Определение № 312 от 16.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 2593/2014 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на “Централен кооперативен съюз”, [населено място] срещу решение № 683 от 09.04.2014 г. по т. д. № 4113/2013 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Софийски градски съд, Търговско отделение,VІ-7 състав решение № 1236 от 09.07.2013 г. по т. д. № 2305/2012 г. С първоинстанционния акт е отхвърлен предявеният от “Централен кооперативен съюз” иск по чл. 135 ЗЗД за прогласяване за недействителен по отношение на него на сключения между Кооперация “Х. Н.”, [населено място] и [фирма], [населено място] договор за покупко-продажба на движимо имущество – поточна линия за вафли „Ф. Х.”, обективиран във фактура № 14570/23.02.2012 г. за сумата 72 000 лв. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е незаконосъобразно и необосновано. Изразено е несъгласие с извода, че не е доказано знание на ответника [фирма], [населено място] (приобретател по процесната сделка) за това, че същата уврежда ищеца, в качеството му на кредитор на ответната кооперация-продавач за сумата 30 789.17 лв. – присъдени разноски с влязло в сила решение от 08.12.2010 г. по гр. д. № 2484/2008 г. на СГС, както и че не е доказано знание и намерение на двамата ответници за увреждането на ищеца, в качеството му на кредитор на ответната кооперация за сумата 23 644.57 лв. – дължими разноски по изп. д. № 1576/2012 г. на ЧСИ Милен Б., рег. № 838. Според касатора, този извод е резултат от неправилната интерпретация на фактите и събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност, в т. ч. показанията на разпитаните свидетели и заключенията на приетите в първоинстанционното производство експертизи. Допускането на касационно обжалване е аргументирано с твърдението за противоречие на въззивното решение със задължителната съдебна практика по въпросите относно: „обема на знанието за увреждане; изискването за намерение за увреждане у третото лице в хипотезата на иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД и начина на доказване на знанието (пряко или чрез косвени доказателства)”. В подкрепа на заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са посочени (и представени) съответно: решение № 4 от 26.01.2011 г. по гр. д. № 551/2010 г. на ІІІ г. о.; решение № 45 от 01.06.2011 г. по гр. д. № 450/2010 г. на ІІІ г. о.; решение № 97 от 02.06.2011 г. по т. д. № 828/2010 г. на ІІ т. о. и решение № 218 от 11.10.2013 г. по гр. д. № 1778/2013 г. на ІІІ г. о. Освен това, касаторът счита, че поставените въпроси са от значение също за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът по касация – Кооперация “Х. Н.” (понастоящем в несъстоятелност), [населено място] – не заявява становище по допускане на касационното обжалване. Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение по съображения в писмен отговор от 20.08.2014 г. Претендира разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният от “Централен кооперативен съюз” иск по чл. 135 ЗЗД за прогласяване за недействителен по отношение на него на сключения между Кооперация “Х. Н.”, [населено място] и [фирма], [населено място] договор за покупко-продажба на движимо имущество – поточна линия за вафли „Ф. Х.”, обективиран във фактура № 14570/23.02.2012 г. за сумата 72 000 лв., въззивният съд е приел, че липсва пълно осъществяване на фактическия състав на посочената норма. По-конкретно, за недоказано е счетено знанието на ответника-купувач [фирма], [населено място], че продажбата на процесното имущество уврежда ищеца, необходимо като предпоставка за уважаване на иска с оглед възмездния характер на сделката. Според решаващия състав, от събраните по делото доказателства (публикация в пресата и свидетелски показания) не се установява наличието на такова знание у управителя на ответното дружество В. Т., чрез когото именно се формира и изразява волята на юридическото лице. По отношение печатния материал е прието, че същият съдържа само обща информация за водено от ищеца Ц. срещу ответната кооперация дело за право на собственост върху сградата, но не и за наличие на парични задължения на кооперацията към съюза, а освен това от факта на публикуването на статията не може да се направи извод, че тя е достигнала автоматично до знанието на управителя В. Т.. По отношение показанията на разпитаните по делото въззивният съд е счел, че същите установяват факта за обща задлъжнялост на кооперацията, за широка известност на спора за собственост между нея и ищеца и за предприети след приключването му действия по разпродажба на имуществото на кооперацията, но не доказват наличието на знание у управителя на ответното дружество за увреждането на кредитора с извършената сделка. Напротив, на база свидетелските показания и всички останали доказателства, съдебният състав е направил извод, че купувачът по сделката [фирма] е приел в собственост процесното имущество не за да увреди ищеца, а срещу погасяване на съществуващи задължения на кооперацията към него, свързани с търговските им отношения. Макар да не е изложил конкретни мотиви относно твърдяното от ищеца негово второ вземане към ответната кооперация за сумата 23 644.57 лв. – дължими разноски по изп. д. № 1576/2012 г. на ЧСИ Милен Б., с извършеното препращане по реда на чл. 272 ГПК, следва да се приеме, че въззивната инстанция е споделила становището на първостепенния съд за липса на данни по делото ответната кооперация да е била уведомена за начислените от съдебния изпълнител такси и разноски в размер на посочената сума, които да са били заплатени от ищеца като взискател в хода на изпълнителното производство. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. На първо място, необходимо е да се отбележи, че депозираното от касатора изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК не съдържа конкретно формулирани въпроси, по отношение на които да бъде извършена преценка за наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, което, съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, е достатъчно за недопускане на касационния контрол. Дори да се счете, обаче, че в изложението е поставен най-общо въпросът за знанието за увреждане като елемент от фактическия състав на чл. 135, ал. 1 ЗЗД и за начина на доказването му, касационното обжалване отново не би могло да бъде допуснато. Неоснователно е твърдението, че въззивният съд е преценявал наличието на намерение за увреждане от страна на ответното дружество (купувач по оспорената сделка) – изискване, което е неотносимо към процесната хипотеза на чл. 135, ал. 1 ЗЗД. Такъв извод не се съдържа в мотивите на обжалвания акт. Напротив, обсъждайки събраните по делото доказателства, решаващият състав е посочил ясно и недвусмислено, че същите не установяват знание за увреждане у купувача, а не намерение за увреждане, което изискване е относимо към хипотезата на чл. 135, ал. 3 ЗЗД. Следователно, приетото от въззивния съд относно „обема на знанието” не е в отклонение от цитираното решение № 97 от 02.06.2011 г. по т. д. № 828/2010 г. на ВКС, ІІ т. о. Противоречие със задължителна съдебна практика (решение № 218 от 11.10.2013 г. по гр. д. № 1778/2013 г. на ВКС, ІІІ г. о.) не е налице и по отношение начина на доказване на знанието – с преки или с косвени доказателства. Изводът на съда за липса на преки доказателства относно факта, че ответното дружество е знаело за присъдените в полза на ищеца разноски с влялото в сила съдебно решение, не може да бъде тълкуван като отричане на косвените доказателства за установяване на знанието. Видно от мотивите, решаващият състав е обсъдил всички събрани по делото доказателства, без значение дали са преки или косвени, като въз основа на задълбочения им анализ е формирал становище за недоказаност на знанието, проверката на което е извън предмета на настоящото производство. Що се касае до останалите две решения по чл. 290 ГПК, същите не следва да бъдат обсъждани, тъй като са неотносими към поставените въпроси – в тях е даден отговор на въпрос, какъвто в случая не е поставен, нито е бил спорен между страните, а именно – следва ли вземането на кредитора да е ликвидно и изискуемо. Съществуването на задължителна съдебна практика по заявените от касатора въпроси изключва наличието по отношение на тях на второто поддържано основание – това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поради изложените съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторът следва да заплати на ответника [фирма] направените за настоящото производство разноски в размер на сумата 2 690 лв. – адвокатско възнаграждение, чието заплащане в брой е удостоверено в договор за правна защита и съдействие № 586346 от 27.04.2015 г., представен с молба вх. № 5113/30.04.2015 г. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК