Определение № 50006 от 12.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4480/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по обща касационна жалба на Д. П. Б. и М. В. А. - Б., чрез процесуалния им представител адв. В., срещу въззивно решение № 260209 от 14.06.2021 г., постановено по в. гр. д. № 38/2021 г. по описа на Софийски окръжен съд, с което е потвърдено решение от 02.11.2017 г. по гр. д. № 40357/2016 г. по описа на Софийски районен съд в частта, в която са отхвърлени предявените от Д. П. Б. и М. В. А. - Б. срещу Софийски градски съд искове с правно основание чл. 2б ЗОДОВ над присъдените размери от по 1000 лв. за всеки от тях, представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди от нарушаване на правото им на разглеждане и решаване на дело в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, до пълните предявени размери, както и исковете за лихви за разликата над уважената част от 142,45 лв. за всеки от тях до пълните предявени размери, както и в частта, с която са отхвърлени исковете им срещу Върховния касационен съд с правно основание чл. 2б ЗОДОВ за заплащане на сумата 5500 лв., представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди от нарушаване на правото им на разглеждане и решаване на дело в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, както и за сумата 710 лева, представляваща лихва за забава за периода от 24.02.2015 г. до 19.07.2016 г. Касаторите считат, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по жалбата Софийски градски съд и контролиращата страна Върховна касационна прокуратура не вземат становище по жалбата. Ответникът по жалбата Върховен касационен съд, чрез процесуален представител експерт-юрисконсулт С., в писмен отговор оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира да му се присъди юрисконсултско възнаграждение. Постъпила е насрещна касационна жалба от Софийски градски съд срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която Софийски градски съд е осъден на основание чл. 2б ЗОДОВ да заплати на всеки от ищците Д. П. Б. и М. В. А. - Б., сумата 1000 лв., представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди от нарушаване на правото им на разглеждане и решаване на дело в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, ведно със законната лихва от 20.07.2016 г. до окончателното изплащане на сумата, както и сумата 142,45 лв., представляваща лихва за забава върху горната сума за периода от 24.02.2015 г. до 19.07.2016 г. Касаторът счита, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по насрещната касационна жалба. Ответниците по насрещната касационна жалба Д. П. Б. и М. В. А. - Б. в писмен отговор оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване по насрещната касационна жалба. Контролиращата страна Върховна касационна прокуратура не взема становище по насрещната жалба. Касационната жалба и насрещната касационна жалба са подадени в сроковете съответно по чл. 283 ГПК и чл. 287, ал. 2 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирани страни, които имат интерес от обжалването и са процесуално допустими. Върховният касационен съд, III гр. отд. при данните по делото намира следното: По делото е установено, че на 12.06.2006 г. Д. П. Б. и М. В. А. - Б. са депозирали пред СРС искова молба срещу Столична община, с която са предявили искове за заплащане на всеки от тях на сумата 4290 лв., представляваща обезщетение за лишаването им от възможността да ползват собствения им имот за посочения в исковата молба период. По исковата молба е образувано гр. д. № 12699/2006 г. Делото е приключило на 30.01.2007 г., а на 28.02.2007 г. е постановено решение, с което исковете са отхвърлени. На 26.03.2007 г. ищците са подали въззивна жалба срещу горепосоченото решение, която с разпореждане на районния съд от 30.03.2017 г. е била администрирана. На 07.05.2007 г. делото е било изпратено от администриращия съд на СГС. На 14.05.2007 г. по въззивната жалба е образувано въззивно гр. д. № 1530/2007 г. на СГС. Същото е насрочено в открито съдебно заседание за 13.12.2007 г., в което заседание делото е обявено за решаване. На 28.01.2008 г. е постановено въззивно решение, с което е потвърдено първоинстанционното решение. На 28.02.2008 г. ищците са подали касационна жалба срещу горепосоченото решение по гр. д. № 1530/2007 г. на СГС. На 10.03.2007 г. въззивният съд е разпоредил изпращане на препис от жалбата на насрещната страна Столична община с указание за представяне на отговор в 14-дневен срок, което е получено от последната на 28.03.2008 г. На 22.04.2008 г. делото е изпратено от СГС на ВКС за произнасяне по касационната жалба. По касационната жалба е образувано пред ВКС гр. д. № 1910/2008 г. В проведеното на 20.10.2009 г. съдебно заседание пред ВКС делото е обявено за решаване. На 28.10.2009 г. е постановено решение, с което въззивното решение по гр. д. № 1530/2007 г. на СГС е отменено и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на посочения съд. На същата дата делото е изпратено на СГС. На 06.11.2009 г. е образувано гр. д. № 10886/2009 г. на СГС и делото е разпределено на 4б граждански състав с докладчик съдия Р. К.. С разпореждане на съдията-докладчик от 13.11.2009 г. делото е насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание на 13.05.2010 г. На посочената дата е проведено съдебно заседание, в което делото е обявено за решаване. В кориците на делото се съдържа решение /без номер и дата/, постановено по гр. д. № 10886/2009 г. на СГС, с което е потвърдено решението по гр. д. № 12699/2006 г. на СРС. Видно от списъка на лицата с изготвени съобщения за решението по делото, същите са изпратени на страните на 22.05.2013 г., от приложените разписки на съобщенията е видно, че съобщенията с препис от решението са получени от ищците на 26.06.2013 г. Ищците са депозирали касационна жалба срещу горепосоченото решение по гр.д. № 10886/2009 г. на СГС с вх. № 88403/26.07.2013 г., която е оставена без движение с разпореждане на СГС от 08.08.2013 г. с указание до касаторите да представят документ за внесена държавна такса и представяне на изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК. Видно от списъка на лицата с изготвени съобщения, разпореждането на съда от 08.08.2013 г. е изпратено на касационните жалбоподатели на 01.10.2013 г. На 12.11.2013 г. е представено от касаторите изложение на основанията за допускане до касационно обжалване. На 15.11.2013 г. въззивният съд е разпоредил изпращане на касационната жалба и приложенията на насрещната страна с указание за представяне на отговор в едномесечен срок. Съобщението е получено от ответника по касационната жалба Столична община на 02.12.2013 г. и в рамките на едномесечния срок не е представен отговор на касационната жалба. На 22.01.2014 г. делото е изпратено от СГС на ВКС по касационната жалба на Д. П. Б. и М. В. А. - Б. с вх. № 88403/26.07.2013 г. срещу решението на СГС по гр. д. № 10886/2009 г. На 27.01.2014 г. пред ВКС е образувано гр.д. № 519/2014 г. и е насрочено закрито съдебно заседание по чл. 288 ГПК за 27.03.2014 г. и открито съдебно заседание на 06.06.2014 г. С определение от 12.03.2014 г. е допуснато касационно обжалване на решението по гр. д. № 10886/2009 г. на СГС, като на касаторите е указано в едноседмичен срок от съобщението да представят документ за внесена държавна такса. С молба от 26.03.2014 г. е представено платежно нареждане за внесена държавна такса съобразно указанията на съда. В проведеното на 05.06.2014 г. открито съдебно заседание пред ВКС във връзка с направено от пълномощника на жалбоподателите искане им е дадена възможност да уточнят претенцията си за имуществени вреди като конкретизират тяхното съдържание, както и да направят доказателствени искания. Насрочено е следващо съдебно заседание по делото на 25.09.2014 г. С молба от 13.06.2014 г. пълномощникът на жалбоподателите е поискал удължаване на срока за изпълнение на указанията, като на 16.06.2014 г. с резолюция на докладчика по делото е определен едноседмичен срок от уведомлението за изпълнение на предоставената възможност. На 26.06.2014 г. пълномощникът на жалбоподателите е депозирал молба за уточняване на претенцията за имуществени вреди и е поискал допускане на съдебно-техническа експертиза. В проведеното на 25.09.2014 г. открито съдебно заседание е допусната съдебно-техническа експертиза със задачи, поставени от касаторите с молби от 16.09.2014 г. и 26.06.2014 г. и делото е отложено за 27.11.2014 г. На 19.11.2014 г. е депозирано заключение по допуснатата СТЕ, което е изслушано и прието в съдебно заседание на 27.11.2014 г., в което заседание е даден ход на делото по същество. На 24.02.2015 г. е постановено решение, с което е отменено въззивното решение, постановено по гр. д. № 10886/2009 г. на СГС, и вместо него е постановено решение по същество, с което Столична община е осъдена да заплати на ищците сумата 10 914 лв., представляваща обезщетение а имуществени вреди за периода от 03.08.2000 г. до 10.10.2002 г., както и обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на 6690 лв. Решението на ВКС е влязло в сила на същата дата – 24.02.2015 г. Ищецът Д. П. Б. е подал заявление вх. № РС-15-299/19.08.2015 г., а ищцата М. В. А. - Б. е подала заявление вх. № РС-15-300/19.08.21015 г. по чл. 60, ал. 4 ЗСВ за констатиране нарушаване правото им на разглеждане и решаване на гр.д. № 12699/2006 г. на СРС. На всеки от заявителите е предложено обезщетение в размер на 1400 лв. Споразумение не е подписано от заявителите. Въззивният съд е приел, че общата продължителност на разглеждането на делото във въззивната и касационната инстанция е 7 г., 10 м. и 8 дни. Цифровото изражение на общата продължителност се преценява във връзка с отделните съдебни фази на процеса, а не общо и абстрактно. В случая в рамките на този период делото е разглеждано от въззивния СГС два пъти – първоначално по образуваното по въззивната жалба гр. д. № 1530/2007 г. и повторно по реда на чл. 294, ал. 1 ГПК по гр. д. № 10886/2009 г. след отмяна на предходното въззивно решение от касационния съд по реда на чл. 293, ал. 3 ГПК. По постановеното при новото разглеждане на делото от СГС решение е подадена касационна жалба и проведено касационно производство. При това положение, след като делото в рамките на една инстанция е разглеждано два пъти, това обстоятелство следва да се вземе предвид при преценката за разумността на общата продължителност на производството, като се отчете продължителността на производството във всяко от разглежданията на делото в съответната инстанция като част от нормалното развитие на гражданския процес. Повторното разглеждане на делото от въззивния съд е последица от осъществения редовен инстанционен контрол на постановеното съдебно решение относно неговата правилност, която няма отношение към преценката дали делото е разгледано и решено в неразумен срок по чл. 2б ЗОДОВ. Предмет на отговорността на държавата в лицето на съответния държавен орган по чл. 2б от ЗОДОВ са вредите от нарушаване правото на лицата на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, т. е. от неоправданата продължителност на процесуалното развитие на производството. Законосъобразността на постановените съдебни актове се контролира по пътя на обжалването им по реда на инстанционния контрол, при което влиянието на последиците от този инстанционен контрол върху общото времетраене на процеса не се отразява на преценката относно разумността на срока на разглеждане и решаване на делото в съответната инстанция като част от общата продължителност на производството по чл. 2б от ЗОДОВ. На обезщетение по този ред подлежат вредите, причинени от неразумната продължителност на съдебното производство, но не и вредите от неправилни или недопустими съдебни актове. При първоначалното разглеждане на въззивното производство пред СГС по гр. д. № 1530/2007 г. не се констатира никакво забавяне по администриране и движение на делото – делото е насрочено в деня на разпределянето му при постъпване на въззивната жалба за след 7 месеца, който срок е съобразен с графика на състава и съдебната ваканция. Делото е разгледано в едно съдебно заседание, а решението по него е постановено в период от месец и половина след датата, на която е обявено за решаване. Няма основания да се счита, общият период от 8 месеца от образуване на въззивното производство до постановяване на съдебния акт по него е неразумен. При повторното разглеждане на въззивното производство по гр. д. № 10886/2009 г. на СГС не се констатира забавяне във връзка с насрочване на делото и извършване на процесуалните действия по хода на делото и събиране на доказателства. Налице е обаче съществено забавяне при постановяване на възивното решение – делото е обявено за решаване на 13.05.2010 г., а видно от вписаната дата в съобщенията до страните, същото е било постановено около три години след обявяването му за решаване – факт, който не е оспорен от ответника СГС. Срокът на постанавяване на решението от 2 години и 11 месеца от изтичане на законоустановения едномесечен срок по чл. 235, ал. 5 ГПК несъмнено е такъв, който нарушава правото на ищците на решаване на делото в разумен срок по чл. 6 § 1 от Конвенцията. Забавянето на постановяването на решението по делото в посочения срок, многократно надхвърлящ законоустановения, не е оправдано от никакви обстоятелства. Делото не се отличава с особена фактическа сложност предвид неголемия обем на събрания доказателствен материал, нито с особена правна сложност. Дори и едно дело да е с изключителна фактическа и правна сложност, толкова дълъг срок за постановяване на решение по него категорично е неприемлив. Несъстоятелни в тази връзка са възраженията на ответника СГС във връзка с натовареността на съда. Съдилищата носят отговорност за вреди по исковете по чл. 2б ЗОДОВ като процесуални субституенти на държавата, която следва да вземе навременни и ефикасни марки за справяне с проблемите и да организира съдебната система по начин, който може да осигури разглеждането на всяко дело в разумен срок. Ако такива мерки не са взети или са неефективни, държавата, респ. – процесуалните й субституенти не могат да бъдат освободени от отговорност при надхвърляне на разумния срок. В случая, обстоятелството, че спрямо съдията-докладчик по делото Р. К. са били предприети конкретни дисциплинарни и други мерки от страна на административния ръководител за преодоляване на системното неизпълнение на служебните му задължения и за осигуряване на движението и решаването на разпределените му дела, не може да освободи от отговорност държавата в лицето на СГС при надхвърляне на разумния срок за разглеждане и решаване на делото. Предприетите мерки и положените от ответника усилия за преодоляване на забавянето от страна на конкретния съдия в произнасянето и движението по делата може да се отчете при индивидуализацията на размера на дължимото обезщетение, но не и да изключи изцяло отговорността по чл. 2б ЗОДОВ. Ето защо, по отношение на ответника СГС е доказана първата предпоставка на предявения иск по чл. 2б ЗОДОВ, а именно продължителност на гр. д. № 10886/2009 г. в неразумен срок. Продължителността на двете проведени производствата пред Върховния касационен съд не нарушава правата на ищците до степен, която да обоснове основателност на иска по чл. 2б ЗОДОВ спрямо този ответник. Производството по гр. д. № 1910/2008 г. на ВКС е продължило 1 година и 6 месеца – от постъпването на касационната жалба до постановяването на съдебното решение. Съдебното решение е постановено преди изтичане на инструктивния едномесечен срок от датата, на която е делото е обявено за решаване. Срокът от постъпване на жалбата в съда до насроченото съдебно заседание не може да се приеме за необосновано дълъг предвид обстоятелството, че касационното производство е разглеждано по отменения ГПК, в който не е имало селекция на подлежащите на касационно обжалване решения. Дори и да се приеме, че е имало известно забавяне в насрочването на делото в открито съдебно заседание, то същото е компенсирано с постановяването на решението в кратък срок. Производството по второто разглеждане на делото пред ВКС – гр. д. № 519/2014 г. е продължило около 1 година и 1 месец. В рамките на този период са проведени три съдебни заседания, като първото е отложено по искане на жалбоподателите /ищци/ за даване на възможност да уточнят претенцията си, а второто е отложено за изслушване на допусната по искане на жалбоподателите експертиза. Решението е постановено почти три месеца след обявяването на делото за решаване. Предвид извършените в касационно производство процесуални действия от страна на жалбоподателите, събирането на нови доказателства от касационния съд и провеждането на три съдебни заседания, то продължителността на цялото производство от 1 година и 1 месец в никакъв случай не може да се приеме за неразумна. Неспазването на 30 дневния инструктивен срок за изготвяне на решението самостоятелно не може да обуслови извод, че е нарушено правото на ищеца на разглеждане и решаване в разумен срок на делото, след като обективно целият срок на провеждане на касационното производство, с оглед фактическата и правна сложност на делото и обема на събрания доказателствен материал, броя на проведените съдебни заседания поради процесуалните искания на ищците, не надхвърля разумния такъв. Присъденият размер от по 1000 лв. за всеки от ищците е адекватен на претърпените от всеки от тях неимуществени вреди вследствие на нарушаване на правото им на разглеждане и решаване на гр. д. № 10886/2009 г. на СГС. От ангажираните от ищците показания на свидетелката М. не е установено очакването на въззивното решение от ищците да е довело до настъпване на съществени психически последици, а доказателства за влошено здравословно състояние през този период не са налице. С така предявените искове по гр. д. № 12699/2006 г. на СРС, по повод на което е заявена претенцията по чл. 2б ЗОДОВ, не се търси защита на права с екзистенциално значение за ищците, нито защита на граждански права от такъв личен характер /като напр. родителски права, произход, семейни отношения и др./, в каквито случаи забавянето на производството би причинило значителни негативни последици в неимуществената сфера на страните. Въззивният съд е изложил съображения в отговор на възражението на жалбоподателите за недопустимо определяне от първоинстанционния съд на размер на обезщетението под определения в административното производство по реда на глава 3а ЗСВ, че в съдебното производство по чл. 2б ЗОДОВ съдът не е обвързан от решението на министъра на правосъдието при преценката си относно определяне на размера на дължимото обезщетение. Лицето, което претендира, че е нарушено правото му на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, по своя воля и на свой риск може да приеме или не предложеното му обезщетение в рамките на административното производство по ЗСВ. В последния случай, ако предяви пред съда иск по чл. 2б ЗОДОВ, претендирайки по-голямо от предложеното му обезщетение, съобразно събраните в съдебното производство доказателства и установените от тях обстоятелства съдът може да му присъди обезщетението в претендирания размер, но същевременно ищецът рискува да му бъде присъдено обезщетение в по-малък от предложения му размер, както и изобщо да не получи обезщетение, ако съдът намери иска по чл. 2б ЗОДОВ за неоснователен и го отхвърли. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Обжалваното въззивно решение е валидно и допустимо. Касаторите Д. П. Б. и М. В. А. - Б., считат, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, по десет формулирани правни въпроса: 1. „Как се определя общата продължителност на делото с оглед установяване на разглеждане на делото в неразумен срок?“; 2. „Следва ли съдът да включи в общата продължителност на производството периода, през който делото е било разгледано от една от инстанциите без да са констатирани забавяния?“; 3. „Ако касационната инстанция е разгледала касационната жалба в един сравнително разумен срок за разлика от предходната инстанция, която съществено е забавила разглеждането на делото, но е постановила (касае касационната инстанция) решението след изтичане на законоустановения 30-дневен срок, следва ли съдът да ангажира с оглед на общата продължителност на делото отговорността и на касационната съдебна инстанция на основание чл. 2б ЗОДОВ?“; 4. „Длъжен ли е съдът при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди на основание чл. 2б ЗОДОВ да вземе предвид обществено - икономическото развитие в страната, стандарта на живот, средно статистическия размер на доходите в страната, общоприетото разбиране за обезвреди на неимуществени вреди?“; 5. „Допустимо ли е съдът да определи по иск с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ обезщетение за неимуществени вреди в размер, по - нисък от размера, който е предложен от Министерството на правосъдието за сключване на споразумение?“; 6. „При определяне основанието и предпоставките за носене на отговорност на държавата по чл. 2б ЗОДОВ, задължен ли е съдът да посочи всички факти и обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди, включително и тези, свързани с обществено - икономическите условия в страната, интереса на страната с оглед предмета на спора и други, относими към постигане на справедливо обезщетяване на ищеца?“; 7. „В съдебната практика е възприето, че критерият за справедливост, уреден в чл. 52 ЗЗД, обхваща конкретни обективни факти, за да се определи обезщетението за неимуществените вреди. Налице ли е, обаче нарушение на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД, ако съдът е проявил неправилно своето субективно отношение към тези обективни факти и обстоятелства при определяне на обезщетението за неимуществени вреди?“; 8. „Какви са процесуалните задължения на съда при прилагането на критерия за справедливост, уреден в чл. 52 ЗЗД, за формирането на волята му при определяне на размера на справедливо обезщетение за неимуществени вреди?“; 9. „Задължен ли е съдът да обсъди и съобрази всички правно релевантни факти и правилно да оцени тяхното значение и тежест при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди?“ и 10. „Как следва да се прилага принципът на справедливостта, уреден в чл. 52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при условията на хипотезата на чл. 2б ЗОДОВ?“. Сочат, че първите три въпроси са решени в противоречие с решение № 76/11.04.2016 г. по гр. д. № 5721/2015 г. на ВКС, III г. о., решение № 320/27.12.2016 г. по гр. д. № 2403/2016 г. на ВКС, IV г. о., решение № 72/18.05.2017 г. по гр. д. № 3619/2016 г. на ВКС, III г. о., решение № 30/07.05.2019 г. по гр. д. № 2125/2018 г. на ВКС, III г. о., решение № 306/22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 161/15.03.2021 г. по гр. д. № 105/2020 г. на ВКС, III г. о., четвъртият въпрос с ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 55/11.03.2013 г. по гр. д. № 1107/2012 г. на ВКС, IV г. о., решение № 169/29.11.2018 г. по гр. д. № 4593/2017 г. на ВКС, III г. о., решение № 306/22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 222/12.02.2020 г. по гр. д. № 92/2019 г. на ВКС, III г. о., петият въпрос с решение № 76/11.04.2016 г. по гр. д. № 5721/2015 г. на ВКС, III г. о., шестият, седмият, осмият, деветият и десетият въпроси с ППВС № 4/23.12.1968 г., Тълкувателно решение № 3/22.04.2005 г., постановено по тълк. д. № 3/2004 г. на ВКС, ОСГК, Тълкувателно решение № 5/15.06.2015 г., постановено по тълк. д. № 3/2013 г. на ВКС, ОСГК, решение № 253/02.07.2012 г. по гр. д. № 652/2011 г. на ВКС, IV г. о., решение № 48/22.03.2016 г. по гр. д. № 3537/2015 г. на ВКС, IV г. о., решение № 91/12.04.2017 г. по гр. д. № 3707/2016 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 220/06.01.2020 г. по гр. д. № 490/2019 г. на ВКС, III г. о. Като евентуално основание за допускане на касационно обжалване касаторите обосновават, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поддържат и, че решението е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Поставените от касаторите въпроси не могат да послужат като основание за допускане на касационно обжалване. Петият поставен въпрос във връзка, с който настоящото дело е било спряно до постановяване на тълкувателно решение по тълк. д. № 1/2022 г. по описа на ВКС, ОСГК, е решен от въззивния съд в съответствие с приетото в Тълкувателно решение № 1/2022 от 27.11.2023 г. разрешение. С посоченото тълкувателно решение практиката е уеднаквена, като е даден отговор, че съдът, сезиран с иск по чл. 2б ЗОДОВ, не е обвързан от решението на министъра на правосъдието или оправомощено от него лице по чл. 60е, ал. 2 ЗСВ, относно дължимото обезщетение и може да присъди обезщетение в размер по-нисък от предложения по реда на глава ІІІ „а“ ЗСВ. В мотивите на решението ВКС е приел, че в съдебното производство, образувано по иск по чл. 2 б от ЗОДОВ съдът действа именно в качеството си на решаващ съдебен орган – безпристрастна и независима юрисдикция, която следва да разреши материалноправния спор между страните относно дължимостта и размера на обезщетението, поради което по никакъв начин не би могъл да се разглежда като представител на едната страна по спорното материално правоотношение – държавата; респ. – не би могъл да е и обвързан от предложеното от нейна страна обезщетение в рамките на административното производство по гл. ІІІ- "а" от ЗСВ. Това предложение би могло да се разглежда от съда единствено като извънсъдебно признание, което съгласно чл. 175 ГПК и трайно установената практика по приложението му, също следва да се преценява с оглед всички останали обстоятелства по конкретното дело. Също в тази връзка – няма място и за приложение на правило за невлошаване на положението на лицето, претендиращо обезщетението /ищеца/, каквото правило нито е установено от закона, нито може да се извлече от неговата цел. Лицето, което претендира да е кредитор на държавата за това обезщетение, изцяло по своя воля, но и на свой риск е свободно да приеме или не предложеното му обезщетение в рамките на административното производство по гл. ІІІ-"а" от ЗСВ. В последния случай, ако предяви пред съда иска по чл. 2б ЗОДОВ, претендирайки по-голямо от предложеното му обезщетение, съобразно събраните в съдебното производство доказателства и установените от тях обстоятелства съдът може да му присъди обезщетението в претендирания размер, но същевременно ищецът рискува както да му бъде присъдено обезщетение в размер, по-малък от предложения му, така и изобщо да не получи обезщетение, ако съдът намери иска по чл. 2б ЗОДОВ за неоснователен и го отхвърли. Останалите правни въпроси са обусловили правните изводи на въззивния съд и отговарят на общото основание за допускане на касационно обжалване, но по тях не се разкрива поддържаното от касаторите допълнително основание за противоречие с практиката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Настоящият състав споделя даденото в решение № 306/22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на ВКС, IV г. о. разрешение, че преценката за наличие на нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, а от там и за обезщетение на причинените от това вреди, се извършва по критериите, определени в чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ: обща продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора. В решенето е прието, че при гражданските производства за начало се приема сезирането на съответния съд, освен ако производството не включва задължителна предварителна административна процедура, а за край – влизане в сила по отношение на страната на съдебния акт, с който спорът е приключен /решение или определение/. От значение е общата продължителност на съдебното производство – възможно е тя да е в нарушение на изискването за разумен срок, въпреки че отделните етапи на производството са имали разумна продължителност и обратно – при допусната забава в отделна част от производството няма нарушение на чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС, ако общата продължителност на делото не е прекомерна според вида на делото и броя инстанции. При спиране на основното производство до приключването на преюдициално производство, относимостта и обосноваността на спирането се преценява с оглед на засегнатите интереси на ищеца. При изчисляването на общата продължителност на делото не се взима предвид периодът, в който то е било спряно поради отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС и за конституиране на наследници на починала страна, стига съответните органи да са извършили нужните действия точно и своевременно. При встъпване в производството, периодът, който следва да бъде взет под внимание, започва да тече от момента на конституирането на встъпилата страна, но ако ищецът встъпва като наследник или правоприемник на досегашната страна по делото, той има право да повдигне оплакване относно цялата дължина на производството. При обсъждането на сложността на делото са от значение броят на страните по делото, броят на обективно съединените искове в общо производство, наличието на международен елемент, сложност на засегнатите правни въпроси, необходимостта от ползване на специални знания и назначаване на съдебни експертизи, обем на доказателствата и пр. От значение е и поведението на ищеца и на съответните власти, както и значението на делото за ищеца. Извън срока, който се взема предвид, са забавянията, причинени от страната поради злоупотреба с право от нейна страна, недобросъвестно извършвани процесуалните действия, шиканене и използване на тактики за протакане, стига съдът да е предприел допустимите и възможни в конкретния случай процесуални действия за дисциплиниране. Определен вид дела, с оглед специфичния характер и засегнатия интерес, налагат по-бързото им разглеждане /относно интереса на деца, здравеопазване, гражданско състояние, трудови спорове, наказателни производства, по които подсъдимият е с мярка за неотклонение задържане под стража, мерки за закрила и т. н./ и това следва да се отчете, когато се преценява дали производството е продължило извън рамките на "разумното". На обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ подлежат всички установени вреди, причинени от неразумната продължителност на съдебното производство, като ищецът дължи пълно и главно доказване относно вида и размера на имуществените вреди, както и пряката причинноследствена връзка със забавеното производство. Относно неимуществените вреди, съгласно практиката на ЕСПЧ, съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива. Размерът на неимущественото обезщетение се определя с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, в смисъла разяснен с т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., като за база се вземат икономическите показатели и стандарт в страната, възприемането на понятието "справедливост" на съответния етап от развитие на обществото в държавата; обезщетението не бива да служи за неоснователно обогатяване и се отчита, че осъждането /признаване факта на увреждащо поведение)/ само по себе си също има обезщетителен ефект за пострадалия. Доколкото принципът на справедливост изисква в най-пълна степен да бъдат обезщетени всички претърпени вреди, при определяне на размера на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ, следва да се съобразят освен релевантните за всяко увреждане обстоятелства, още общата продължителност на производството и доколко то се явява над "разумния" срок, предвид спецификите на конкретния казус; ангажираността на страната в съдебното производство – брой участия в съдебни заседания, пътувания до съда; повлияло ли е и как воденото производство върху начина на живот на страната /жертва/; значението на делото за страната /в този смисъл може да е от значение и процесуалното качество на страната: ищец/ответник, жалбоподател/ответник, трето лице/, вкл. видът и размерът на спорния имуществен интерес, предмет на забавеното производство; добросъвестността на увредения. Тежестта на горните обстоятелства, които не са и изчерпателно посочени, няма как предварително да бъде определена с обща значимост към всички случаи на определяне на окончателния размер на обезщетението по чл. 2 б ЗОДОВ. Съдът ги преценява с оглед конкретния спор. В този смисъл качеството на страна в производството е възможно да има отношение при някои казуси към пряката причинноследствена връзка за даден вид увреждане, съответно за неговия размер /напр. натрупана лихва от забава при плащане от ответник /длъжник/ на установеното парично задължение/ и др. Залогът за ответника по иск за лихвоносно задължение по общо правило, нараства с продължителността на процеса. В някои случаи неразумната продължителност на производството може да причини минимални или дори да не причини неимуществени вреди /настъпването им се презюмира, но оборимо/. В случая въззивният съд е дал отговор на поставените правни въпроси изцяло в съответствие със задължителната практика, като е взел предвид всички конкретни обстоятелства по делото при определяне на размера на обезщетението. С оглед наличието на цитираната практика по въпросите не е налице и специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Решението не е очевидно неправилно, каквото е настояването на касаторите Д. П. Б. и М. В. А. - Б.. От съдържанието на мотивите му не се разкрива да са нарушени императивни материално-правни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довела до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение по жалбата на Д. П. Б. и М. В. А. - Б.. При този изход на делото в настоящето производство по чл. 288 ГПК и на основание чл. 287, ал. 4 от същия процесуалния закон, не се дължи произнасяне по насрещната жалба на Софийски градски съд и затова тя следва да бъде оставена без разглеждане. С оглед изхода на делото и на основание чл. 81 ГПК, вр. чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК на ответника по касация Върховен касационен съд следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение