Определение № 3416 от 16.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 698/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на ищците К. С. Р., П. В. Р. и ответника „Застрахователна компания „Лев инс“ АД срещу решение № 228 от 27.11.2023 г. по гр.д. № 355/2023 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново.

Касаторите ищци - К. С. Р. и П. В. Р., обжалват въззивното решение в частта, с която след отмяна на първоинстанционното решение исковете им са отхвърлени за горницата над присъдените 180 000 лева до претендираните 200 000 лева - обезщетения за търпени неимуществени вреди от смъртта на техния син В. П. В., настъпила вследствие на пътнотранспортно произшествие на 02.07.2022 г. около 14.45 часа в [населено място], на път III-504, и съответно са присъдени разноски по делото.

Поддържат, че въззивното решение в обжалваната от тях част е необосновано, тъй като правните изводи на съда за намаляване на определените от първоинстанционния съд обезщетения не съответстват на фактическите констатации за изключително близки отношения между ищците и починалия техен единствен син. Сочат, че въззивният съд е нарушил установения принцип на справедливост при определяне на дължимото на ищците обезщетение и не е съобразил утвърдените с практиката критерии и конкретните обективно съществуващи обстоятелства по делото. Изтъкват, че липсва задълбочен анализ на доказателствата по делото, посочени са само формално и не са отчетени при определяне на справедливото обезщетение. Излагат, че присъдените от въззивния съд обезщетения не са съобразени с установените от събраните по делото гласни доказателства реални вреди за ищците, със застрахователните лимити към датата на настъпване на застрахователното събитие и с определяните от съдилищата размери на обезщетения в сходни случаи. По тези доводи молят въззивното решение да бъде отменено в обжалваната от тях част и исковете да бъдат уважени за пълния претендиран размер от 200 000 лв. за всеки. Претендират разноски.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК молят да бъде допуснато касационно обжалване на решението по следните въпроси, които сочат като значими за предмета на делото:

1. Несъответствието на фактическите изводи на съда на изведените правни изводи за предпоставки за намаляване на обезщетенията и на установените по делото доказателства и факти представлява ли нарушение на съществени процесуални правила? Длъжен ли е съдът да обсъди в съвкупност и логическа връзка всички налични по делото доказателства и да изведе правилни правни изводи- в съответствие на изрично сочени доказателства, с приложение на относимата и приложима правна норма, въз основа на обосновано и логическо обсъждане на фактите и обстоятелствата?

2. Липсата на обсъждане в пълнота и при съвкупна и логическа последователност на налични по делото доказателства представлява ли съществено нарушение, тъй като се отразява на изхода на делото и е направено в противоречие на константната съдебна практика, а освен това е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото?

3. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, и кои са критериите, които трябва да се съобразят, и как се оценят и съобразяват при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?

4. Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни факти и обстоятелства, обуславящи търпените болки и страдания от ищците и настъпили последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите?

5. Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика - ППВС 4/68 г.?

6. Длъжен ли е въззивният съд да вземе под внимание всички конкретни обстоятелства и да съобрази в тяхната съвкупност и в пълен обем значимостта им за размера на обезщетението за неимуществени вреди и достатъчно ли е формално позоваване на част от задължителните критерии, без да са преценени в тяхната съвкупност и значимост?

7. За да се гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени с ППВС № 4/68 г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно и в тяхната съвкупност с мотивирано изложение за точната преценка за значението на всяко от обстоятелствата спрямо справедливото обезщетение, а не само да се изброят фактите?

8. Критериите на чл. 52 ЗЗД и икономическата конюнктура в страната към датата на ПТП обосновават ли завишени размери на определените от първоинстанционния съд обезщетения от по 200 000 лв. и намаляването им до 180 000 лв., за да са съобразени тези критерии?

9. С оглед правилно решаване на въпроса кои са критериите за правилно приложение на принципа на справедливост при намаляването на обезщетението, позовал ли се е съдът на неотносими критерии и обстоятелства, предвид задължителната съдебна практика, за фактите и обстоятелствата, имащи значение за правилно приложение принципа на справедливост - ППВС 4/68 г., и позоваване на съда в случая на обстоятелството: „ критериите на чл. 52 ЗЗД и икономическата конюнктура към датата на ПТП“ и преценените като ,,отрицателни факти“?!- пълнолетие, работа и създаване на семейство, при доказан факт на постоянно съвместно живеене с родителите и непрекъсната връзка, налице ли е мотивиране и излагане на относими съображения относно правилно приложение на принципа на справедливост и предпоставки за намаляване на обезщетенията?

10. Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите или е достатъчно да се търси „известно компенсиране на загубеното“, както е направено в обжалваното решение?

11. Кои са критериите за определяне съдържанието на връзката между починалия и ищците по делото и необходимо ли е да се обсъди степента на родство и факта, че ищците са загубили дете в една изключително млада възраст; успешна, можеща, амбициозна личност с изградени семейни традиции и привързаност и тази загуба има тежко отражение за психиката на ищците пожизнено?

12. Длъжен ли е съдът да посочи какви са предпоставките, въз основа на които приема за неоснователни исковете до предявения размер, при обичайна съдебна практика за компенсиране на тези вреди в по-висок от предявения размер и пълнолетието и създаването на семейство при запазване връзката и съвместното живеене с родителите, обосновават ли присъждане на по-ниски от обичайните обезщетения?

13. Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната и тези условия към 2022 г. налагат ли присъждане на по-ниски обезщетения от такива присъждани за събития години преди това?

14. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия?

15. Общественото разбиране за справедливост през последните 3-4 години и конкретно през 2022 г. предпоставя ли присъждане на значително по-ниски обезщетения от присъжданите преди?

16. Нарушен ли е принципът на справедливост при определяне на обезщетения в много по-нисък размер / в случая 40-50% по -нисък/ от определени такива за напълно аналогични случаи, но при лимит 10 пъти по -нисък от процесния, което е явно несъобразяване с лимита и икономическите условия, освен ако към средата на 2022 г. няма някакви специфични изисквания и има ли такива?

17. Ако два съдебни състава имат абсолютно различни критерии за справедливост, трябва ли второинстанционният съд да изложи мотиви кои факти и обстоятелства са обосновали огромното различие и предпоставят намаление на обезщетението и трябва ли тези факти да са от кръга на задължителните и вярно ценени за правилно определяне размера на обезщетението и да са отрицателни- доказващи предпоставки за определяне на по-ниско такова?

18. За дължимото от въззивната инстанция мотивиране и излагане на съображения при отхвърляне на иска за обезщетяване на неимуществените вреди в обжалвания - чл. 269, изречение второ ГПК, размер и за необходимост за преценка съответствието на решението на САС със задължителната за него практика по т. 1 на чл. 280 ГПК - т.19 на ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС.

19. Възпроизвеждането на релевантните факти и обстоятелства и посочването на размера на обезщетението, дължимо от застрахователя или от другите субекти, дължащи плащане по КЗ, изчерпва ли задължението за излагане на мотиви, или е необходимо да се обосноват и изложат и съображенията, формирали вътрешното убеждение за неоснователност на претенцията и за отхвърляне на иска за обезщетяването на неимуществените вреди, защото изводът за размера им е винаги резултат на конкретна преценка на специфични явления и различни данни във всеки отделен случай са релевантни за определянето му?

20. Ако намаляването на обезщетението се обосновава с неотносими и неверни обстоятелства, предвид задължителната съдебна практика за фактите и обстоятелството, имащи значение за правилно приложение принципа на справедливост - ППВС 4/68 г., (в случая обстоятелството, че чл. 52 и икономическата конюнктура в страната изискват намаляване на обезщетенията; ценене като отрицателни предпоставки на пълнолетието и създаване на семейство и невярното сочене, че починалият е живял в чужбина при категорични доказателства, че е живял в едно домакинство, съвместно с родителите си) налице ли е мотивиране и излагане на относими и верни съображения относно правилно приложение на принципа на справедливост?

Излагат, че по поставените въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с цитираната в изложението практика на ВКС, с което обосновават искането си за допускане на решението до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Изтъкват, че решението е очевидно неправилно в обжалваната от тях част.

Касаторът ответник, „Застрахователна компания „Лев инс“ АД, обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение № 239/22.05.2023 г. по гр. д. № 755/2022 г. по описа на Окръжен съд - Велико Търново, в частта, с която е осъден да заплати на всеки от ищците К. С. Р. и П. В. Р. разликите над сумите 135 000 лева до присъдените 180 000 лева, или сумите от по 45 000 лв. - обезщетения за претърпени неимуществени вреди от смъртта на техния син В. П. В., настъпила вследствие на пътнотранспортно произшествие на 02.07.2022 г. около 14.45 часа в [населено място], на път III-504, километър 17120 между товарен автомобил „МАН М07“, с рег. [рег.номер на МПС], управляван от И. К. Т., и мотоциклет „Хонда“, модел „ЦБР 600 Р“, с рег. [рег.номер на МПС], управляван от В. П. В., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 09.07.2022 г. до окончателното плащане на задължението, и съответно са присъдени разноски по делото.

Касаторът поддържа, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно предвид постановяването му в нарушение на материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Сочи, че въззивният съд неправилно е приложил принципа за справедливост, въведен с нормата на чл. 52 ЗЗД, и е определил завишен размер на обезщетението за търпените от ищците неимуществени вреди. Оспорва като необосновани и противни на закона изводите на въззивния съд, че не е налице съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия. Излага, че поведението на пострадалия мотоциклетист е било неправомерно – движел се е с превишена скорост, поради което излизайки от завой не е могъл да възприеме навреме завиващия наляво товарен автомобил и спре, а вместо това се е ударил с висока скорост в него, от което е настъпила смъртта му. Поддържа, че при доказаното нарушение на правилата за движение, установени в ЗДвП, от пострадалия мотоциклетист и доказаната връзка между поведението му и настъпилото ПТП въззивният съд е следвало да отчете над ј принос на същия и с този размер да намали определените обезщетения за двамата ищци – негови родители. Сочи, че съпричиняването се установява от събраните по делото доказателства, които само формално са обсъдени от въззивния съд. По тези доводи моли въззивното решение да бъде отменено в обжалваната част и постановено друго, с което исковете да бъдат отхвърлени за разликите над 135 000 лв. до присъдените 180 000 лв., или всеки за сумата 45 000 лв. Претендира присъждане на разноски по делото.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Моторист, който е доказано, че се е движил с превишена скорост и от това за него е настъпил летален изход, трябва ли да бъде отчетен по- нисък процент обезщетение за неговите наследници, съгласно чл. 51, ал. 2 ЗЗД?

2. С какъв процент трябва да бъде намален размерът на обезщетението, когато мотористът е проявил груба небрежност, управлявайки с превишена скорост в населено място, поради което не е могъл да спре и се е ударил с тази скорост в маневриращ товарен автомобил?

3. Представлява ли предвидимо препятствие на пътя, завиващ наляво товарен автомобил, който поради габаритите и товара си не е възможно да се оттегли незабавно и да освободи лентата на мотоциклетиста?

4. Съдът трябва ли да прецени доказателствата в тяхната съвкупност и може ли сам да прецени, че при движение на моторист с 50 км./ч. и възприемане на предвидимо препятствие на пътя, товарен автомобил от 85 м., може да спре, преди да достигне до него, спирайки или намалявайки скоростта си на движение в рамките на 60 м.?

5. Справедливото възмездяване на настъпилите от деликта вреди изисква ли задълбочено изследване на общите и на специфичните за отделния спор правнорелевантни факти?

6. При определяне размера на обезщетението, съдът следва ли да обсъди всички установени по делото, релевантни в конкретния случай, обективно съществуващи обстоятелства и да отрази в мотивите си своята преценка относно тяхното конкретно значение за определянето на справедливия размер на обезщетението?

Излага, че по поставените въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с цитираната в изложението практика на ВКС, с което обосновава искането си за допускане на решението до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Изтъква, че решението е очевидно неправилно в обжалваната от него част.

С депозирани писмени отговори страните са оспорили жалбата на насрещната страна като неоснователна и са направили искане за присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касаторите доводи, приема следното:

Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд с обжалваното решение е приел, че е сезиран с искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, като предвид липсата на подадена въззивна жалба първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, с която исковете са уважени за сумите от по 90 000 лв. за всеки от ищците. Изложил е, че при зачитане силата на пресъдени нещо на съдебното решение в тази му част исковете по чл. 432, ал. 1 КЗ следва да бъдат счетени за доказани по основание.

По спорния между страните въпрос за справедливия размер на обезщетението за търпените от ищците неимуществени вреди е подчертал, че използваното в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД понятие „справедливост”, като морално-етично такова, включва „съотношението между деянието и възмездието, достойнството на хората и неговото възнаграждаване, правата и задълженията”. Изтъкнал е, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди релевантни са: начина на извършване на деликта; характера на увреждането; произтичащите от него физически и психологически последици за увредения, техният интензитет и продължителност; възраст и социално положение на съответното лице, които следва да се преценят в тяхната съвкупност и с оглед общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитието на обществото. Посочил е, че при причиняване на смърт са от значение и отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. Добавил е, че е необходимо да се отчитат и действителните икономически условия, а като ориентир за размера на обезщетението трябва да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението момент, които към 02.07.2022 г., когато е настъпило пътнотранспортното произшествие, са: минимална застрахователна сума по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите за неимуществени и имуществени вреди вследствие увреждане или смърт за всяко събитие, независимо от броя на пострадалите лица - 10 420 000 лева (чл. 492, точка 1 от Кодекса за застраховането), и минимална работна заплата за страната - 710 лева.

Позовал се е на събраните показания на свидетелите С. С. Т. и С. С. Т. и приел, че по делото се установява, че В. П. В. е бил единствено дете на К. С. Р. и П. В. Р.; до кончината си той живеел заедно със своите родители; били в близки отношения, не им е създавал грижи, не са имали проблеми помежду си, помагали си и се грижели един за друг; В. П. В. завършил висше образование и непосредствено след това започнал работа; бил общителен и помагал на хората от селото, в което живеел; преди инцидента В. П. В. отивал да прибере приятелката си, с която били заедно от шест-седем месеца, от събор в [населено място]; възнамерявал двамата да живеят заедно; родителите му приели много тежко вестта за кончината на техния син; след загубата му се променили коренно - първоначално К. С. Р. приемала медикаменти за успокоение; двамата отслабнали, блуждаели, посещавали непрекъснато гроба на сина си при възможност, плачели.

Въззивният съд е подчертал, че неимуществените вреди представляват неблагоприятно засягане на лични нематериални блага, които са невъзстановими, като предвиденото от законодателя обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се отсъжда по справедливост от съда съобразно чл. 52 ЗЗД. При определянето му е посочил, че съобразява възрастта на В. П. В. (27 години към момента на пътнотранспортното произшествие); внезапното и неестествено настъпване на неговата смърт; обстоятелството, че е бил единствено дете на ищците К. С. Р. и П. В. Р.; родствената близост, установените обич и привързаност между тях; възрастта на К. С. Р. и П. В. Р. към датата на инцидента (съответно 47 години и 50 години); цялостното негативно отражение на събитието върху емоционалното състояние на ищците; конкретните данни за тежестта, интензитета, продължителността на претърпените морални страдания; обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на злополуката; преобладаващата съдебна практика при сходни случаи, и приел, че справедливото обезщетение за причинените неимуществени вреди на К. С. Р. и П. В. Р. вследствие смъртта на техния син В. П. В. при пътнотранспортно произшествие на 02.07.2022 г. е в размер на по 180 000 лева за всеки един. Обобщил е, че определените суми кореспондират с интензивността на болките и страданията, търпени от К. С. Р. и П. В. Р., установени в хода на процеса, съответстват на икономическите условия в страната към момента на увреждането, съобразени са с критериите за справедливост, визирани в Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на Върховния съд, като уважаването на претенцията за неимуществени вреди в по-голям или по- нисък размер ще доведе до несъответствие на обезщетението с действително претърпените морални вреди и несъобразяване с обществения критерий за справедливост.

По въведеното от ответника възражение за намаляване на обезщетенията предвид съпричиняване на вредоносния резултат от починалия В. П. В. въззивният съд е посочил, че при извършено граматическо и логическо тълкуване на нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД се налага изводът, че за да има принос на пострадалия към щетата е необходимо не само извършване от последния на действия, които нарушават предписаните от Закона за движението по пътищата и Правилника за прилагане на Закона за движението по пътищата правила за поведение, но и неспазването на съответните разпоредби да е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т.е. последният да е тяхно следствие. Подчертал е, че принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД съществува, когато с поведението си увреденият е създал предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди, в който случай виновно действащото лице следва да отговаря само за вредите, които са в причинна връзка с неговото поведение, но не и за последиците от постъпките на увредения. Допълнил е, че с отчитането на съпричиняването се цели да се определи обема на отговорността на виновния причинител на вредите.

Като относими към възражението въззивният съд е обсъдил събраните гласни доказателства при разпита на свидетеля И. К. Т., управлявал товарен автомобил „МАН М07“, с рег. [рег.номер на МПС], при настъпване на пътнотранспортното произшествие, съобразно които: камионът бил натоварен с четири тона зърно; след навлизане в [населено място], на първата пресечка вляво, спрял, погледнал в огледалата за странично виждане и предприел маневра завой вляво; не е възприел визуално или слухово мотоциклета преди настъпване на удара; в момента, в който предприел завой, усетил трясък и спрял автомобила на място.

Въззивният съд е основал решаващите си изводи на събраното по делото заключение по СТЕ, което е приел за обосновано. Посочил е, че от заключението се установява, че произшествието е настъпило на 02.07.2022 г. около 15.00 часа на кръстовище в северния край на [населено място] между третокласен път III504 (село Самоводене - [населено място]) при километър 17+120 и напречна улица без име, ориентирана в посока изток-запад; в източната лента, в посока [населено място], на север, се движил мотоциклет марка „Хонда“, модел „CRB 600 RR“, с рег. [рег.номер на МПС], управляван от В. П. В., а в противоположна посока в западната лента, в посока [населено място], на юг, се е движил товарен автомобил марка „Ман“, модел „М07“, с рег. [рег.номер на МПС], управляван от И. К. Т.; северно от кръстовището участъкът от третокласен път III-504 е прав, а южно от кръстовището - крива на плавен десен завой в посока центъра на селото с радиус над 215 метра; в района на реализиране на инцидента максимално разрешената скорост е 50 километра в час, като мотоциклетът се е движил с около 73 километра в час, а товарният автомобил - с 34 километра в час; видимостта между двамата водачи се е открила, когато товарният автомобил се е намирал на 26 метра от мястото на удара, а мотоциклетът - на 58.2 метра; разстоянието между водачите е около 85 метра; при настъпване на сблъсъка товарният автомобил е навлязъл частично с предните си колела в източната лента, предназначена за насрещно движение, предната му част е насочена в посока югоизток под ъгъл 26 градуса спрямо оста на платното за движение; преди възникване на произшествието мотоциклетът е разположен в средната част на източната лента за движение на път III-504; при удара предната част на мотоциклета е насочена в посока север, успоредно на оста на платното за движение. Въззивният съд е кредитирал извършените изчисления от експерта инж. М. Р. и приел за обоснован извода му, че водачът на товарния автомобил е предприел маневрата завиване наляво, без да преустанови движението си, а не от състояние на покой, както сочи в своите показания. Счел е, че водачът на товарния автомобил не е забелязал движещия се в лентата за насрещно движение мотоциклет или при условие, че го е възприел, не се е съобразил с неговите местоположение и скорост на движение; при достигане на около девет метра от мястото на удара е предприел маневра завиване наляво към улицата на изток; в този момент е възприел мотоциклета като опасност и предприел аварийно спиране, но не успял да го реализира и навлязъл в лентата за насрещно движение на мотоциклета; траекториите на превозните средства се пресичат и настъпва удар между тях - първоначално влизат в контакт предната броня в лявата част на товарния автомобил, достигайки до лявата степенка на кабината на автомобила, и предната лява част на мотоциклета в областта на предния ляв амортисьор на последния; вследствие на сблъсъка водачът на мотоциклета изхвърча напред и вляво на около 7.8 метра от мястото на удара, пада в тревната площ северозападно от кръстовището; мотоциклетът се отклонява в посока североизток, пада на лявата си страна и плъзгайки се навлиза в банкета, където изминава 7.5 метра и преустановява своето движение легнал на лявата страна с предна част в посока североизток.

Посочил е, че критичната ситуация е настъпила при промяната на посоката на движение на товарния автомобил за предприемане на маневрата завиване наляво и насочване към лентата за насрещно движение, в който момент приблизително неговият водач е възприел опасността. Изтъкнал е, че в приетото заключение по СТЕ се сочи, че причини за реализиране на пътнотранспортното произшествие са: от една страна - грешната преценка от страна на водача на товарния автомобил на скоростта на насрещно движения се мотоциклет; неспазване на задължението от негова страна да пропусне насрещно движещите се пътни превозни средства и предприемане на маневра завиване наляво, при която отнема предимството на движения се направо мотоциклет, а от друга страна - движението на водача на мотоциклета със скорост над максимално разрешената за населеното място - 50 километра в час. Посочил е, че предвид заключението на експерта в хипотеза, при която мотоциклетът се е движил с максимално разрешената скорост от 50 километра в час, при откриване на видимостта между двамата водачи и разположението на моторните превозни средства е било същото, произшествието е нямало да се реализира, като по време на откриване на видимостта водачът на товарния автомобил е имал техническа възможност да предотврати инцидента чрез спиране при своевременно възприемане на мотоциклета.

Въззивният съд се е позовал на дадените обяснения в съдебно заседание от вещото лице инж. М. Р., че при извършване на огледа на местопроизшествието товарният автомобил е бил разположен частично в лентата за движение на мотоциклета; липсват обективни данни за сигнализиране на маневрата завиване наляво от страна на водача на товарния автомобил; критичната ситуация настъпва, когато мотоциклетът се намира на двадесет метра от мястото на удара; при условие, че към този момент мотоциклетистът се движи с 50 километра в час, ударът е неизбежен, двете превозни средства не могат да се разминат; при предприемане на спиране от страна на водача на товарния автомобил също би последвал удар при движение на мотоциклета с 50 километра в час - автомобилът ще спре в лентата на движение на мотоциклета, както е в случая; хипотетично въз основа на изчисленията при управление на мотоциклета с 50 километра в час при откриване на видимостта между двамата водачи, продължаване на движението на товарния автомобил моторните превозни средства са щели да се разминат, но водачът на товарния автомобил е предприел завиване и е спрял в момента на удара, а водачът на мотоциклета се е движил с по-висока скорост.

При гореобсъдените събрани по делото доказателства въззивният съд е приел, че с поведението си водачът на товарния автомобил е нарушил чл. 25, ал. 2, изречение първо ЗДвП - при извършване на маневра, която е свързана с навлизане изцяло или частично в съседна пътна лента, водачът е длъжен да пропусне пътните превозни средства, които се движат по нея - И. К. Т., управлявал товарен автомобил „МАН М07“, с рег. [рег.номер на МПС], е бил длъжен да пропусне мотоциклета, който се е движил в насрещната пътна лента. Посочил е, че в чл. 20, ал. 2, изречение второ ЗДвП е визирано, че водачите са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението. Счел е, че критичната ситуация при процесния инцидент е настъпила при промяната на посоката на движение на товарния автомобил за предприемане на маневра завиване наляво и насочване към лентата за насрещно движение, от който момент водачът на мотоциклета е имал задължение да намали скоростта или в случай на необходимост да спре. Подчертал е, че е установено по несъмнен начин, че дори да се е движил с 50 километра в час при възникване на опасността за движението, В. П. В., управлявал мотоциклет „Хонда“, модел „ЦБР 600 Р“, с рег. [рег.номер на МПС], не е могъл да избегне настъпването на пътнотранспортното произшествие, с което е обосновал извода си, че В. не е нарушил с поведението си чл. 20, ал. 2, изречение второ ЗДвП, и е счел възражението за намаляване на обезщетенията на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД за неоснователно.

По тези мотиви е постановил обжалвания резултат.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Поставените от касаторите К. С. Р. и П. В. Р. процесуални въпроси под номера: 1, 2, 17, 18, 19 и 20, касаят правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото. Същите са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и в практиката на ВКС по множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения. Съгласно утвърдената практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, в който смисъл са разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК.

Въззивното решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, включително задължителната по ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд се е съобразил с доводите на страните по депозираните въззивна жалба и писмен отговор, извършил е самостоятелна преценка на повдигнатите като спорни с последните обстоятелства и е обсъдил събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. Решаващата дейност на съда е ясно и подробно отразена в мотивите към въззивното решение, като съдът е посочил защо при така събраните по делото доказателства приема предявените искове за основателни за сумите от по 180 000 лв., с което е изпълнил изискванията на чл. 12 ГПК.

Несъгласието на касаторите с изводите на въззивния съд касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Останалите поставени от касаторите К. С. Р. и П. В. Р. въпроси, както и поставените от касатора „Застрахователна компания „Лев инс“ АД пети и шести въпроси, са относими към извода на въззивния съд за справедлив размер на дължимото от ответника обезщетение на всеки от ищците, но по отношение на тях не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По тези правни въпроси е налице задължителна съдебна практика по соченото от касаторите ППВС 4/1968 г., както и непротиворечива такава по постановени по реда на чл. 290 ГПК съдебни решения като например: решение № 151 от 12.11.2013 г. по т.д. № 486/2012 г., ТК, ІІ ТО, решение № 88 от 17.06.2014 г. по т.д. № 2979/2013 г., ТК, ІІ ТО, решение № 130 от 09.07.2013 г. по т.д. № 669/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 83 от 06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 1 от 26.03.2012 г. по т.д. № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II ТО, и др., включително цитираните от касаторите.

Съобразно даденото с ППВС 4/1968 г. задължително тълкуване на нормата на чл. 52 ЗЗД понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при причиняването на смърт са възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди, възрастта на близкия и др. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност. Съгласно постоянната практика на ВКС, намерила израз и в решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 1 от 26.03.2012г. по т.д. № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 34 от 27.03.2020г. по т.д. № 1160/2019 г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 66 от 03.07.2012г. по т.д. № 619/2011 г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 242 от 12.01.2017г. по т.д. № 3319/2015 г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 101 от 03.07.2014г. по т.д. № 4391/2013 г. на ВКС, ТК, II TO и други, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди би следвало да се отчитат и конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно обезщетение към релевантния за определяне на обезщетенията момент. Застъпено е разбирането, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение и не са самостоятелен критерий при прилагане на принципа за справедливост, а имат спомагателен характер и подлежат на съобразяване при формиране на размера на обезщетението като израз на икономическите условия към релевантния момент - момента на настъпване на увреждането.

В настоящия случай при определяне на конкретния размер на обезщетенията въззивният съд, противно твърденията на касаторите, е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии и ги е съобразил след обсъждане на събраните доказателства и конкретните факти по делото. Размерът на обезщетението е определен при отчитане от решаващия съдебен състав на възрастта на починалия, на общественото му положение, възрастта на претендиращите обезщетение роднини, както и на особеностите на техните отношения – взаимопомощ, обич, полагани грижи. Обезщетението е съобразено и с обществено - икономическите условия в страната, съществували към датата на ПТП, в която насока въззивният съд е изложил подробни мотиви.

Несъгласието на касаторите с изводите на въззивния съд досежно правото на обезщетение и размера на последното представлява оплакване за необоснованост на обжалваното решение, по което касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Предвид изложеното настоящият състав на съда приема, че въззивният съд не се е отклонил от гореустановената практика на ВКС и касация не следва да бъде допускана по тези правни въпроси на заявеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Поставените от касатора „Застрахователна компания „Лев инс“ АД първи четири въпроса могат да бъдат обобщени и конкретизирани при съобразяване указанията по т. 1 от ТР 1/2009 г. по описа на ОСГТК на ВКС в един със следното съдържание: „Относно предпоставките за приложение нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД.“ Въпросът е обуславящ, доколкото е от значение за изводите на въззивния съд и е включен в предмета на делото предвид поддържаното и разгледано от съда възражение за допринасяне от пострадалия на настъпването на търпените неимуществени вреди.

По въпроса е налице задължителна съдебна практика, обективирана в Постановление № 17 от 18.11.1963 г. на Пленума на ВС, с която се приема, че предвид нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване. Счетено е, че е от значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не на вина. Съдебната практика е константна и е намерила отражение и в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 78/10.07.2014 г. по т.д. 1982/2013 г. по описа на ВКС, I TO, решение № 169/28.02.2012 г. по т.д. 762/2010 г. по описа на ВКС, II TO, решение № 117/08.07.2014 г. по т.д. 3540/2013 г. по описа на ВКС, I TO, решение № 33/04.04.2012 г. по т.д. 172/2011 г. по описа на ВКС, II TO, и много други, с които е прието, че при преценка основателността на сезирало го възражение за съпричиняване съдът е длъжен да обсъди поведението на пострадалия, да прецени дали последното се намира в причинна връзка с настъпване на злополуката и с търпените вреди. Досежно степента на приноса съдът следва да съпостави поведението на увредения с това на делинквента като отчете тежестта, вида и броя на нарушенията, довели до настъпване на вредоносния резултат, включително реалния принос на всяко нарушение за реализирането на увредата. Приносът на пострадалия в настъпване на увредата следва да е винаги конкретен, поведението му следва да се намира в причинна връзка, като е без значение дали същото е виновно. Преценката следва да е конкретна за всеки конкретен случай и да е обоснована от установената от съда фактическа обстановка и механизъм на деликта.

Настоящият състав, като съобразява мотивите на въззивното решение и твърденията на касатора за необоснованост на решението и неправилно приложение на материалния закон, намира, че решението следва да бъде допуснато до касация по този въпрос при допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка за съответствието му с формираната практика на ВКС.

Изводът за допускане на касационно обжалване по горецитирания обобщен въпрос изключва необходимостта от обсъждане на твърдяната от касатора ответник очевидна неправилност на въззивното решение в тази обжалвана част като предпоставка за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Същото основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност, е поддържано и от касаторите ищци, но не е осъществено по отношение на въззивното решение в обжалваната от тях част. В последователната практика на касационната инстанция се приема, че очевидно неправилно е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице например, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Цитираните предпоставки не са налице като касаторите ищци са аргументирали искането си с доводи, повтарящи оплакванията им за неправилност на решението в обжалваната от тях част.

С настоящото определение на основание чл. 81 ГПК съдът следва да се произнесе по разноските по касационните жалби на ищците, по които няма да бъде допуснато касационно обжалване. Право на разноски за производството в тази му част има ответникът по тези жалби – „Застрахователна компания „Лев инс“ АД, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 78, ал. 8 ГПК за представляването му от юрисконсулт в размер на сумата 150 лв., дължима от всеки от ищците, или общо сумата 300 лв.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение