар идентификатор ***, като този имот представлява част от УПИ * „Д. „Л.”, кв. 6 по ПУП на [населено място], м. „С. п.”, целият с площ от 6120кв.м., който имот е идентичен с имот пл. № * по отменен КП, нанесен в к.л. № *, * от кадастралния план към 1950 г., находящ се в строителните граници на махала „И.”, м. „Д.”, представляващ нива от 6,120дка, IV категория. Касационната жалба е подадена от ищците С. В. Л., М. Г. Д., Н. А. Т., М. А. Т.-В., К. В. К., Р. Ц. Г. и К. Н. Г., чрез пълномощника им адв. Д. Б.. Иска се допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК по въпроса: явява ли се държавата владелец на имот, реституиран с влязло в сила съдебно решение или е държател на същия, като го държи за собствениците. Касаторите считат, че въпросът е решен в противоречие с практика по ВКС, а именно: Тълкувателно решение № 5/2013г. на ОСГК, решение № 30 от 12.03.2021г. по гр.д. № 1662/2020г. на ВКС, I г.о. и решение № 68 от 02.08.2013г. по гр.д. № 603/2012г. на ВКС, I г.о. Позовават се и на очевидна неправилност - чл. 280, ал. 2 ГПК. Ответникът по касационната жалба Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройство, чрез Областния управител на Област София, взема мотивирано становище за недопускане на касационното обжалване. Претендира присъждане на разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Производството е по ревандикационен иск като поддържаното от ищците С. В. Л., М. Г. Д., Н. А. Т., М. А. Т.-В., К. В. К., Р. Ц. Г. и К. Н. Г. основание за признаване собствеността им и осъждане на ответника Държавата да им предаде владението върху процесния имот е реституция по ЗСПЗЗ в качеството им на наследници на Н. Г. М.. Имотът е деактуван със заповед № РД-57-05/12.01.2001г. на областния управител въз основа на съдебно решение по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ от 1998г., но ответникът не ги допуска до имота и не им позволява да влязат във владение, като продължава да осъществява фактическата власт лично или чрез трети лица, без да има основание за това. Ответникът възразява, че към момента на предявяване на иска в негова полза е изтекла общата придобивна давност и е станал собственик на спорния имот на основание давностно владение. От събраните по делото доказателства, е установено, че процесният имот към момента на обобществяването му е представлявал земеделска земя. С влязло в сила решение от 29.06.1998 г. по гр.д. № 1607/1998г. на Софийски районен съд, по жалба на ищците като наследници на Н. Г. М., е отменено решението на Поземлената комисия, с което е отказано възстановяването на правото на собственост върху спорния имот и имотът е възстановен на основание чл. 10, ал.7 ЗСПЗЗ в реални граници. Имотът е индивидуализиран със съдебното решение и скица на вещо лице, която е неразделна част от него, при което конститутивното му действие настъпило с влизането му в сила на 28.08.1998г. От този момент имотът е могъл да бъде придобиван както чрез деривативни, така и с оригинерни правни способи, вкл. придобивна давност. Със Заповед от 12.01.2001г., издадена от областния управител на област София, е наредено деактуване на имота и предаването му на наследниците на Н. М.. От техническата експертиза е установено, че процесният имот е идентичен на този, който е бил възстановен със съдебното решение по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, като е бил включен в КК и КР - в по-голям поземлен имот, с площ от 93081кв.м., с актуален идентификатор ***, който попада по действащия ПУП на [населено място] в УПИ *, кв. 6, с отреждане Д.„Л.”, за който са били издавани акт за държавна собственост № 11420/23.07.1987 г. и акт за публична държавна собственост № 2750/2001г. Съдът на първо място е отрекъл възможността в настоящето производство да се извършва косвен съдебен контрол върху законосъобразността на реституционното решение (както е сторил първоинстанционния съд), тъй като то е постановено в резултат на пряк съдебен контрол върху административния акт на органа по поземлената собственост и се противопоставя на Държавата- т.2 от Тълкувателно решение № 5/2011г. на ОСГК. Затова съдът е пристъпил към разглеждане възражението на Държавата за придобиване по давност. Посочил е, че до реституиране на имота с влязло в сила съдебно решение той е притежаван от Държавата. Сред реституцията упражняването на фактическата власт от ответника (чрез негови органи) е продължило с намерение за своене. По делото е прието за безспорно (с определение от с.з. на 15.06.2020г. на СГС), че имотът се ползва от ответника от 1968г. до 15.06.2020г. Пред въззивния съд ищците са оспорили необезпокоявания характер на ползването. Признава се от тях, че ответникът ги е лишил от фактическата власт от 1998г. до сега, като е отдавал имота под наем на трети лица, ведно със съществуващата в него сграда; предоставял е за ползване построените в имота административна сграда на два етажа, паркинг, както и част от трибуната на сектор „А“ на стадион „Локомотив“, на който стадион постоянно са се провеждали спортни и културни мероприятия; поставил е ограждания и бариери около имота, с което е възпрепятствал достъп на ищците. По-нататък съдът е обсъдил значението на заповедта за деактуване от 2001г. От съдържанието на заповедта не е видно областният управител да е имал субективни представи, че имотът представлява държавна собственост, поради което не може да се приеме, че с разпореденото предаване на владението Държавата се е превърнала от владелец в държател. Дори това да е така, от този момент ответникът е продължил да упражнява фактическата власт върху имота. Със следващите свои фактически и правни действия е продължил да отдава имота под наем на трети лица, да го предоставя за осъществяване на обществени мероприятия (концерти, спортни прояви и др.), поставил е ограждения, бариери около имота и е направил достъпа до него е невъзможен, без да предаде фактическото господство на ищците през целия период след 2001г. По този начин Държавата е демонстрирала пред всички трети лица, вкл. и по отношение на реституираните собственици, намерение за своене. А когато едно лице се ползва от имота, върху който упражнява фактическото господство, по стопански начин (вкл. придобива граждански плодове), той действа като собственик, т.е. упражнява фактическата власт върху вещта с намерение за своене чрез другиго (наемателя) по арг. чл. 68, ал. 1, пр. 2 ЗС. Отделно от това дори и да се приеме, че през 2001г. е прекъснато владението, то при доказаност на факта, че Държавата е продължавала да го стопанисва, вкл. и чрез трети лица, като го отдава под наем и за провеждане на различни обществени мероприятия, извличайки граждански плодове, тя е демонстрирала своето намерение да го свои (да го счита като свой собствен) и след 2001г., като не е оборена уредената в чл. 69 ЗС презумпция. Въз основа на това въззивната инстанция е достигнала до правния извод, че макар и с влязлото в сила решение на съда от 1998г. наследниците на Н. Г. М. да са придобили правото на собственост върху спорния имот, то впоследствие е настъпило правопрекратително за тях обстоятелство, а именно изтекла в полза на Държавата 10-годишна придобивна давност, считано от 2001г. до 2011г. За периода след 2011г. до предявяване на иска не са събрани доказателства давността да е била прекъсната. Държавата е придобила на оригинерно основание правото на собственост върху спорната недвижима вещ, а ищците са загубили своето право на собственост. По тези съображения, различаващи се от изложените от първата инстанция, съдът е потвърдил отхвърлянето на иска. При преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК върховният касационен съд намира, че такива не са налице. Поставеният от касаторите въпрос е: дали Държавата е владелец на реституирания с влязло в сила съдебно решение имот или е негов държател, като го държи за собствениците. Действително това е въпросът, определящ основателността на възражението за давност и оттам изхода на спора. Даденият от въззивния съд отговор е, че Държавата е осъществявала владение след заповедта за деактуване и това владение е било явно и е манифестирано пред всички трети лица, включително пред реституираните собственици. Те от своя страна не са предприели адекватни действия, за да се защитят, което е довело до изтичане на давностния срок в полза на Държавата. Този извод на съда не е в отклонение от сочената от касаторите практика на Върховния касационен съд, а именно: Тълкувателно решение № 5/2011 г. на ОСГК на ВКС, решение № 30 от 12.03.2021 г. по гр.д № 1662/2020 г. на I г.о и решение № 68 от 02.08.2021 г. по гр.д № 603/2012 г. на I г.о. Дадените в тях разрешения са по факти, съществено различаващи се от тези по настоящето дело. Постановките на Тълкувателно решение № 5 /2011 г. на ОСГК са приложени от въззивния съд при преценката дали е допустимо в настоящия процес да се извършва косвен съдебен контрол върху реституционното решение в полза на ищците, след като то е преминало пряк съдебен контрол. При разрешаване на възражението за придобивна давност тълкувателния акт не намира приложение. Реш ение № 30 от 12.03.2021 г. по гр. д. № 1662/2020г. на I г.о. разглежда спор за упражнено право на задържане по §4в ПЗР ЗСПЗЗ, като дава отговор, че заварените ползватели, на които е признато право на задържане, нямат качеството на владелци по чл. 68, ал.1 ЗС, тъй като упражняват фактическата власт въз основа на правно основание. По настоящето дело липсва правно основание за Държавата да упражнява фактическа власт след деактуването и именно затова съдът е приел, че фактическата власт съставлява владение, основавайки се на презумпцията по чл. 69 ЗС. Р ешение № 68 от 02.08.2021 г. по гр. д. № 603/2012 г. на I г.о. е допуснато до касационното обжалване по въпроса дали е явно и несъмнително владението, което се изразява в извършване на административни действия по промяна на статута на имота, издаване на скица или виза за проектиране, без тези действия да са противопоставени на действителните собственици и допустимо ли е присъединяване на такова владение. Дадено е разрешение, че не е достатъчно владелецът да манифестира пред трети лица собственическото отношение към вещта, ако за тях собственикът не може да узнае, необходимо е да си служи с вещта, да осъществява физическо присъствие в недвижимия имот, да го посещава и да извършва явни действия по стопанисването му; само при такива фактически действия собственикът ще може да узнае, че друго лице владее неговия имот и ще има възможност да предприеме действия по защита на собствеността си. Това решение е представено от касаторите в подкрепа на застъпената от тях теза, че владението на Държавата е било скрито и поддържано чрез насилие. Въззивният съд ясно е посочил, че фактическата власт на Държавата е била явна за всички трети лица, вкл. за ищците. Имотът е застроен със спортно съоръжение - стадион и в него се осъществяват спортни, културни и други обществени мероприятия, които са публично огласени. Така че, скритост на владението по отношение на този имот не може да се твърди. Поставянето на ограждения и бариери не означава поддържане на владението с насилие - те са поставени с цел охрана на имота. По делото не е установено ищците да са имали достъп до имота в някакъв момент и впоследствие да са го загубили със или без насилие. Ето защо липсва противоречие с посочената практика и съответно не е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Несъстоятелни са оплакванията за очевидна неправилност на съдебния акт. Основанието „очевидна неправилност” визира особено тежки пороци, които да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на същинска касационна проверка по същество на обжалваното решение. Такива биха били случаите на подвеждане на фактите под отменена или несъществуваща законова разпоредба, на приложение на закона в обратен смисъл, нарушаване на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, нарушаване на основни логически, опитни и общоприложими правила в процеса на формиране на правните изводи. Такива тежки нарушения на процесуалния и материалния закон не се съзират в случая. Напротив, решението е надлежно мотивирано и обосновано. Предвид изложеното следва да бъде отказано допускане на касационно обжалване. В полза на ответника следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 200лв. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на II г. о.